Щастливи до Залива
Сингапур, 12 – 13 януари
Официално извинение: Поради невнимание и разсеяност, голяма част от снимките в Сингапур бяха изгубени вовеки. Креативният екип на Vivid Key се извинява за тази монументална грешка и ще се постарае да запълни всички визуални пропуски.
12 януари
Не знам дали сте забелязали, че късметът ни съпровожда още от първия ден по пътищата на света. Ако се върнем назад във времето, ще забележим, че успешно избегнахме мокрия сезон на Северна Територия, Австралия. Да, може и да се стопихме от жега, но иначе удавянето не ни мърдаше. Също така, някак си заобиколихме всички пожари по пътя и не сме били в голяма опасност, особено около сензационните събития в края на 2019 година. Тепърва ще изберем и точното време да се приберем обратно в Европа преди всички граници да бъдат затворени поради така познатата ни пандемия.
Но едно събитие убягва от тази поредица от щастливи обстоятелства. Уж голямо събитие, но между другите остана позабравено. На 12 януари 2019 г. (днес) във Филипините изригна вулкана Таал и донесе разрушаващи последици за архипелага. По първоначални планове, след Бали ние трябваше да летим за Филипините – т.е. днес щяхме да кацнем там. Но съдбата ни насочи да пропуснем тази спирка от пътуването и ни отдалечи от природното бедствие. Ако това не е късмет ...
Тази сутрин ставаме рано и се товарим в таксито за летището с вързани на китките балийски гривнички за здраве. В летище Денпасар чекираме багажа и влизаме в терминала в търсене на закуска. Кой да знае, че ще се окаже голяма грешка. Защо да е грешка? Ами защото в полета ни има включена храна. При купуването на билети Ник не бил разбрал и ни поръчал специално. И така след две големи фалафел питки в терминала, сега се оказваме с четири порции самолетни манджи. Въй! Май ще си ги носим в хостела.
А самолетът, след като се отказахме от Филипините, ни води в Сингапур. Град-държава, разположен в най-южната част на Малайския полуостров, на един хвърлей от Индонезия. Има площ на половин Лондон или два пъти София. Бивша колония на Британия, градът е сега независима държава и един от титаните на Азия. Казват им Четирите Азиатски Тигри (или Дракони) поради невероятния им икономически разцвет през втората половина на ХХ век – Китай, Тайван, Сингапур и Хонг Конг. А това за нас туристите означава само едно – Сингапур е изключително скъпа дестинация. Който е бил там, ще ви предупреди, да не планирате дълъг престой, заради безбожните му цени. Добре, че е само град.
Първата ни цел се намира в самото летище - Бижуто (The Jewel) или водопадът на закрито на основния терминал. Определено очаквам с нетърпение да го видя на живо. Целият комплекс на летището е планиран като туристическа дестинация, а не просто като портал към такава. Не ти трябва бордна карта, за да се наслаждаваш на цветните пластики, водните инсталации, маршрути за семейни разходки, ресторанти и магазини. Въобще защо да напускаш летището?
С Ник кръстосваме коридорите с раниците на гърба (защото някой отказа да вземем количка) и не можем да се ориентираме накъде да поемем. Време е да игнорирам мъжкия инстинкт на съпруга си и да питам за насоки. Но на бюро „Информация“ бързо ни разочароват - “Водопадът е затворен за поддръжка до 15 януари”. Супер! Ние точно тогава си тръгваме. Не, аз въобще не чакам вече повече от година да го видя. Въобще не съм разочарована от този развой на събитията.
Давай към шатъла за трамвая към центъра тогава. Не е като да има тук какво друго да се гледа вече. Уморена, прехранена и раздразнена. Със замах тряскам самара си на земята като дете, ядосано от най-малките трудности. Ник дипломатично се опитва да ме качи все пак на правилния бус, току виж времето в задушното пространство успокоило нервите ми. Къде го слушам и аз да не вземем количка за багажите? Защо пък трябва да нося 25 килограма на гърба си, като мога да ги бутам???
