Лудост по азиатски
Сингапур, 14 – 15 януари
14 януари
Събуждаме се пак в претъпканото си общежитие в сърцето на Малката Индия на Сингапур. Да вземем да си разгледаме квартала-домакин тогава. Оказва се, че името му не е само нарицателно. Всичко, което може да бъде от туристически интерес е събрано в две-три улици. Пъстри, претъпкани и миризливи, както установихме още с първите стъпки тук. Трябва да си призная, че тази смес от остри аромати не е много приятна за обонянието ми. Не знам от къде точно се носят – подправки ли са, кадене ли е или готвено. Но най-вероятно е силна комбинация от трите. Не се дърпам, когато Ник предлага да се качим в метрото към Чайнатаун.
Там ни посреща съвсем различна атмосфера. Може би предстоящите празници и живата подготовка имат пръст в работата, но тук определено кипи живот. И мирише вкусно! От метрото излизаме точно в центъра на манджите. Въртим се, разглезени от опции и оплетени в превода, докато най-сетне правим заветния избор. Минаваме през количката за плодове, където внимателно са наредени нарязани парчета от по-познатите ни и не чак толкова. Залагаме на резени диня и ананас – те няма как да ни разочароват, но и смело опитваме пресен джакфрут и местни райски ябълки. Този път всичко е прекрасно, дори и новият джакфрут, за който се изисква постоянство и време да свикнеш с вкуса. А след това се сдобиваме и с една пържена кифла със сладък пълнеж от черен боб и пържена баничка с праз – нищо с праз не може да ме разочарова. А най-важното е, че тази вкусна закуска не ни струва нищо. Е, в сравнение с всички останали ресторанти в Сингапур. Тук сякаш не сме в същия град. Сега разбирам защо механикът сингапурец в Аделаида ни прати тук.
Нахранени, влизаме в Марина Бей Сандс с конкретна цел. Не само ще си оставим очите по скъпарските му интериори, но и ще вземем да изхарчим малко пари. Един от сватбените ни подаръци е по питие или две в Небесния Бар (Skybar) на хотела, но в него не се влиза току така. Обърнала съм интернета, да разбера какви са изискванията за дрес код и дали ще ни пуснат по къщи гащи и тениски. Уж може да си турист-айляк през деня, но аз нямам намерение да рискувам. Пък и Ник си разнася ризата вече пет месеца по света, точно за този момент. Влизаме в тоалетните във фоайето и излизаме нови хора – рокли, ризи, спретнати обувки, бижута, прически ... Току виж сме минали за баровци.
А за да те пуснат в асансьора за петдесет и седмия етаж, първо трябва да си платиш билет от $23 на човек. То се води и за ваучер към поръчките на терасата горе и няма “не съм жаден”. Пиеш, не пиеш, и гледката си държи на цената. Горе в небесата първо залепваме на югоизточните перила с птичи поглед към Градините до Залива. Всяка сграда и всяко Супердърво като на интерактивна туристическа карта. А в самия залив чакат кораби. Колко са, сигурно само пристанищната централа може да каже. Аз просто виждам МНОГО!
Късметлийски сядаме на маса точно до стъкления парапет на бара. Гледката ни към марината, централния бизнес дистрикт и остатъка от Сингапур е безпрепятствана. Разбира се, платеният вход не е достатъчен дори и за най-евтиния джин с тоник от менюто. Ама не сме дошли да се пазарим. Дори и когато даваме 28 лв. за едно питие. Джинът се казва Танглин (Tanglin) и е местно, сингапурско производство. Наслаждаваме му се, както на всеки друг, защото не разбираме каквото и да било от джин, освен факта, че обичаме да го пием.
Но дори и да не сме познавачи на джин, мисля, че имаме добра идея какво е хубава гледка. И тази може да оглавява всякакви класации. Сигурно и повече щях да платя, щом ми позволява да съм като птичка тук. И не пречи, че се понаконтихме, за да се качим. Чувствам се много на място. С няколко снимки и видеа на ГоПрото, първият джин е свършил и пристига втора чаша. Май бая сме полудели тук, но сигурно само веднъж ще ми се случи да съм в този бар и то на чужди разноски. (А аз пак намирам да подслушвам разговор на българска група.)
На лек градус, слизаме обратно на твърдата земя и влизаме в шарените Градини до Залива. Ще си използваме билета за Облачната Гора (Cloud Forest). Прозорците вече трябва да са измити. За разлика от вчерашната оранжерия за цветя и по-ниски растения, тази е цяла джунгла. Тропическа гора – далеч по-впечатляваща от цветната си сестра оттатък. В центъра се издига 35-метрова планина, а от най-високата ѝ точка се спуска широк водопад. Очите ни са ококорени невярващо. Ченетата - почти паднали. Еха!
