“и Обичай”

ТРЕТА ЧАСТ

Сидни - Бали, 7 – 8 януари

7 януари

Събуждаме се с алармата в 5:30 сутринта. Не е лесно. Почти не сме мигнали през нощта. Звъним в Англия, за да разберем какво се случва с Ед. За съжаление промяна няма. Все още е упоен, а причината за пристъпите не е ясна. „Трябва да продължим да сме търпеливи и да вярваме, че докторите знаят какво правят“ – едва успява да каже Виктория през сълзите си. Нашите също се стичат по бузите ни на другия край на планетата. Нямаме какво да кажем, можем само да вярваме, че всичко ще е наред.

Чувстваме се изгубени. Дали не трябва да се върнем? Така или иначе предстоящите изживявания няма да са истински, докато Ед е в болницата ... Не мога да си представя ужаса, който изпитват тримата в момента там. Семейната подкрепа е най-ценна сега. Ще направим каквото е нужно.

С тежест в гърдите събираме разпилените джунджурийки в самарите си и излизаме за последно по улиците на Сидни. Качваме се на автобус, а след това и на влак към летището. Последен поглед към Операта от Моста. Това беше. Летището вече не го броя за Австралия. Намираме закуска и чакаме да отворят гейта ни докато наблюдаваме излитащите самолети през витрините. Минаването през гейта е бавно, но това не ги спира да ни държат в автобуса десет минути, след което да ни върнат обратно в сградата. Капитанът искал допълнителни проверки. Точно днес ли?

Цяла вечност по-късно сме наредени по местата си и с Ник разглеждаме каталога с филми. Възможно най-скоро трябва да запълним мислите си, дори и с нещо повръхностно. Иначе скоро може и да експлодираме от емоции.

А, започват да раздават храната – изглежда, че нещата се подреждат. Но защо стюардесите все ни подминават? Нали всичко се прави онлайн днес - започваме да “ровим” имейлите, за да потвърдим големите си надежди, че все пак сме си платили и трябва да получим храна. С достатъчно търпение и обяснения подносите идват, но сега дебатите са дали е веган или просто вегетарианско. На ръба съм да се разплача – днес не ни върви, а денят едва е започнал.

Оправихме се. Два филма по-късно пристигаме на летище Денпасар (Denpasar) – столицата на индонезийската провинция Бали. Обменяме пари – курсът на индонезийската рупия (IDR) в момента е 18:1 спрямо паунда, така че ще се разхождаме с много хиляди по улиците. Намираме си и SIM карта още преди паспортната проверка – няма живот без интернет. Е, сега вече можем да се покажем на граничарите. Тук не само ни проверят паспортите, но ни снимат и вземат пръстови отпечатъци. Готови сме да излезем.

Летището може да е модерно, но навсякъде присъстват традиционните балийски мотиви – украсени арки, огради и парапети. Започвам да го чувствам. А в таксито към нашия квартал Семиняк (Seminyak), се потапяме в реалността. Тук сме в напълно различен свят. Свят на огромен трафик и лудаци по мотопеди. Свят на кабели, висящи от стълбовете и чаршафи прострени до прашните улици. Свят на храмове. Толкова много култура ни заобикаля. След четири месеца в Австралия, определено сме забравили що е то.

Всички си представяме едно и също, когато чуем за Бали, нали – тропически климат, плажни ваканции и духовно преоткриване в стил „Яж, моли се и обичай“. Ако не сте чели книгата или гледали филма, бързо ще ви ги синтезирам: героинята се научава да яде в Италия, да се моли в Индия и да обича в Бали. Признайте си – главно заради Джулия Робъртс сте чували за това място. Ама какво всъщност знаете? Аз си признавам ... май не можех да го посоча на картата преди няколко месеца.

