SydNYE

Сидни, 30 декември – 1 януари

30 декември

Събуждам се като вкъщи. Гушната между завивките и с чаша черен чай с мляко в ръка. За момент забравям, че след малко трябва да се изнесем от тази квартира. Забравям, че вече четири месеца сме бездомни по пътищата на Австралия и ще продължим да бъдем скитници в Азия. Мисля си единствено как днес ще покажа на мама и тати Сидни, защото го познавам. Защото ще остане единственото място, където ще стъпим два пъти Тук Долу. Като вкъщи.

Влизаме в сърцето на ситито с Бърти и го паркираме под Падис Маркет (Paddy’s Market). Това съответства на неговите изисквания и той доволно остава да чака нашето завръщане. В атриумите на пазара вече започват да се подготвят за Китайската Нова Година, но ние не се задържаме. Все пак имаме цял Сидни да видим.

От тук можем да потеглим по два лъча. Единият вариант е да тръгнем директно през ситито, Хайд Парк и измежду небостъргачите да стигнем до Операта. Или можем да се завъртим 30 градуса наляво и да минем през новия квартал край залива. Тати има блестящи препоръки за новото му градоустройство, така че тръгваме без много да му мислим. Тъкмо с Ник да видим част от Сидни, която пропуснахме предния път. Дарлинг Харбър (Darling Harbour).

Добре, че не се замислихме, защото това не може да се пропусне току така. Кварталът наистина е зашеметяващ със своята архитектура и дизайн. За пореден път става ясно, че Тук Долу разбират от какво има нужда човекът, за да живее красиво и щастливо. Прекрасни отворени пространства, иновативни и забавни архитектурни детайли, материали от най-високо качество. Подминаваме Китайска градина на приятелството (Chinese Friendship Garden). Виждаме и огромния ICC Sydney – това е ивент центърът на Сидни и тук и моите професионални изкривявания се включват. А малко по-надолу безброй деца си играят в интерактивна ВОДНА детска площадка, която съчетава играта с науката – басейни, канали, архимедов винт, диги, помпи ... деца! А има още толкова много проекти около нас, които още се строят и които тепърва ще допълват живота на това място.

Както може да се очаква ни отнема час и половина да минем през 1300 метра. Всяко нещо трябва да се снима, да се разгледа подробно и да се обсъди както архитектурно, така и философски. Всяка пластика, иновативна фасада, забавна настилка, украсен подлез ... Радвам се да ги видя толкова вглъбени в тази среда, дори и аз да имам желание да премина по-бързо напред. Но с веган сладолед в ръка, в този горещ ден, всичко се намества. Мога да ги почакам да стигнат до марината.

По площадите вече са наредени високи огради – подготвят се за утрешните празненства. Но това най-вероятно означава и че някои от тези затворени пространства, ще са платени, а ние не сме очаквали това. Хм ...

Пресичаме залива по пешеходния мост Пирмонт (Pyrmont Bridge) и сме почти в района, който с Ник познавам от първия ни ден в Сидни. Тати започва да накуцва от многото ходене и затова решаваме да разделим и да владеем. Тати и Ник ще се качат на ферибот към Съркюлър Кий (Circular Quay), а ние с мама ще се разходим до там. Туристически дейности за всички ни. Ще се срещнем в квартала Рокс (the Rocks) за бургери и ребра - избрани с предварителни проучвания от тати.

С мама тръгваме по променадата към Харбър Бридж и Операта. Изненадващо, не се е променило кой знае колко от преди 113 дни. Да, строежите са доста по-високи и хората са много повече. Но иначе се движим в стъпките си. Този път в компанията на мама забелязвам малко повече от детайлите около нас - тя спира да снима всичко. Казваме им „работни снимки“ на тези безкрайни архитектурни албуми от близо и далеч, които тя събира откакто се помни – парапети, шахти, тротоари. Всичко, което хората, са направили за хората и са го направили красиво.

Бавно, но щастливо излизаме отново под Харбър Бридж, а това означава само едно. „Готова ли си?“ питам я аз. Тя поема дълбоко дъх, стиска ръката ми и след няколко крачки Я виждаме! Също толкова красива е, както Я помня. Но този път Операта не изпъква на наситеното синьо небе, а се слива с бежовия похлупак. Ще Я посетим след малко. Първо обяд. А както си хапваме веган бургери и не-веган ребра и обсъждаме огромния, грозен круизен лайнер в пристанището, изведнъж се появява Том.