Целият купол предлага различни пътеки, горички и хралупи, в които можеш да се гмурнеш и да се изгубиш. Парадна пътека опасва централната планина и те качва до върха ѝ със скрити гледки към водопада, градината за орхидеи, инсталацията за въздушни растения и какво ли още не. Зелено навсякъде! Малко преди да излезем се включват и пръскачките за тропическа мъгла, за да ни покажат откъде идва името на гората. Изведнъж погледът ни наистина е замъглен, планината пред нас изчезва. В облак сме.
Случайно откриваме и Тайна Градина (Secret Garden) под планината. Невероятно, екстравагантно, креативно, красиво пространство. Когато чуем думата градина или оранжерия, ние - обикновените хора, имаме някаква конкретна, традиционна представа. Колкото и да се мъча да развихря фантазията си, никога не бих могла да си представя, камо ли да създам нещо подобно. Въображенията, които творят тук са на някакво висше ниво, непознато за мен. Artscience.
Тази вечер със сигурност ще наблюдаваме светлинното шоу Рапсодия на Супердърветата. Но преди това ще потърсим вечеря и ще разгледаме поне още два-три мола, в които досега не сме влизали. В Рим се ходи за фонтани и църкви. В Сингапур – за Супердървета и молове. Докато чакаме да пристигне храната, обсъждаме плановете за утре. Уж трябва да тръгнем за Куала Лумпур, но нито имаме резервирани нощувки там, нито имаме определен транспорт. Да, да - говорим за преминаване в друга държава след по-малко от 24 часа. Не е ли напълно нормално да нямаме конкретни планове? Оф ...
Излизайки от Марина Бей Сандс, решаваме да останем на края на моста, за да изчакаме началото на Рапсодията. Виждаме перфектно всички Супердървета в централната горичка, а със залеза на слънцето, ГоПро-то може да проследи и промяна в цвета на небето и светлините по розовите оплетени конструкции. Започва. От тук не чуваме музиката, но изчакваме, за да направим достатъчно видео запис, след което на спринт влизаме в центъра. Тук вече изживяването е пълно. В пълен синхрон с музиката, светлините танцуват на фона на ексцентричен микс от музикални произведения – кан-кана на Офенбах, музика от анимациите на Малката Русалка и Пинокио и дори мелодии от Фантомът на Операта. Е, това не е за изпускане! Ама никак! И дори след края на представлението, Супердърветата остават по местата си в концертната си премяна за повече снимки.
Още един пълен и шарен ден. Но обратно в хостела, се изправяме пред сериозни проблеми. След последния ни разговор съм доста притеснена от плана на Ник да се придвижим до Куала Лумпур. За момента той планира да станем в 5:00 и да пристигнем след 18:00 като това включва автобус, влак, шатъл, още два влака и такси, като междувременно минаваме и граница, а нито един от тези транспорти не може да се резервира предварително. Толкова много може да се обърка, и със всичкия ни багаж ще бъде тотален кошмар. Не, не може да няма друг вариант. Да взема да проуча и аз в Гугъл ...
След бърза проверка, установявам, че стандартният транспорт между Сингапур и Куала Лумпур е просто един автобус, който те прекарва през границата и си на място само след няколко часа. Пък и една от спирките му е точно в Малката Индия, така че няма нужда да мъкнем тежките самари надалеч. Дали това не е по-добър вариант? – чудя се аз скромно. Купуваме билетите, подреждаме разхвърлията в нишата си и си лягаме спокойни. Няма да ставаме в 5 и няма да търчим като луди. Даже ще имаме време да хапнем пак в Чайнатаун.
15 януари
Тази сутрин всичко започва по план. Спим докато не ни събудят съквартирантите ни, което не им отнема много време. А след това успяваме някак да съберем обратно в самарите, всички вещи, които така неудържимо бяха избухнали около нас. Някаква магия е събирането на багаж, когато той видно се множи през няколко дни, дори и регулярно да губиш по някоя тениска по трасето. Стоварваме раниците на рецепция и се изнизваме към Чайнатаун. Ценното откритие, че там може да се яде няколко пъти по-евтино, ще бъде използвано и днес.
Обратно в Малката Индия преценяваме, че е редно от сега да намерим спирката на автобуса, че да не се лутаме след няколко часа с раниците на гърба. Гугъл ни ориентира към закрития пазар на квартала, но никъде не се вижда конкретна спирка или дори табела. Може би е в другия край? Или зад този ъгъл? Давай да питаме, защото така няма да стане. Намираме един симпатичен младеж и той уверено ни води към спирката. „От тук тръгват за Куала Лумпур“ – убедено обяснява той, стоящ по средата на тротоара пред няколко магазина. Няма даже уширение, където да се паркира кола, камо ли цял автобус. „Тук?!?“ – хем не вярваме, хем звучи толкова типично за Азия един международен транспорт да тръгва от никъде. Ще чакаме на тази плочка след един час тогава.
