Контрасти и разновидност

Куала Лумпур, 16 – 17 януари

В университетските си години се запознах с един малайзиец и той ме попита дали знам къде се намира държавата му. Също както аз питам хората за България. Ама разбира се, че знам – това е част от земите на бившата Османска империя. Той само дето не ми се изсмя в лицето. Очевидно, Мала Азия и Малайзия нямат нищо общо, освен близкото си звучене в българския език. Ау, какъв срам ме хвана – уж се смятам за интелигентен човек, а как се изложих пред чужденците. Представих си как би трябвало да се чувстват всички англичани, които ме питат дали в България имаме перални или дали караме коли. Само дето те нямат претенциите да знаят каквото и да е за света, в който живеем. Е, бързо си научих урока.

Малайзия, както сигурно сте предположили, е следващата държава от Малайзийския Полуостров, която ще е наш временен дом. Разпределена между полуострова и остров Борнео, територията ѝ е три пъти по-голяма от българската, а населението е близо 33 милиона души. Поредната бивша британска колония в тази част на света, днес - федерална монархия с тринайсет щата и три федерални територии. А предвид географията на земите, съвсем логично бихте предположили, че Сингапур също е бил част от малайзийската държава, преди отделянето му през 1965 година.

Днес, най-големият град на Малайзия е нейната столица Куала Лумпур с население малко по-голямо от софийското. Една от най-бързо развиващите се дестинации на Азия, град изпълнен със символи на приемственост и прогрес. Още снощи, на влизане в града, табелата за добре дошли ми направи силно впечатление. „Добре дошли в Куала Лумпур: град на контрасти и разновидност“. Голяма част от това лежи в свободата на религиите тук – официалната религия е ислямът, но държавата дава свобода на всеки да избира. А в последствие, Куала Лумпур наистина се е превърнала в олицетворение на мотото си. Тепърва ще ни показва точно как.

***

16 януари

След вчерашното фиаско си даваме пълно позволение да се наспим. Ставаме късно, мързеливо, но с прекрасна гледка от деветнайсетия етаж на Берджая Таймс Скуеър в сърцето на малайзийската столица Куала Лумпур. Уморени сме, но имаме и толкова много да преоткриваме в тази нова дестинация. А най-вече сме много гладни за вкусна, местна храна.

С помощ от приложението излизаме от източната кула и се насочваме към будистки веган/вегетариански ресторант. Пътят ни отдалечава от центъра на столицата и ни води към задните квартали. Е, това не би трябвало да е мястото, където срещаш една нова култура за първи път. А ето, че ние се оказваме в един от най-мизерните райони на столицата - първи стъпки в новата държава. Мръсно, миризливо, шумно, опасно и като цяло много неприятно.

Може би бихме игнорирали липсата на безопасност около строителните обекти или на хигиена около местата за хранене (с месата опънати на прашната жега, накацани от мухи). Но от миризмата, която ни посреща, сме в нокаут. Ако коремчетата ни не бяха съвсем празни, тези местни аромати биха били достатъчни да ги изпразнят директно на улицата.

Как живеят хората по този начин? Дали наистина го смятат за нормално? Щастието дали съществува по тези места? И ако го има, ... как изглежда то?

Подминаваме много ресторанти в този квартал. Повечето са тип бюфет с мръсни пластмасови маси на откритото във влажен Куала Лумпур. Малко започвам да се съмнявам, че ще се пречупя да ям тук. Приключенският ми дух не е достатъчно силен, точно за това място. Но най-сетне виждаме заплютия ресторант зад ъгъла и голяма доза погнуса изчезва от нас. Ресторантчето е остъклено, чистичко и с климатик. Не ме побиват тръпки като го гледам, даже напротив.