Том е един от близките приятели на Ник, който тази сутрин кацна в Сидни. Идва от Англия, и той не знае точно защо, но ще остане колкото се може по-дълго. Но дори и да знам, че той е в същите географски координати като нас, не очаквах, че Ник ще го привика веднага. Или пък, че той ще се отзове. И така този следобед ставаме петима. Ние оставаме да наваксаме с Том, а мама и тати отиват на разходка навътре в Рокс.

Но вече е време. Не можем повече да отлагаме да се срещнем с Нея отблизо. Не пропускаме снимките до пивоварната Джеймс Скуайър. Снимаме Том в спяща поза. Е, какво друго би искал човек, когато току що е кацнал след 24-часов полет. Завъртаме се около Съркюлър Кий и отиваме пред Операта. Предният път Тя беше само за нас. Днес е пълно с хиляди туристи. Малко Я ревнувам.

Вместо да се качим по стъпалата на парадния вход, този път минаваме през тунела под тях и влизаме във фоайето. Туровете за залата са разпродадени, но ние можем просто да обиколим коридорите и да видим що е то интериорът на най-известната опера в света. Видим бетон, дървени облицовки, уникални форми, луксозни, модерни полилеи. Тоалетните също не отстъпват със семпло-ексцентричните си мивки или пък с осветените ниши за тоалетната хартия. Шмугваме се и в най-малката от трите раковини, която е луксозният ресторант на Операта. Няма как да ядем тук, но можем да се полюбуваме на огромните витрини и на вкараното аборигенско изкуство. Голяма красота. Не съм сигурна дали е уютно или по-скоро студено тук. Но какво значение има, щом не ми се излиза навън така или иначе.

Все пак излизаме и започваме с обичайните снимки, но за съжаление не можем да се приближим много. Малко по малко опасват сградата с оградите за утре. Това ще е от безплатните места за фойерверките, но също така ще е отворено от 10 часа сутринта. Представете си колко хора ще седят тук цял ден, за да пазят перфектните наблюдателници за шоуто. Дали не трябва да премислим нашия план. С ябълка в ръка сядаме на стъпалата хем да си починем, хем да се насладим на еуфорията, хем да обсъдим. А Том решава да ни остави, май идва време да си ляга.

Изкачваме стъпалата отсреща и влизаме в Ботаническата градина. Хм, Мелбърн е непостижим. Не че градините тук не са красиви, но нямат съвършенството и семплата грандиозност на тези във Виктория. Най-сетне успяваме да видим и кукабура, за да покажем на мама и тати коя е тази птица с маймунския смях. Край едно от езерцата забелязваме уникално шоу – риби подскачат във въздуха. Не, не се шегувам. Наистина от водата изкачат риби и се пльоскат отново вътре. Имаме видео за доказателство! Към нас се запътва и един младеж – чул ни е и идва да се представи. Българин, който от много време пътува сам по света и му личи. Толкова е въодушевен, че общува с хора, с които може да сподели преживяванията си на родния език.

С бавна крачка се впускаме в сърцето на ситито на път към Бърти. Минаваме под всеки небостъргач, посещаваме Виктория Билдинг, снимаме малката катедрала, статуята на кралица Виктория. Сигурно вече много се повтарям, но атмосферата наистина е различна. Заради смога, заради купищата хора, заради празничната обстановка, може би и защото сме четирима този път. Но сякаш това само затвърждава връзката ни със Сидни. Пазарим за последно заедно и отиваме при Бърти. Плащаме болезнените 46 долара за паркинг в сърцето на града и потегляме отново.

Пътят до квартирата ни е около час, защото всъщност тя въобще не е в Сидни. Но само това можехме да намерим на сносна цена по това време на годината. Голямата изненада идва, когато пристигаме на адреса. Заобиколени сме от огромни, скъпарски къщи. Ник посочва най-голямата – била наш’та. Какво? Не, не може да бъде?! Как така ще спим тук?

Прави бяхме – не може да бъде. Ще спим в ... гаража на тази къща. Да, правилно прочетохте – в гаража. Интериорът му си е симпатичен, но е гараж! Кухнята е на височина до коленето, има едно двойно легло, а на една ръка разстояние и разтегателен диван. Ние верно, че нямаме нищо против да спим на тясно четиримата, но като си спомняме колко хубаво ни беше снощи, тук направо ни хваща клаустрофобията. Сигурно е супер място, но не и за четирима. И особено, когато трябва да изпразним цялата кола, за да сме сигурни, че мама и тати ще вземат за България всичко, което няма да ни трябва в Азия. Ще трябва да се примирим. Не е като да имаме голям избор. Хапваме полуфабрикатите си за микровълнова и си лягаме. Утре ни чака дълъг ден. Последен за 2019 година.