Като за начало Бали е остров, част от архипелага на държавата Индонезия, който се намира в южната част на югоизточна Азия. Някъде между континентална Австралия и континентална Азия. Бали далеч не е най-големият остров на държавата, но е най-често посещаваният. Туризмът представлява около 80% от икономиката на острова. Може би пак Джулия Робъртс е замесена в тази статистика. За разлика от досегашните ни премеждия „Там Долу“, тук културата се трупа от 2000 г. пр. Хр. А на почти 6 хиляди кв. км живеят около 4.5 милиона балинийци и почиват още 2.5 милиона туристи. Тесничко!

За мен един от най-интересните факти беше, че Бали няма почти нищо общо с Индонезия, въпреки че се водят под един знаменател. Балийският език, например, е различен от индонезийския. И докато Индонезия е основно мюсюлманска държава, в Бали се практикува хиндуизъм, и по-точно балийски хиндуизъм. Има известни разлики с индийския като например архитектурния стил на храмовете. Тукашните стъпаловидни покриви не са типични в Индия. Останалите интересни факти за местната култура ще оставя до срещата ни с Ади. (Ще трябва да следите текстовете внимателно.)

Таксито ни оставя на желаната улица. Това очевидно е много туристическа част на града. Мигновено сме заобиколени от оферти за сламени чантички, грозни магнити и отварачки ... пениси. Но с по 20 килограма на гърбовете си, първо трябва да си намерим вилата. Да, вила – с басейн, душ на открито и балдахин около леглото. Но адресът май не е верен – въртим се като луди, но дори и продавачите на боклучки нямат представа накъде трябва да ни ориентират. А домакинът на квартирата не отговаря на съобщенията.

Добре, отказваме се. Гладни сме, жадни сме и багажът тежи много. Ще чакаме упътванията в ресторанта. И тъкмо поръчваме първия си балийски обяд, хазяинът звъни с видео. С много сочене и въртене на камерата успяваме да се разберем къде точно се намираме и той ни праща един от служителите си на скутер, да ни доведе. Добре, ама не сега. Ние ще обядваме и ще звъннем, когато сме готови. Две минути по-късно ... Той не може да ви намери, къде сте? Абе, човек, ние обядваме. Още сума ти и обяснения и май се разбрахме.

Естествено, когато звъним, че сме готови, той не вдига и не отговаря на съобщенията. О, боже! Нарамваме пак самарите и тръгваме нагоре по улицата. Все някак трябва да можем да го намерим и сами. След много питане и още много ръкомахане, един младеж май знае къде трябва да свърнем. Да, Бали има този тип градоустройство – улиците и пресечките са толкова много и неозначени, че дори и местните, които прекарват цял ден по тях, не знаят къде се намират. Но за наше щастие, този се оказа прав - в края на улицата виждаме служителя, който уж трябваше да ни упъти.

Най-сетне! Той става от мотопеда, вади ключовете иззад бара в нищото и ни води към вилата ни. Уличката е тясна и смотана – от тези, в които можеш да прескачаш в съседите през прозореца. Вълнувам се за автентичното място, където ще прекараме следващите няколко дни. Но не трябваше. Автентичността се оказа доста по-неприятна от очакваното. Прекрачваме в мръсна къща със зеленясал басейн и допотопна кухня. Тоалетната не е за обсъждане, а спалнята е със скъсан балдахин и мъртви хлебарки по пода. Нищо не се заключва като хората, а вече уточнихме, че всякак може да се влезе тук. Пълен провал!