Но вътре сме посрещнати от явното недоволство, че сервитьорката ще трябва да говори на английски. Къде пък се намериха туристи да имат смелостта да дойдат в тази част на града? Ами и ние не знаем и съжаляваме, но малайзийския ни е нулев за момента. За наше щастие, менюто е с картинки, изборът е бърз, а поръчването - с посочване с пръст. Днес е делничен ден и поръчваме от работното обедно меню – купичка супа, чаша домашно соево мляко и огромна порция основно - £3. Храната е много вкусна и в крайна сметка от нищичко не можем да се оплачем. И все пак ... тепърва трябва да се върнем през миризливите улици и този път нахранени. Няма да ви описвам пътя на обратно, че и аз не искам да си го припомням.

Както вече разказах, Берджая Таймс Скуеър, сградата, в която сме настанени, се състои от две жилищни кули и общи помещения помежду им с девет етажен мол в сърцето. Девет етажа! Не знам как въобще е възможно това. Решаваме да се разходим набързо, да видим има ли все пак нещо специално, а отговорът е лесен. Няма. На горните етажи магазините дори не са като в мол големи или лъскави. Напротив. Там е като в закрит пазар в циганска махала. Не съм виждала нищо подобно преди – краката ти окапват само докато намериш ескалатора за надолу, а по пътя си залят от шаренийки, боклучки и ненужнийки. Добре, че не ми трябва да пазаря.

Централният вход на мола, привлича погледа от далеч. Окичен в червено и розово, молът е вече подготвен да посрещне предстоящата Лунна Нова Година. И как да не те вкара и теб в празнично настроение. Но съществременно нищо не може да ни изтръгне от умората. До сега сякаш бяхме позабравили за нея, но тя незабелязано ни наляга и аз съм готова да се кача обратно в стаята и да заспя на голямото ни легло. Ааа, не, така не може! Дори и с “леко” нежелание, айде на трамвая и към центъра на Куала Лумпур.

Слизаме на десетина минути от кулите Петронас, а подходът ни е изотзад. С всяка крачка, мяркаме близнаците измежду мрежата от по-незначителни небостъргачи. И все снимаме. Леко обсебени. Сякаш няма да видим по-добър ъгъл, въпреки че тепърва ще се озовем на площада пред парадния вход. А там сме поразени. Тези кули са прекрасни – ще си говорим малко повече за тях по-нататък, но няма как да пропусна да кажа, че просто са красиви, елегантни, впечатляващи. А дали няма да се покатеря на подпорната стена за снимки? Добре, че не ни видяха пазачите.

Бързо се шмугваме в кулите и слизаме да си купим билети за тур. Надяваме се още днес да се вредим, но нямаме такъв късмет. Все пак това е туристическа атракция номер едно в столицата, няма как да има дупки в резервациите. Купуваме билети за след два дни и продължаваме към остатъка от общите части на кулите. А какво има там? Е, как какво? Мол разбира се, може ли да задавате такива въпроси!?

Сутрешната ми преценка, че нямам нужда от пазаруване, сега се оказва под въпрос. Програмата за утре е малко по-различна от типичното туристическо обикаляне до сега и изисква бански. Който да позволява активно движение цял ден пък и да е красив. А в багажа ми такъв няма – нито мога да вярвам на половинките, че няма да направят някой гаф, нито пък се чувствам елегантно в спортния си цял бански. Давай да търсим.

Влизаме, ровим, гледаме, питаме и бързо осъзнаваме много важен елемент – намираме се в предимно мюсюлманска държава. Излагането на женското тяло на показ е повече от неприемливо. Бански могат да бъдат намерени само в кройки от врата до глезена. Е, не търся точно това, благодаря. Ами добре, спортния ми бански ще е окей за утре. Ама ей там е H&M, да пробваме за последно? И сякаш мен са чакали. На най-скритите релси висят три вида бански. Единият не само ми става, а ми седи прекрасно и е като комплект с джапанките. Джакпот! И не ми се смейте! Да си купиш перфектния бански в Куала Лумпур си е повече от трудна задача и успехът заслужава да се полее! (Ама те сигурно и не пият?)