След последните проверки в лобито на хотела, нарамваме камилските си гърбици и тръгваме към уречената плочка. Остава половин час до тръгването, няма да го изтървем! А за всеки случай питаме и момчетата, пред чиито магазин се нагласяваме. „Да, да! За Куала Лумпур, там отпред!“ Е, всичко е наред! Без паника, моля!
Подпрени на раниците, сканираме улицата от всяка посока. Наблюдаваме хората и техните тертипи, но най-вече чакаме да пристигне автобусо-приличащо возило и да ни вземе. Времето за заминаване идва, а на хоризонта нищо не се вижда. Бърза проверка в интернет ни уверява, че този автобус винаги закъснява с поне един час - да не се притесняваме. Търпеливото чакане не ми е сила, но ще чакам. Минава половин час и звъним на компанията, поне да знаят, че сме тук. И какво да чуем ... „Автобусът вече е минал границата.“ Как минал границата бе? Ние чакаме още в Малката Индия.
Какво по-точно се очаква да направим в момента. Не е като да не сме си запазили луксозен апартамент в Куала Лумпур с гледка към Петронас кулите. Не можем да останем тук още една вечер. Звъним пак. Може ли на друг автобус да се качим днес?! „Ами, не. Това е последният за деня“. Ами да ни върнете парите тогава? „Е, не, не можем, защото не сте на автобуса“. Знаем, че не сме на автобуса, затова си искаме билетите обратно!!! Зарязахте ни в Сингапур, а сега няма да ни върнете парите! Уж се разбираме, че имало начин да ги върнат, ама до 30 работни дни. (Още не сме ги видели!)
Лесно мога да кажа, че и двамата започваме да полудяваме. Ужасно сме ядосани на ситуацията, но и сме безпомощни в първите минути. Как бихме могли да очакваме, че ще си купим билети онлайн и никой няма да си вдигне пръста да ни обърне внимание? С лека паника успяваме все пак да запазим самообладание. Нямаме особен избор – трябва да намерим нов транспорт още днес. Качваме се на такси и отиваме към автогарата. Цялата идея беше да спестим тези разходи, но не ни е било писано. Иначе какво ще има да разказваме, ако просто се качим на един автобус и пристигнем в Малайзия безпрепятствено.
В автогарата се успокояваме. Тук всичко работи като истинска транспортна компания и има още няколко автобуса за деня към следващата столица. Купуваме билети за първия и питаме три пъти къде точно трябва да бъдем. А там засядаме моментално, нищо че има време много. Не можем да рискуваме да тръгне без нас. Качваме се навреме в автобуса и тръгваме. Последно махаме на Марина Бей Сандс и Супердърветата.
След час и половина сме на границата между Сингапур и Малайзия. Излизането от държавата е бързо, лесно и безболезнено. Всичко като по вода за сега. Неусетно, вече се разтоварваме на малайзийската граница. Но тук тълпите са огромни. Всеки с пълния си багаж, защото трябва да се сканира след паспортна проверка. Редим се на опашки, коя върви бързо, коя - не. Климатик няма.
Един граничар ни маха отдалеч и отделя края на опашката. Да сме отѝдели в сградата отзад. Сигурно там по-бързо ще минем. Тук поне не са отделни опашки, а само две змии. Но за всички, около двеста души, работят четири гишета. Призоваваме цялото си търпение и толерантност към съпътстващите ни туристи и чакаме. Подритваме раниците по малко и чакаме. Веем си с паспортите и чакаме. Виждаме как гишетата стават три, после две, остава едно.Чакаме и чакаме. Връщат се пак на две. А опашката зад нас само расте. Ние чакаме.
Не знам колко време минава, но най-вероятно сме тук около два часа. Горещината се покачва. Пререждането и нетърпимостта още повече. С Ник се шегуваме, че автобусът ще тръгне без нас. Всъщност като се огледаме, става видно, че от нашата група, само ние двамата сме в тази сграда. Всички други останаха на първите опашки. Ама то е само шега, какъв ще е този късмет, че втори автобус да ни зареже в един ден …
Най-сетне идва нашият ред да оглави опашката. Привиква ме граничарката. Тя действа бързо, прави проверката. И преди да ми върне паспорта затваря гишето. Подава ми го отстрани, а аз мигам на парцали. Ник още седи на опашката, а тя взе че затвори единственото гише от нашата страна. О, БОЖЕ! Това е бетер българските гранични изцепки! Още пет минути преди да се набута и той за проверка на съседната опашка. Нервите ми са на предела си, но поне приключихме. Багажът е проверен и можем да се качим на автобуса.