То е ясно, че когато един ден тръгне накриво, целият ще бъде такъв. А нашето начало не беше никак добро. С всичките проблеми днес и голямото притеснение, което носим в себе си, не мога да си представя, че сега трябва да понеса и тази мизерия. Едва ли е възможно да намерим друго място сега, затова обличаме банските и тръгваме към плажа. За всеки случай, решаваме да проверим хотелите в околността. Току виж може да успеем да си спестим тази неприятна крайност. Влизаме в два хотела по пътя, но цените им далеч не са нещо, което можем да си позволим, колкото и да сме отчаяни …

Малко преди да стигнем плажа, от лявата ни страна се появява едно симпатично хотелче – шарено, уютно, с басейнче. Е, айде и тук да проверим. Обясняваме ситуацията и рецепционистката бързо намира една свободна стая. Дори цената ѝ никак не е лоша. Но вече сме се парили - първо да ни я покаже, послеще решим. Още от вратата на малката стаичка, аз оставям свалям раницата от гърба си, оставям я до леглото и слизаме да попълним документите. Тук е приветливо и прекрасно, има си СПА център и пресен портокалов сок за новодошлите. Май лесно ще се сбогуваме с мъртвите хлебарки.

С бърза крачка се връщаме в ужасната вила. Честно казано се притесняваме за всичката електроника, която оставихме в това несигурно място. По уличката не срещаме никого. Бързо натъпкваме багажите обратно в самарите и дим да ни няма. Но не и преди да наснимаме мръсотията тук, ще ни трябва като подаваме оплакване към сайта. Отвън сякаш седи домакинът, но той не реагира, така че ние просто се изнасяме без да кажем дума. Хич не ме интересува, той какво мисли в момента. Багажът ни е вече в чистичката ни хотелска стая, а ние отиваме на плаж!

Нашата улица излиза на плаж "Двойно Шест“ (Double Six) – нямам никакво обяснение за интересното му име. Пълно е с хора, а всеки от тях държи в ръце студена бира или огромен кокос със сламка. И аз искам да се отдам на тези луксове, но първо трябва да се потопя във водата! Трябва да позволя на океана да ме изчисти – от потните часове в лепкавия климат на Бали, от застоялите притеснения и насъбралото се напрежение. Океанът е топъл, а солеността му не може да ни спре да се попличкаме.

Плажната ивица е пълна с барове, а пясъкът пред тях - обсипан с плажни възглавници в различни ярки цветове. Във въздуха се носят шарени хвърчила. Хората жужат от щастие и свобода. От всеки бар се носи жива музика. Атмосферата е изпълнена с толкова много позитивизъм и спокойствие. Намираме две свободни възглавници на първа линия – не сме дошли в Бали да гледаме дупетата на туристите все пак. Бирата е поръчана, а GoPro-то е нагласено да запамети залеза. Това пътуване започва да наподобява истинско сватбено пътешествие. Изгубени в превода, поръчваме огромно количество храна за уж малка вечеря, но това няма да ни спре да я изядем всичката.

Денят беше толкова дълъг и изтощителен. Безсънната нощ, напрегнатият полет, лутането по тесните улички с тежките раници в горещия и влажен нов климат ... Мисля, че решението ни да се преместим в хотела е заслужена награда. Ако не бяха притесненията, мизерията на вилата сигурно щеше да е поредното уникално преживяване, което приемаме с готовност. Че аз съм си мила зъбите в банята на хижа Ледницата и съм ползвала тоалетната на заслон Тевно Езеро. Но този път имаме нужда да усетим, че поне едно нещо е под наш контрол; да обърнем тази поредица от злополучия. Най-вече с надеждите, че това ще се прехвърли и към Ед.

8 януари

Време е да видим Бали!

Преди закуска се спираме на рецепцията с важни въпроси – къде можем да си изперем дрехите, коя агенция за еднодневни екскурзии да ползваме и откъде да си наемем мотопед. Оказва се, че тук, в хотела предлагат всички споменати услуги – да започнем с мотопедите. Дали има свободни за днес? Изпращат ни да закусим докато проверяват. В менюто, за нас няма нищо друго, освен плодове … разбира се, та си оставаме леко гладни. А и мотопеди няма. Но ни пращат на друго място, където ще можем да намерим свободни.