Докато чакаме трамвая да пристигне сме заинтригувани от интересно съоръжение. Достъпът до самите релси е преграден по целия перон. Когато пристигне влакът, вратите му се подравняват със стационарните и се отварят само, за да се качиш. В нито един момент нямаш и секунда възможност да паднеш (или скочиш) под машината. Сингапурската транспортна мрежа е първата в света, която инсталира тези прегради, както за безопастност на всички пътници, така и за климатизация на някои пространства. Всяка станция, която ние посетихме беше напълно барикадирана по този начин, дори и тези на открито. С устойчива мисъл ...
А в самото метро, сме придружени от цветни стикери, които да ни припомнят обноските, които да следваме в обществения транспорт. #СтаниСтейси (StandUpStacey) ни напомня да предложим мястото си при нужда. #ВлезНавътреМартин (MoveInMartin) пък ни ръководи как да се сгъстим в пиковите часове. Покрай тях са и #РаницатаДолуБени (BagDownBenny) #ДайПътГленда (GiveWayGlenda) и #ШъшШъшХана (HushHushHannah). Е, как да не си пътник за пример, като има кой винаги да те подсеща по такъв забавен начин?
Линията до даунтаун Сингапур е дълга, но все някак стигаме. Навън е горещо и лепкаво, а ние тепърва ще си търсим хостела с 25 килограма на гърба. Резервирали сме се в Малката Индия (Little India), което повсеместно е индийският еквивалент на Чайнатаун. Улиците са претъпкани, цветни, миризливи (приятно и не-толкова), пълни с джунджурийки, които никога не биха ти потрябвали, но все пак с радост купуваш.
Рецепцията на хостела ни позволява да вдишаме дълбоко с климатизирания си хладен въздух. Но също така е и пълен с хора и техния багаж. Има още цял час до чек-ин; всеки чака на хладно. Е, и ние няма да се минем. Подреждаме раниците до стената и се отпускаме в единствените свободни кресла. Не че искам да губя ценно време в Сингапур, но такива са обстоятелствата май. Но май пък не ... Ник бързо е привикан обратно при рецепционистката. „Ако канселирате резервацията си в Букинг.ком, можем да ви настаним веднага на същата цена.“ Някой май не иска да плаща комисионна. Ама това нас какво ни интересувa?
Леглата ни са в стая за дванайсет. Всичко бих дала да мога първа да избера местата ни, а те даже не искат нищо от мен. Общежитието е тясно, с един душ и две тоалетни за толкова хора. Долните легла имат къси перденца за уединение, горните – не. Избирам тези с ниша отзад, където да захвърлим самарите и да не се притесняваме твърде много, че нещо може да изчезне. До нас са и шкафчетата, където можеш да прибираш ценни вещи под ключ. Абе все някак ще се справим.
Заключваме всичко ценно (но тежко), преобличаме се за лепкавия климат и излизаме в жегата уверено. Нямаме конкретна цел, просто ще се шматкаме из Сингапур, за да го опознаем. Още от първите пресечки сякаш се прехвърляме в Чайнатаун. Заобиколени сме от временен пазар - типичното китайско червено с жълто се вижда навсякъде. Продава се всичко. Но на картата, Чайнатаун е на съвършено различно място - в обратната посока. Отнема ни малко време да осъзнаем, че това е заради предстоящото голямо събитие на Азия – Лунната Нова Година или, както ѝ казват разговорно, Китайската Нова Година. Както нашите улици се изпълват от коледни украси с първите дни на ноември, така и тук хората усилено се подготвят за празника. Да посрещнат годината на Плъха.
Излизаме от празничните пазари невредими и с всяка стъпка се приближаваме към сърцето на централния бизнес дистрикт. Небето се запълва от небостъргачи. Някои нови и остъклени се сливат в пейзажа, но други в доста по-стар стил, в бетоновите си премени, разрязват синьото и привличат вниманието само към себе си.
Все пак водени от някаква цел пристигаме при Фонтана на Богатството (Fountain of Wealth). Отбелязана от солидна златиста конструкция, водната инсталация е на подземно ниво в центъра на кръгово кръстовище. А то само по себе си е заобиколено от огромен мол. Комплекс от пет високи корпуса – все магазини. Въртим се като луди през сгради и етажи да намерим входа на този подземен фонтан. Заклевам се, че подминахме една сладоледаджийница поне три пъти преди да се окажем, напълно случайно, на правилното място. А пред вратата стои един охранител и не ни пуска. Било затворено за туристи - „Върнете се след час“. А тази групичка, която се снима там зад стъклото какви са? Добре, не сме чак толкова надъхани.