31 декември

Започваме деня бавно. Приготвяме сандвичи, опаковаме подаръци за Пърт, разделяме купищата вещи, разпръснати в цялата стая и нареждаме голям обяд. Чак след един часа успяваме да излезем от гаража и да се качим на влака към центъра. Първата крачка през вратата ни посреща със шок. Навън е поне 40 градуса. Е, какво да се прави - тръгваме. Това е най-важният миг от съвместното ни пътешествие - няма да го пропуснем заради някаква си жега! За наше щастие, температурата малко олеква докато стигнем централния бизнес район. А то си е доста време.

Обикаляме улиците и влизаме от магазин в магазин. Австралия е голяма - никога не си сигурен, че си набавил достатъчно сувенири. Това не е най-добрият план за уморени крака, но какво да се прави. Така е като тръгнеш на туризъм на 16 хиляди километра от вкъщи. От Германия вече никой не носи подаръци, но от тук - няма как.

Всички имаме нужда от малко релакс. Небостъргачите не го предлагат, затова се изнасяме в Хайд Парк. На зелено и на по-широко. От там, следваме стъпките ни от преди четири месеца, и влизаме в катедралата Св. Мери. Днес моята баба Мария празнува своя 76 рожден ден и затова точно тук ще я почетем и поздравим. А между хладните стени на църквата, успяваме да намерим няколко минути да поседнем. Да усетим последните часове от годината.

Преди да се върнем в лудницата извън парка, минаваме и през тукашния АНЗАК (ANZAC) военен мемориал. Не би трябвало вече да ме изненадва колко голямо е това място, след като съм виждала и другите из държавата и все пак не мога съвсем да осъзная размерите. Военните жертви са толкова уважавани тук - една стъпка не можеш да направиш без да „помниш“.

Време е да пратим двама от нас нависоко – мама и тати се качват на наблюдателната платформа в Кулата Око (Tower Eye), а ние оставаме в мола да ги чакаме. Не че ни е много забавно, но нямаме добра връзка и ще вземем да се изгубим. После иди да разбереш как да се прибереш сам в квартирата на около два часа път от тук. Връщат се след около час полу-разочаровани, полу-впечатлени. Гледките там горе пак са си грандиозни, но тълпите хора са развалили цялото усещане. Пък и небето е никакво, а и не се стъмнява достатъчно рано, за да се видят нощните светлини. Да, съжаляваме, че не е било прекрасно, но се надяваме да си е отново запомнящо се изживяване.

Сега вече е време да се организираме. Време е за SydNYE. Преди няколко текста ненужно си спомних за наименованието на новогодишните празненства в Единбург – Хогманай. А ето, че сега е полезно. В Сидни името за огромното събитие е игра на думи. С разместване на последните две букви от името, се получава абревиатурата NYE – New Year’s Eve – Навечерието на Новата Година.

Както казахме, местата за наблюдаване на фойерверките са както платени, така и безплатни. Ние, разбира се, се насочваме към безплатните под ботаническите градини. Т.е. онези, които се пълнят от 10 часа сутринта. Но дори и с капацитет 13,500 души, табелите вече гласят, че таванът е достигнат и не се приемат нови хора. Е, не ... Няма да се откажем така лесно. Продължаваме да вървим устремено, няма как да не ни пуснат. Табелите „Затворена зона“ стават все по-начесто, а тълпите хора, които вървят в обратната посока се увеличват. Добре, май трябва да приемем съдбата си.

Отивам до първата доброволка насреща ни, за да питам каква е ситуацията и дали все още има отворени безплатни зони в Сидни. Тя казва, че Рокс засега приема нови хора. След кратко съвещание викаме такси. Нямаме намерение да рискуваме да затворят зоната преди да пристигнем, а и на никой от нас не му се върви чак толкова много, особено на тати. Шофьорът ни оставя колкото може по-близо, но голяма част от пътищата вече са барикадирани и останалото разстояние ще трябва да си го минем пеш. Подминаваме хотел Четири Сезона (Four Seasons) и обявяваме, че ако някой се откъсне от групата, ще се чакаме всички тук след новогодишните фойерверки.

5 часа до полунощ.

Ускоряваме крачката уверено към сърцето на Рокс, докато не осъзнаваме, че всъщност никъде няма да намерим „много“ хубаво място за гледане. Най-добрите са от платените, а те са разпродадени от седмици. Спираме на върха на един от хълмовете, където имаме достатъчно добра гледка към Моста и сядаме на пластмасовите прегради. Те поне са достатъчно солидни, за да ни издържат всичките.

4 часа до полунощ.