С успешната покупка се мятаме пак на трамвая, а той ни води към Чайнатаун. Тук ще видим най-стария Хинду храм в Малайзия – Сри Махамариаман (Sri Mahamariamman). Отвън ни посреща висока кула, изпъстрена в пастелни цветове, а безброй фигурки, разказват различни истории. До входа ни привикват да си оставим обувките – не може с тях в храма. Ама кой да обърне внимание, че трябва да се изминат 3-4 метра бос по мръсната улица, преди да влезеш в чистия храм. Както и да е ...

Храмът представлява покрита веранда в италиански двор. Обагрена в смела комбинация от ярки цветове и флорални мотиви – типичните за тук краски, както ни предстои да видим. Вече натрупваме колекция от хинду интерпретации по азиатските земи. Както нашите църкви са различни по отделните краища на Европа, според клона на християнството, така и тук няма много общо между хиндуистките храмове на Бали, Малайзия или Тайланд. Контрасти и разновидност ...

Сядаме за малко на пода да си поемем въздух - тъкмо навреме за вечерната служба. Наблюдаваме процесията. От олтар на олтар – от бог на бог. С песни, тамян и много поклони. И ако това не е достатъчно да отнеме умората от нас, изведнъж, без да предупреди или да ни намекне, над нас се излива порой. Ама порой! Ник е като малко дете. Хората се молят, а той събува чорапите и излиза под дъжда с ГоПро в ръка. Прави всичко възможно да не се прибере под навеса, под претекст, че е за видеото. Едно незабравимо, автентично изживяване.

Когато дъждът понамалява, оставяме молещите се в храма и излизаме по улиците на Чайнатаун в търсене на следващото приключение. А то не се бави да ни намери. Намираме се уж на закрит пазар. Високо над нас се извисяват артистични навеси – някой архитект се е вживял в дизайна им. Но явно не е помислил много за местния климат. Всеки продавач, със своята евтина стока менте, е опънал брезент над своите си три квадратни метра. Всякакви цветове и десени. Препречват гледката, и спират точно до пътеката за пешеходците. Текат отвсякъде. Ние, дето уж трябва да пазарим спокойно в този закрит пазар, нямаме възможност да си поемем дъх от превзетото пространство – ако не са шарени обувки или чанти, ще е дъжд изливащ се от некачествените навеси. Краят му не се вижда. А и ВиК инженерът се е изложил - под краката ни текат реки, които прилежно се събират в края на улицата. Стигаш там и нямаш избор освен да прецапаш през петдесетина сантиметра кал и улична вода, щом държиш да продължиш в посоката, в която си тръгнал. Или да заобиколиш с отклонение от пътя около десет минути.

ЛУД-НИ-ЦА! Фактът, че един от централните и най-посещаваните пазари на Куала Лумпур е с такава несъществуваща инфраструктура, когато ежедневно го заливат проливни дъждове, е просто несмилаем. А Куала Лумпур бил проспериращ град. Един от най-бързо развиващите се на континента ... Е, все пак сме в Азия. Тук неподдържаното, опасното и счупеното си е норма. (Както и на други, по-близки до нас места, разбира се.)

В амплоа на мокри кокошки, най-сетне си пробиваме път до ресторанта за вечеря. Лепкавите мушами по масите, примигващите халогенни лампи и белия долен потник на 60-70 годишния ни сервитьор, не ми вдъхват много доверие, но в крайна сметка, не е лесно да се намери веган храна тук. А и това явно е автентично място, от което просто няма как да избягаме докато сме в Малайзия.

Разголеният дядо ни подава менюто. Преди години бяха много модерни едни албуми за снимки, които събират сигурно стотици. Дебели като тухли и пълни с разпечатки 9 на 13. И ние имаме такъв вкъщи. Е, точно това представлява менюто. Стотици ястия, снимани в лоша светлина, наредени в такъв огромен албум – избелял и залепнал с времето. Някой имат имена, повечето нямат. Но дядото ни убеждава, че всичко е напълно вегетарианско (което за местните означава веган) и ние избираме смело. Да го бяхме направили със затворени очи, резултатът щеше да е същият. Вкусно е, а с бакшиша оставяме £7. Прекрасно!