Не можахме да го намерим това място, но се натъкваме на друго. Мотопеди да искаш в Бали! Изчакваме клиентите преди нас да приключат и се учим от тях за предстоящото пазарене. Тук все едно си в Истанбул – цени няма обявени никъде и се определят само след бързата преценка на купувача. А ние със сигурност изглеждаме като лесно да се подлъгваме. След дълги преговори, сваляме цената на тази, която мъжът преди нас плати – 80 000 рупии или около £4 за деня.

Идва забавната част – да се научим как се кара това нещо. Не, Ник да се научи. Аз нямам намерение да нося каквато и да била отговорност върху две гуми. Отнема няколко страшни опита в тясната уличка докато Ник уцели баланса на газта и още няколко докато запомним как се пали. След има-няма пет минути аз съм качена зад него и излизаме на лудата главна улица.

С всеки свой мускул тялото ми се е стегнало около близките повърхност – страниците на мотопеда и самия Ник. Страх ме е от всяко движение, което той се опитва да направи и се стягам още повече, което пък стряска него. Тръгва да завива надясно - аз балансирам наляво. “Не така!” - вика ми - "Опасно е да не се накланяме заедно!" Е, аз пък откъде да знам. Въобще сме супер комбина! Минутата, която ни отнема да се върнем до хотела ми се струва безкрайна. Оставяме големите раници в стаята и уж тръгваме. Но само, ако си спомним пак, как се палеше машината.

Отново залепени един към друг се насочваме към крайбрежната улица, за да избегнем трафика по главните пътища. Но това удоволствие се оказва кратко, защото стигаме платен участък и сме принудени да влезем в шумния цирк на тукашното движение. От цветните възглавници на плажа снощи видяхме един огромен монумент на югоизток. Според Гугъл това е ГВК Културен Център (GWK Cultural Centre), но по някаква причина не можем да го намерим в организираните екскурзии на Бали. А изглежда като да е сериозна атракция за туристите. Затова сами ще отидем там – смели, с мотопед.

Предвижването си е все така страшно, особено когато се налага да спрем няколко пъти, за да проверим картата. Не е то като в колата да си сложиш телефона на таблото и той да те води. Но то какво ли тук е нормално в движението им.

Пътищата са абсолютна лудница. Имам чувството, че всички превозни средства, особено мотопедите, са някаква течност, която запълва всяка свободна дупка. Лентите явно се смятат само за любезно предложение, защото едно двулентово платно е всъщност минимум четирилентово според шофьорите. Правилата за изпреварване само отдясно също са по-скоро местни легенди. А ако случайно стигнеш до някое кръгово кръстовище, то обикалянето по него е най-неприемливата маневра. Местните си избират посоката за преминаване според случая. Никой не се церемони с някакъв си правилник. Също така не се знае, кое е основен път и кое - пресечка. Един ден ще минаваш с предимство, а на следващия ще пропускаш колони от най-миниатюрната уличка. Въпрос на късмет е.

Няма и никакви ограничения за максимален брой хора или вещи, които можеш да качиш на мотопеда си. От спящи бебета и всичките им братя и сестри, до дълги стълби, щандове за улична храна, огромни снопове бамбук и каквото друго можете да си представите. (Но вие всъщност въобще не можете да си го представите.) Отдалеч си личи, че не си местен, ако сте само двама или пък отстрани носиш само един нищо и никакъв сърф на стойка. Аматьори! Ако някоя кола трябва да се вмъкне в трафика, шофьорът или пасажерът - в зависимост от посоката - просто изкарват една ръка през прозореца и правят знак за стоп докато не се нагласят точно там, където трябва да бъдат. Явно е негласно споразумение, така да се получава мигновено предимство в хаотичното движение. И, разбира се, не можем да не споменем постоянното бибиткане. Постоянно! Причината за него все още не сме я намерили.

Какво да ви кажа ... за шофьор в Бали се изисква само едно нещо – шесто чувство. Даже и да внимаваш и да имаш зорък поглед по пътищата, ако третото ти око не предвижда следващите 10 секунди, нямаш шанс. И мога само да се благодаря, че Ник се разбира добре с вътрешния си "Аз".