Тази зона като почти всички други е с рестрикции за алкохол. Следователно ние не можем да отскочим до супермаркета за няколко бири, а и никой от нас не може да жертва стратегическото ни място, за да влезе в някой пъб. Вече е ясно, че това ще бъде една много трезва Нова Година. Не сме имали такава - не и откакто сме били на 16. С мама се разхождаме преди да пристигнат огромните тълпи, за да обследваме района и да видим дали не можем поне малко да подобрим ситуацията си. Намираме само горещи пържени картофки - да вървят със сандвичите ни.

В 9 часа получаваме изненада. От хълма до нас започват малки фойерверки. Е, добре де - стандартни; аз просто ги сравнявам с предстоящите. Не са нещо супер особено, но ни разсейват от безкрайното трезво чакане. И без това друго не можем да правим. На колоните на Харбър Бридж също прожектират геодезически-планирани цветни картинки. Защо не си донесохме книгите?

3 часа до полунощ.

След тези мини фойерверки се случва най-странното нещо. Хората започват да си тръгват. Стотици хора, които досега бяха насядали на асфалта пред нас, се изнасят. Да, някои са с малки деца – това беше достатъчно за тях и е време за сън. Но повечето са без деца. Къде отиват? Те нали знаят, че това не са големите фойерверки и че има още 3 часа до тях? Дали се надяват, че някъде ще намерят по-добро място? Мислят ли си, че това е възможно? Няма да разберем ...

Те заминаха, а ние успяваме малко да се поразширим, преди да пристигне следващата вълна хора. Те явно също не са си харесали мястото и смятат, че тук ще е по-хубаво. И засядаме пак да чакаме. Интернетът е ужасен! Всички искат да са в мрежата и затова никой не е. Е, просто ще разглеждаме снимките от последните две седмици и ще играем игрички на телефоните.

2 часа до полунощ.

Първи интересен факт: Заради неконтролируемите пожари в Нов Южен Уелс, властите се канеха да отменят новогодишните фойерверки. За наше голямо щастие, това не се случи.

1 час до полунощ.

Втори интересен факт: В Австралия Нова Година се отбелязва (почти) само тук в Сидни. Тъй като посрещат новата година първи, в останалите часови зони гледат шоуто по телевизията и си лягат. И точно затова новогодишните фойерверки на Сидни са несравними.

10 минути до полунощ.

Трети интересен факт: Тази вечер ще бъдат използвани 8 500 килограма фойерверки. Очаква се над милион и половина туристи да посетят събитието и да оставят 133 милиарда австралийски долара за местната икономика.

Полунощ!

1 януари 2020

Нямаше официално отброяване. Просто изведнъж небето се напълни с фойерверки. Малко жалко, защото всички знаем, че най-голямото щастие е в приготовлението, а не в самото събитие - едно броене от десет нямаше да ни е излишно.

Фойерверките продължават 12 минути и се редуват между моста и хълма в ляво от нас. Знаем, че и от самата Опера излитат някои, но от тук не можем да ги видим. Ще си спестя отново описанията - такова нещо не може да се предаде в думи. През цялото време около нас се носи поп музика и ние пеем и танцуваме с нея. Хълмът наоколо е пълен с вирнати телефони, записващи събитието. Може би поне малко алкохол щеше да е приятна добавка към изживяното. Но мисля, че чакането си заслужаваше. Сега вече всички сме видели фойерверките на SydNYE, а 2020 година ще е най-дългата година в живота ни. (Тогава не знаехме, колко ще ни се иска да е най-кратката.)

И започваме да се изнасяме ... Уж щяхме да спираме в пъб за бира, но не, май няма да ни се отвори такава възможност. Навсякъде е фрашкано с хора и само ние липсваме в задушните зали. Отнема ни около час да стигнем до първата станция на метрото. Аз, като експерт, съм удивена колко дълго държат тълпата заедно, вместо да започнат да ни разсейват при първа възможност. Може би, особено ако сте част от семейството ми, все сте си мислили какво представлява бакалавърската програмата по Ивент Мениджмънт. Ами това е едно от тях – управление на тълпи за максимална сигурност. Много страшни случаи са ни представяли на лекциите ни - за масови смъртни случаи по такива места. И затова съм изумена, когато влизаме в станцията на метрото и автоматичните ескалатори, продължават да вкарват потоци хора в ограниченото пространство на гарата. Точно това е едно от най-опасните непредвидени обстоятелства при такива огромни тълпи. Аз бързо превключвам на режим „безопасност“ и първата ми реакция е да натисна аварийния бутон на ескалатора и да го спра. Не бяха много доволни служителите на гарата, но беше много нужно действие, когато хората долу крещят неконтролируемо на горните да не се качват на ескалатора. “Българка спаси 5 000 души от прегазване в новогодишната нощ!” Сигурно такива са били заглавията във вестниците на сутринта, ама ние вестници не четем.