Трамваят ни води обратно към Берджая.

Мисля, че за нивото на умора, с което се борим цял ден, всъщност успяхме да видим много. Да опознаем Куала Лумпур като за първа среща, пък за детайлите ще имаме време в следващите няколко дни. Нареждаме се на голямото легло в чаршафите, хладни от климатика и ще гледаме филм. Въобще може ли да поставяте под въпрос какво ще гледаме тази вечер? Как мина толкова време без да го спомена поне веднъж? „Клопката“, разбира се! Катрин Зита Джоунс и Шон Конъри ще ни разкажат приказка за лека нощ. Все пак трябва да направим пълно проучване преди да се качим в кулите след два дни.

17 януари

Днешният ден е много по-добре разказан с видео, вместо думи. Все пак, ще добавя малко (кон)текст към шарения труд на Ник.

Започваме деня с манго смутита от мола под нас и бързо се качваме на такси към Сънуей Лагун (Sunway Lagoon) или Лагуната на Слънчевата пътека. Може би звучи като магически залив край океана, но не е. Днес отиваме просто на аквапарк! Ами да. Айде стига все сме обикаляли столици като коне. Все да видим повече и повече. Днес ще сме просто деца в търсене на смях и приключения. Пързалки, басейни, пояси, бански, мокри коси и много търчане под жаркото слънце. Да си покажа новия бански!

С ГоПрото в ръка сме като малки совалки из парка. Той е голям, с различни зони. Някъде са само сухи атракции – влакчета, кораби, стрелба с лък. Другаде вниманието е насочено към по-новите технологии – въжени линии, басейн с вълни за сърфиране, АТВ-та и какво ли още не. Но иначе сме заобиколени от пързалки във всички цветове, комбинации, височини ... Добре, че ГоПрото е водоустойчиво, защото заснехме всичко!

Още от първия момент, впечатление ни прави облеклото на жените около нас. Предвид трудностите при намиране на бански, снощи се притесних, че може и да не ме пуснат да се разхождам тук с голи коленете, камо ли, ако и нагоре се вижда кожа. Но според сайта на Сънуей Лагун, всеки има свободата да е облечен както си поиска. Днес около нас със сигурност има и други жени с бански по-западен тертип. Но и тук има явни контрасти и явна разновидност между мен и местните. Не само, че навсякъде се виждат бански тип неопрени и забрадки, но и масово, момичетата са напълно облечени. Дънки, блузи, клинове, рокли, поли ... дори якета. Не ги притеснява, че ще намокрят всичко по себе си или колко неприятно ще лепне всяка дреха по тях. Усмивката им е толкова голяма, колкото и моята. Тук така е прието, а аз съм от изключенията.

Няма да ви обяснявам други подробности. Паркът не е от местата, които могат да се опишат с думи, защото човек идва тук само за чувствата. Да чака на опашки, да се мокри на всеки двайсет минути, да шляпа бос по нагорещения бетон. Няма особено значение дали боята се лющи тук или там – лющи се! Дали има огромен въжен мост над основния басейн – има! Дали за половин час бяхме убедени, че съм си изгубила телефона – не бях! Дали храната им е вкусна – беше, но в грешните количества за хора, които тепърва ще прекарат следобед сред вода!

Просто аквапарк за безкрайни забавления. За уморителен ден, който да те прати директно в леглото със зачервени бузи и неизмиваща се миризма на хлор и слънце. Който да те накара да си поръчаш храна в стаята, защото не можеш да мръднеш и мускул. Е, точно това искахме от този ден. Да се забавляваме без да мислим за каквото и да било!

Добре де, това не е от най-информативните текстове. Сигурно очаквахте по-високо ниво щом ще ви запознавам с нова държава. Но уви, не е било писано. Обещавам, следващите дни са изпълнени с храмове, маймуни и местна култура. Даже много!

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

следващ текст < Vivid Key > предишен текст