И така този мол се оказа просто средство за придвижване в климатизирано пространство. Отнема ни около двайсет минути да преминем по права линия към марината на Сингапур и през цялото време сме затворени в този шопинг център. А какво се случва като прибавиш многото етажи или пресечки на „главната“ пътека? Ако трябва да идвам тук за шопинг терапия, мисля че бих предпочела да ме пратят на електрошок.
Излизайки от мола, пресичаме улицата и пътят ни се засича със ... друг мол. Ама ние току що излязохме от най-огромния, в който някога съм стъпвала. Как така на другия му край има залепен още един? Но дори и да ни заболява главата от шарени дрънкулки, натрапващи се миризми и смесващи се музикални ритми, не можем да откажем удобствата на климатика.
И все пак, ... Сингапур, дали е възможно да си по-консуматорски? Кой ги купува всичките тези боклуци по безкрайните ти стелажи? Хем чувствам, че трябва да сме навън и да опознаваме тази нова дестинация по-качествено, хем осъзнавам, че магазините СА Сингапур и това си е автентична разходка из него.
Най-сетне успяваме да излезем на брега на марината, а тази гледка не е за пропускане. С малки изключения от тук се виждат едни от най-ценните елементи на града-държава. Вдясно се извисяват небостъргачите – събрали се като на тайна среща на борда на директорите. Пред тях привлича вниманието ни символът на Сингапур – Мерлайън (Merlion). Фигура с глава на лъв и опашка на риба. Идва от бившето име Тамасек – от явански „Морски град“ и от санскристкия произход на модерното име – Симхапура – „Лъвски град“.
Вляво пък се кипри най-бележитото бижу на Сингапур. Марина Бей Сандс (Marina Bay Sands) – луксозен хотел от три корпуса, опънати като платна на вятъра, свързани от обща наблюдателна платформа. Абе, няма как да не сте виждали този хотел в онлайн пространството, дори и да не сте знаели, че той принадлежи на сингапурския силует. Пред него са ултра-скъпарския шопинг център на хотела с едни от най-луксозните марки в света, както и специалната сграда на Музея за Наука и Изкуство (Artscience Museum). Той е в тачената от всички азиатски култури форма на лотос и определено се опитва и успява да отнеме част от вниманието, което всички отделяме на Марина Бей Сандс зад него.
Правим задължителните снимки на гледката и продължаваме нататък. Нямам търпение да отделим внимание на всяко от тези места, но ще го оставим за утре. Днес просто ще се опитаме да се запознаем със същината на Сингапур. Какво го кара да тик-така, както казват англичаните. Без много усилия се натъкваме на една различна гледка. На път към катедралата минаваме под голям мост. Заобиколени сме от групи млади хора, насядали по земята. Някои на найлони, други по якетата си. Някой със своя си музика, други слушат тази на съседите. Първоначалната ни реакция е да ги приобщим към групата на бездомниците. При нас на запад, само те стоят на найлони в подлези. Но при по-задълбочен поглед не можем да пропуснем, че всички са облечени добре, със скъпи телефони и никой не подава консерва, дрънчаща със стотинки. Тук това е яко. Да висиш под моста с аверите.
Пресичаме зелените площи към сграда, отличаваща се от пейзажа. На фона на сивото небе (май ще вали) и зеленината, стърчи кулата на англиканската катедрала Св. Андрей (St. Andrew’s). Британска колониална сграда, сякаш като по учебник – не че съм чела такива учебници. Бяла като платно. С дървени кепенци вместо цветни витражи. С бели вентилатори висящи от арките на базиликата, сякаш може нещо да те спаси от лепкавата жега. Отдалеч вика „Не ми е тук мястото!“. Ако не си представяте така църквите по тропическите ширини, в грешка сте. Англичаните са ги нацвъркали навсякъде такива.
Посядаме малко да си поемем въздух и да поизсъхнем.