Виждаме го в далечината, но се оказва заключен и няма никой друг около нас. Е как ... след толкова чакане няма как ние да сме първите пристигнали. Приближава се една девойка и дружелюбно ни пита за билетите ни. Подаваме ѝ ги, а тя отива да се посъветва с колега и ни изпраща обратно на изхода от гранична служба да намерим един младеж в униформата на компанията. Той от далеч ни вижда: „Къде бяхте? Вашият автобус замина!“ МОЛЯ?!?!?!?!?!?!?!?!?!! Е сега, ако не се разрева ... Добре, че са голяма компания и след малко ще пристигне следващият автобус. Ще си повисим пак в чакане, но ще стигнем.
Но вместо в осем часа, не очакваме да видим улиците на Куала Лумпур преди единайсет. Пишем на апартамента, че ще закъснеем, а те учтиво ни информират, че не приемат гости след десет, а капарото ни не може да бъде възстановено. Е, на улицата ли да спим тогава?! Този ден някога дали ще свърши. Даже не държа да е благополучно. Просто да приключи.
Спасителният ни автобус пристига, а Ник даже успява да убеди квартирата да ни върнат парите. В крайна сметка тези обстоятелства ни най-малко не зависят от нас. В движение резервираме друг апартамент, точно до спирката на автобуса. Ще жертвам гледката към кулите Петронас, ако няма да ми се налага да вървя 20 минути с багажа. Какво щяхме да правим без днешните технологии? (Освен, че въобще нямаше да сме тук, на първо място.)
Остатъкът от пътя е спокоен. Стъмнява се и гледките отвън изчезват. Обикновено бих била разочарована, но вече нямам емоционалната сила да попивам нова информация. Просто искам да стигнем. Докато ... в далечината не виждам светещите кули близнаци. Символът на Куала Лумпур. Изведнъж съм заредена с ентусиазъм и спокойствие. Справихме се, дори и с този ден.
Пристигаме на Берджая Таймс Скуеър (Berjaya Times Square) в 23:30. Това е една от многото кули близнаци на малайзийската столица. Около Петронас явно е било модерно архитектите да се изявяват в симетрични близнаци. С малко инструкции се насочваме към източната кула. Там са индивидуалните апартаменти, а в западната е хотелът. Помежду им има девет-етажа мол и още шест етажа общи помещения, включително и басейн на покрива. В лобито на нашата кула са се събрали хора. Всеки от тях представлява различни апартаменти и чакат да пристигнат съответните им гости. Пращат ни при нашия домакин, а той не губи време и ни качва в стаята.
В луксозния асансьор се изисква карта, за да се качим на частните етажи с апартаментите. Дизайнът на стаята е поовехтял, но си личи, че някога е бил по-по-най. Навремето големи пари са били вложени в скъпи материали и интериорни дизайнери. Може да се очаква, че след 16 години експлоатация и минимална поддръжка, не всичко вече ще е лъскаво и ново. Но както и да изглежда апартамента, тук важна е гледката. О, гледката! Да, не виждаме от тук кулите, но виждаме светещия басейн, телевизионната кула на столицата и още много от Куала Лумпур. Все пак сме на 19 етаж.
Не очакваме, че след полунощ ще има много веган опции около нас. Бързо заливаме сухите си нудъли с гореща вода. Умно ги купихме от границата. Изсърбваме супичките и се трупясваме безпаметно.
В Малайзия сме!
За самия Сингапур нямам какво повече да обобщавам - скъп, шарен, прекрасен. Колкото и пари да оставихме тук за местната икономика, не съжалявам дори за стотинка. Всичко беше част от едно общо преживяване, което не можеш да избегнеш в Сингапур, ако търсиш да го опознаеш хубаво!
А иначе … Вечно изгубени в превода. Вечно в последния момент. Вечно неразбрали. Иска ми се да кажа, че съжалявам за събитията от такива дни. Но истината е, че ги обожавам. Да, трудно ни беше. Но не сме дошли да опознаваме нова култура и да очакваме, че всичко ще е по конец. И все пак … представяте ли си да бяхме последвали първоначалния план на Ник, хиляда и пет прекачвания и хиляда и шест транспорта. Дори и той сега се забавлява, колко глупаво решение можеше да бъде. Добре, че само малка част от идеите му имат нужда от проверка и корекция.
Останете си Вивид,
Вася (и Ник)