Невредими се качваме в празната мотриса и се настаняваме удобно за дългото ни пътуване към далечната квартира. По пътя пишем на домакините, да ни позволят утре да останем час-два по-дълго, за да можем да поспим.

В главите на всички ни се върти една мисъл – това е най-голямото събитие, на което някога сме присъствали. Мама не може да спре да обмисля, какво ще се случи догодина. А годината след това. Все някога ще се достигне капацитета на Сидни. Не може да посреща все повече хора всяка следваща година за 12-минутни фойерверки. И ето че, както тя коментира преди няколко дни, 2020 година създаде прецедента, който да намали рязко навалицата. Да я намали от над милион до ... ами до нула. Понякога такива невъобразими проблеми се разрешават сами.

И все пак, когато дойде време Сидни отново да бъде SydNYE, бих ви посъветвала да сте по-предвидливи от нас и да си купите билети за платените зони. До колкото знам, те всъщност не бяха скъпи, а си представям, че е било сравнително удобно. Най-малкото там имаше барове.

Ами хайде тогава ...

Честита Новата 2020 Година! И честит имен ден на мен!

Получихме един час в повече от хазяите на гаража. Въпреки че с пълна увереност можем да кажем, че не сме махмурлии, никой не иска да стане от леглото. Мама и тати по обяд излитат за Пърт - идва техният ред да гостуват на Ели и Боги. Трябва да си съберат багажа в готовност за летището, а ние трябва всичко да напъхаме в Бърти. И все пак успяваме - напускаме гаража навреме и потегляме към Менли Бийч (Manly Beach).

По пътя спираме в колона от коли - вдига се мостът, по който тепърва трябва да минем. А под него тръгва върволица от лодки, платноходи и всичко друго, което снощи е плавало в залива на Сидни, за да могат пасажерите да гледат фойерверките от най-добрата локация. Празненствата свършиха и те се прибират кой откъдето.

Менли Бийч (Мъжественият плаж) е получил името си в типичен австралийски стил. Когато Капитан Филип пристигнал на бреговете тук, бил посрещнат от аборигени, чието държание той определил като мъжествено. Решил, че е уместно да даде това име на района. Днес Менли е вторият най-известен плаж на Сидни, но откъм урбанизъм е все още далеч от Бондай. Магазините му са по-малко и доста по-боклучави. А ресторантите му не са от най-приветливите. Но все пак намираме още „нужни“ сувенири и прекрасен обяд.

Главният плаж е дълъг и много ветровит, пълен със сърфисти и плажуващи. На мен и на мама много ни се влиза във водата, но не тук. Ще се върнем обратно при малкото плажче до марината – там ще сме по на завет. Двете с нея се паркираме на пясъка, а Ник и тати остават на пътеката горе, за да ни почакат. Уж щяха да търсят кафе, ама така и не им мина мързела да станат от пейката. След безкрайно бъбрене, с мама решаваме да изпробваме GoPro-то и във водата. Но не оставаме дълго – дори и за нас е твърде солено и студено.

Бърз душ, по едно кафе, последни морски гледки и сме готови да тръгнем към летището. Бърти пак е навъртял огромна паркинг сметка – не ходете на Менли с кола! Решаваме да хванем панорамния път и минаваме по Харбър Бридж за последен поглед (на мама и тати) към Операта долу в ниското.

Няколко сълзи се спускат по бузите ни на летището. Но за всички ни ваканцията продължава, така че нямаме за какво да сме тъжни. Прегръдки, целувки, благодарности и обич. И последно довиждане!

И … тази глава от пътуването завърши!

Може би тук е моментът да кажа, колко сме благодарни на мама и тати, че се съгласиха да ни придружат през тези две седмици. Ще оставя финансовите аспекти настрана, въпреки че без тяхното участие, не сме сигурни дали щяхме така лесно да стигнем обратно в Сидни. Но тяхната компания ни беше изключително ценна. Не че с Ник не можем да се забавляваме и сами, но е друго да можем да погледнеш на нещата от друга гледна точка. Пък и точно за празниците сигурно щеше да ни е много тъжно без тях. Друго си е да си с мама и тати. Обичаме ви много и сме ви безкрайно благодарни за тези превъзходни две седмици!

А иначе за Сидни няма да обобщавам още. С Ник имаме цяла седмица преди полета ни за Бали, така че няма да се разделяме с него веднага.

Останете си Вивид,

Вася (Светла, Боян и Ник)

следващ пост < Vivid Key > предишен пост