Не е станало още време за вечеря, но ние не сме хапвали от огромната ни закуска тази сутрин. Тя наистина беше достатъчна като за три хранения днес, но ние нали сме лакоми ламѝчки, отваряме приложението. Никак не се изненадвам, когато упътванията ни вкарват в поредния мол. Сякаш хората тук не знаят как да функционират извън шопинг центровете. Ресторантът е симпатичен и предлага типични сингапурски манджи и всичко в менюто може да се приготви във веган вариант. На сервитьорите не се дава много зор – на всяка маса има бланка, която сам попълваш с номерата на избраните манджи и сам го предаваш на кухнята.
Някои от избраните неща се оказват познати италианско-американски. Но омлетите със стриди са нещо, което не може да се пропусне в Сингапур. Ние, разбира се, не можем да ядем нито яйца нито стриди, но това не пречи на готвача да приготви нещо максимално близо до автентичната рецепта. В чинията има омлет от тофу с така наречените гъби „стриди“ и трюфел, който не е традиционна съставка, но ние действаме смело. Чувствата ни са смесени. Идеята за тофу и гъби звучи прекрасно, но силният аромат на трюфела превзема цялото небце и не оставя място за друго. Риск печели, риск губи ... А с тази ранна вечеря, започваме да виждаме нагледно и точно колко е скъп Сингапур и да се радваме, че имаме само три дни да харчим такива пари.
Обратно навън, в не-моловите пространства, архитектурата в Сингапур е толкова освежаваща. Навсякъде откриваш елементи, малки или големи, които просто пълнят душата. Като например бялата сграда на полицията с капаци на прозорците в цветовете на дъгата. Не им пречи да имат строги закони (много строги) и все пак да се забавляват с багри и орнаменти. Или пък осветените мостове и шарените лодки в залива. Къщичките и конзолните барове при Кларк Кий (Clarke Quay) също не са за подминаване. Толкова силно ги чуваме как ни викат, че бързо се наместваме под една светеща козирка на по чаша местен пилзнер – Tiger. Не можем да откажем дори със знанието, каква сметка да очакваме накрая.
Докато си пием скъпата бира под шарените чадъри виждаме един феномен, който отдавна не е бил част от ежедневието ни – дъжд. И не просто дъжд, а порой! Буря! Онези сиви небеса, които споменах, сега се изливат над града. А ние сме на сухо да им се любуваме. Да му мислят тези по разходките с лодки. Но и ние не сме на безопасно място, защото ни обзема някаква лудост и си поръчваме по още една бира.
Дъждът все не спира, но не можем да рискуваме с престоя си в бара повече. Излизаме под пороя и тръгваме на бегом към най-близката станция на трамвая. Дори и в този мокър пробег, не пропускаме да обърнем внимание на цветността на Сингапур. В съседство на реката има няколко улици, свързани с високи, модерни и пъстри навеси. Заведения, музика, хора. Сингапур се забавлява.
Обратно в хостела, с Ник се скриваме зад малкото перденце на леглото. Почти всичките ни десет съседи са на лице – кой яде миризлив рамен, кой се приготвя тепърва да излезе след цял ден сън. През нощта се налага да се съберем двамата на долното легло. То е единственото с перденце, а климатикът е точно над нас. Който спи горе, почти сигурно, ще е сополив утре. Дали пък не направихме грешка с общежитие за дванайсет?
13 януари
След като вчера обходихме Сингапур набързо и го опознахме горе-долу, тази сутрин нямаме търпение да вникнем по-дълбоко. Ще започнем с разходка в Градините до Залива (Gardens by the Bay). Вчера не ги видяхме от марината, но те са може би най-притегателното туристическо място на града-държава. От централната част се качваме на моста, който води директно към Марина Бей Сандс. Няма как да пропуснем да снимаме хотела от всяка крачка – ракурсът става все по драматичен с наближаването ни.
От моста влизаме директно в Шоповете (The Shoppes) – луксозния мол. Тук е префърцунено, скъпо и лъскаво. От местата, където цял живот ти се иска да имаш достатъчно пари, за да пазариш наволя – Шанел, Хермес, Фурла, Бос, Картие, Булгари, Ролекс, Тифани ... Луи Вюитон в плаваща пирамида в марината ... През долния етаж тече река с действащи гондоли ... И все пак не знам някога дали ще имам лудостта да си изхарча парите тук, дори и да ги имам.
Няколко пътеки могат да те отведат от мола през хотела към градините. Ние избираме най-невпечатляващата от всичките. Тази, която изисква да заобиколим хотела, вместо да минем през парадния му атриум. Ама нищо де ... С това заобикаляне влизаме директно в Цветната Фантазия (Floral Fantasy) – точно там, където трябва.
Преди да се впусна в подробности за отделните елементи на градините, нека да се опитам да ви нарисувам общата картина. „Градините до Залива“ е най-забележителният градски парк, който някога съм виждала. На живо или само на снимка. Със своите цветове и форми – паркът е изключително футуристичен и дори и на живо не изглежда като да е истински. Аз определено мислех, че е само концепция, когато го видях за първи път на кадри в документален филм на Сър Дейвид Атънбъро преди няколко години. Но не. Паркът е напълно реален и част от амбициозната програма на Сингапур да превърне „градския парк“ в „град в парка“. Със своите аеродинамични оранжерии, огромни розови дървета и световни награди за цветни аранжировки, Градините до Залива са чисто и просто зашеметяващи. (И затова така много съжалявам, че точно тези снимки изгубихме.)
В Цветна Фантазия се гмурваме в точно това – фантазия от цветя и цветове. Малка (в сравнение с другите) оранжерия, изцяло посветена на въображението на майстори цветари. Още от врата сме посрещнати от танцуващи аранжировки – двайсетина топки с живи цветя, които се спускат от тавана в синхрон с музиката. По-навътре се „запознаваме“ и с един добродушен гигант с цветя в главата. Пъстър терариум с отровни жабчета. Тънък водопад в нищото. Цветя. Цветя. Цветя. Някъде си в джунгла. Някъде в английска градина. Но навсякъде си в мечта. В една нереална цветна фантазия.
На края на пъстрата разходка сме поканени да гледаме кратко шоу в 4D. Ама разбира се! Във видеото ние „сме“ едно водно конче, което прелита над, през и покрай всяка част на парка. Чувстваме вятъра, който променя посоката му и водата, която го пръска от водопадите. Но най-вече виждаме ключовите елементи на Градините до Залива. Сега знаем в подробности, точно какво имаме да гледаме. Водното конче дори ни подсказва за Рапсодията – аудио-визуално шоу, което се случва в парка всяка вечер. Е, трябва добре да си наредим плановете, защото имаме много за гледане.
Самите градини са със свободен вход. По всяко време можеш да минеш по мостика на Марина Бей Сандс и да се разхождаш покрай Супердърветата или Японските градини, или купищата пластики, разпръснати из парка. Само сградите са с платен вход, но ние не сме луди да ги пропуснем. Няма да изхабим цял сватбен подарък, я!
Подминаваме „яйцата на водни кончета“ в реката и огромното летящо бебе и се сблъскваме официално със Супердърветата (Supertrees). Така се казват тези уникални конструкции, измислени от някой креативен и смел ум. Високи „дървета“ от преплетена розова стомана, която се разлиства на върха – между 25 и 50 метра. Във всяко свободно място по вертикалата са засадени несметни количества растения, които правят тези човешки строежи живи. От Сър Дейвид знаем, че основната цел на дърветата е да позволят разрастването на природата във височина. А целта на тези нови естествени среди е, да бъдат дом на диви животни, които да се завърнат в града, където са също така ценни за кръговрата на живота. Разбира се не се очакват тигри или маймуни, но всяка новозадомила се птичка е добре дошла.
От осемнайсетте Супердървета в градините, в тази централна Горичка (Supertree Grove) виждаме дванайсет. В центъра се извисява най-високото с наблюдателната платформа, на която се качваме без да се замисляме. Нашето цветно приключение започва още от асансьора – екрани опасват затвореното пространство и прожектират анимация с цветя. Все едно се катерим по кухия ствол на тези уникални дървета. Горе излизаме на пътека, която го обикаля. Виждаме всичко. Марина Бей Сандс, Окото на Сингапур (виенско колело), всички Супердървета, Цветна Фантазия, Цветния Купол и Облачната Гора. Всичко през розовите „клони на короната“. Безкрайна, футуристична, цветна красота.
И тъкмо да се върнем отново в асансьора за надолу ни питат дали сме се качили горе. Ама то има още ли? По стъпалца се качваме още едно ниво и тук вече сме на платформа с 360 градусова гледка. Нищо не може да ни убегне. А розовите клони приключват на това ниво и не се пречкат на всеки ракурс. Не че те не добавят нужната доза уникалност на нашите снимки. Разбира се, не се изненадваме, че тази платформа е покрита и от соларни панели, които захранват целия комплекс. Може ли да очакваме устойчив проект от такива висини без използването на възвръщаеми енергийни източници? А слънце тук има бол.
Избрали сме май грешното време да посетим Сингапур, обаче, защото и тук имаме пречки със „Затворено за поддръжка“. След като вече пропуснахме Бижуто на летището, сега научаваме и че Облачната Гора също днес не работи. Дори и гифт-шоповете в парка за затворени за ревизия . С Ник предполагаме, че всичките тези проверки и подготовки са за предстоящата Лунна Нова Година. Най-вероятно се очаква огромен прилив на туристи покрай празниците и не могат да си позволят да се изложат с неизмити прозорци или счупени крушки. А който не е зает с поддръжка, е изпратен да нарежда статуйки на животинки. Сякаш няма пространство, където да не са представени всички дванайсет животни от китайския зодиак. Разбира се, плъхчето е в центъра.
Все пак купуваме двоен билет за двата купола, а касиерката ръчно се подписва на тях, за да са валидни и утре, когато приключи поддръжката. Успокоени влизаме в Цветния Купол. Дизайнът на двете оранжерии е инспириран от мидички сякаш леко затъкнати в пясъка. За английската аудитория мога бързо да ги опиша като сингапурски еквивалент на „Проект Рай“ в Корнуол (Eden Project). Огромни тропически градини в остъклени куполи – тези в Сингапур са с площ между 60 и 75 олимпийки басейна. Но тук, в Цветния Купол, разликата от дванайсет години между двата проекта си личи. В южна Англия оранжериите са имали толкова повече години да се разрастват и богатството им си личи отдалеч. Тук все още се усеща, че проектът е в много по-ранен стадии. Дори и с осем години опит.
Посреща ни колекция от сукуленти и кактуси със запомнящото се име “Aloes in Wonderland” – Алоета в страната на чудесата. След това преминаваме в горичка от баобаби – едни много грозни, но все пак впечатляващи дървета. От второто ниво на оранжерията ни наблюдава дракон, изваян от дърво. В центъра на помещението погледът се спира на малка китайска порта с плъхчета отпред и всички други животни отзад. Пластики на всякакви тематики се крият под палми и зад цветя. Хубаво е, не бих казала зашеметяващо, обаче.
Тъкмо да подминем италианския ресторант в купола, осъзнаваме, че всъщност май сме гладни. По други места на света, обяд в самия парк би бил безбожно скъп. Той не, че не е, но няма много места в града, където да намерим по-нормални цени таки или иначе. За два сандвича и една супа плащаме далеч повече отколко ми се иска да призная. А и Ник ми се сърди, че през цялото време се опитвам да подслушвам съседките по маса – две българки. Едната явно живее тук, а другата ѝ е на гости. Не се представих.
С желание излизам пак навън, за да сте стопля. Така е като си облечен за 35 градуса, а обядваш на 19. Минаваме под групата на Сребърните Супердървета по пътя за Градината на Спокойствието (Serenity Gardens). Само един вид градинарство може да носи това име – японското. Перфектни форми, водни каскади и огледала.
Знаейки, че утре ще се върнем до залива, сме готови да видим нови части на Сингапур. И този път ще започнем от Марина Бей Сандс. Излизаме от градини през парадния мост и влизаме в атриума на хотела. На мостик над лобито. Сипе се лукс! Въпреки че аз тайно го сравнявам с общежитие за дванайсет. Но освен бърз поглед към рецепцията, трите ресторанта, които виждаме от мостика и висящите коридори над нас, този път няма да се вглъбяваме. Минаваме пак през мола и все така не можем да повярваме как живеят някои хора по света.
Следващата ни голяма спирка е лотосовият музей за изкуство и наука. Дори и да е логичен, това не е правилния превод на името. Гъделичка ме как сингапурци са си измислили дума, за да разграничат този музей от всички останали по света – Artscience. Двете думи от английския език Art и Science са слети ведно. Това не е място за наука и/или изкуство. Тук двете не могат да съществуват по отделно. Те преливат едно в друго незабелязано и се развиват в перфектната симбиоза. Ако не можете точно да си го представите, бързо ще ви ориентирам. Една от трите платени изложби в сградата е „Дисни: Магията на Анимацията“ (Disney: Magic of Animation). Изкуството да нарисуваш героите и тяхната среда и науката да ги слееш в движеща се картина, която да завлядава душите на малки и големи. Ако това дело не изисква пълното интегриране на двете, не знаем кое би било ... Другите ни опции са „Бъдещия свят: Където изкуството среща науката“ (Future World: Where Art Meets Science) и „2219: Въобразено Бъдеще“ (2219: Futures Imagined).
Въпреки че инсталациите в „Бъдещия свят“ изглеждат зашеметяващи, касиерката бързо ни информира, че е просто интерактивна изложба за деца и най-вероятно няма да я намерим за много интересна, колко и да е красива. Е добре, нали уж научихме урок в Бали – няма да платим, за да се снимаме на няколко места, където се снимат всички други. Имаме груба представа какво да очакваме от Дисни и първо ще влезем в 2219.
Е, не бях подготвена за следващия час от живота си. Накратко експозицията е за климатичните промени и как ще изглежда животът на хората (в частност на сингапурците) след 200 години. Но нито преди една година, нито сега имам думите да опиша майсторство, артистичността, емоцията, които бяха вкарани в тези зали и коридори. Нито има смисъл да се опитвам да ви ги кажа с думи. Ако можеше да бъде синтезирано в думи, тогава никой нямаше да положи толкова усилия да го създаде визуално. Социо-културни видеа за миналото, настоящето и бъдещето; песни на общности; снимки и колажи; интериорния дизайн на бъдещите ни къщи – над или под земята; истории за медузите като най-устойчивия жив организъм на планетата; интерактивен урок за силата на човешкия допир и природата.
Аз плаках. Много. Още от първата зала. Ник не разбра докато не излязохме от сградата. Всичко около мен събуди толкова силни чувства. В Ник също. Тъжни, безнадеждни мисли. От една страна се радвам, че видяхме Дисни след 2219, за да върне поне малко от детското и невинното в душите ни. А от друга ми е тъжно, че не можах да се насладя на любимите си герои, с които съм израснала и които и до днес ми правят компания в зимни вечери с чаша горещ шоколад или по дълги пътувания с песните, на които знам всяка дума.
Обратно под небето на Сингапур, сядаме на стъпалата на марината. На същото място, където вчера излязохме и видяхме гледката за първи път. Отнема ни доста време докато се съвземем. Но щом Вселената е преценила, че трябва да видим изложбата 2219 и да изпитаме тези силни чувства, аз не мога да ѝ се противя. Просто ще трябва да ги осмислим и да разберем какво се иска от нас.
За вечеря намираме веган ресторантче в (мол) Кларк Кий. Сядаме до прозорците на третия етаж с прекрасна гледка. Всичко, което видяхме вчера, но този път го гледаме от високо, а не сме в самия му център. Не е лошо, когато и храната е на ниво.
Тази вечер не бързаме да се прибираме. Не мислим, че имаме нужда в момента от атмосферата на депресиращото ни общежитие. Напротив. Трябва ни чистият и охладен въздух да раздуха мислите ни и да ни успокои преди лягане. Че ако не се наспим тази вечер, утре как ще продължим разходката на максимум? Какъв ден!!!
Сингапур определено ни посрещна с нов бум. Сякаш да смеси изживяното в Австралия и Бали ведно. Скъпо, модерно, западно и шарено, шумно, азиатско. Сингапур е перфектна дестинация за кратки екскурзии. Повече от три дни не са нужни тук. За толкова можеш пълноценно да обвържеш истински активен туризъм и по-лежерна и луксозна почивка. За три дни, колкото и да е скъпо, е хубаво! Препоръчваме с две ръце. Но все пак почакайте да чуете и остатъка от преживяванията на сингапурска земя преди да купите самолетните билети. (Или да паднат пандемичните забрани. Което дойде първо наред.)
Останете си Вивид,
Вася (и Ник)
Видео: Хем поглед към днешния ден, хем подсказки към утрешния.