Успешно стигаме желаната цел и паркираме мотопеда. И двамата сме мокри от пот – така е като трябваше да го стискам с цената на живота си. Налага се да се изръсим с цели 5 000 рупии за паркинг. Това по груби сметки са £0,27. Защо стояхме цели четири месеца в безбожно скъпата Австралия, като на 5 часа път имало толкова евтино място!? Културният център Гаруда Вишну Кенчана (ГВК) е чисто новичка атракция в Бали. Отворен е едва преди половин година. Е, това обяснява защо не го намерихме във всеки наръчник на острова. Паркът е изграден като изкуствен Хинду музей на открито – място където можеш да се запознаеш с боговете и порядките на религията в не толкова сакралната обстановка на действащите храмове.

Все още не е напълно завършен. Доста места са строителни площадки, незалесени и като цяло много непривлекателни за туриста. Но центърът е голям и вече помещава няколко огромни статуи на основните богове. Разхождаме се до водни каскади или отворени полета. Научаваме, че в балийска култура, костенурката се смята за силен и защитен елемент. Каменна костенурка се полага в основите на всяка нова постройка, за да я предпази от природните бедствия. А когато я строят и леят бетона, подпорите са от най-достъпния дървен материал - бамбука.

Комплексът е построен с притегателна точка огромната статуя, която виждахме снощи от двадесет километра. Най-високият монумент в Индонезия – 121 метра. Статуята е издигната върху солидна (грозновата) сграда и представлява Лорд Вишну, яхнал Гаруда. В лепкавата горещина се изискват непредвидени усилия, за да стигнем до тази част на парка, но видяното сигурно си заслужава. Определено е респектираща с размерите си – тук долу сме като мравчици. Надяваме се, че в самата сграда ще намерим нещо интересно, но за момента тя също е незавършена и не предлага нищо. Мястото определено има потенциала да бъде една от най-важните атракции на Бали и с радост ще се върна след няколко години. Когато е жив, завършен, уютен и цялостен.

След бърз обяд на терасата се преместваме в амфитеатъра за балийски традиционен балет. Така е обявено в брошурата - не се смейте като видите клипчето. Танцьорите разиграват историята на Гаруда – полу човек, полу орел. Но не съм много сигурна, че мога да ви я разкажа. Имаше битки, имаше мома в опасност, имаше любов.

Готови сме да яхнем пак мотопеда. И вярвайте ми – нямам търпение! Адреналинът от преживяването започва да ми действа. На път към храм Улувату (Uluwatu Temple) излизаме от шумното и невъзможно движение на „градската“ част и се потапяме в „селското“. Тук околната среда е зелена, отворена и по-автентична. Ако си представяте Бали според „Яж, моли се и обичай“, значи си представяте нещо като този район. Трафикът се разреди осезаемо. Ник се справя много по-лесно и двамата започваме да отпускаме стегнатите си тела. Въздухът е друг. Завоите не са страшни. Май съм влюбена в Бали!

С пристигането в храма получаваме лилави саронги. Както в почти всяка друга религия, при посещението на свещените храмове е задължително да се покриеш. И тъй като с местния климат е ясно, че всички туристи ще сме по къси гащи, навсякъде раздават дрехата с билета. По повечето места си затварят очите за разголени рамене и гърди, но покриването на краката с големите шарени поли е задължително както за жените, така и за мъжете. На Ник много му отива.

Сакралните места тук са по-скоро комплекси, отколкото определени сгради. Нещо като манастири, но няма жилищни или трудови помещения. Има една основна “църква”, но същевременно има още много малки “параклиси”. А сега си представете всичките без стени и покриви. Тези свещенни места са затворени за нас и само монасите могат да влязат в тях. Но ние виждаме нещо като малък площад с многобройни олтари – всеки от тях със стъпаловидните си сламени покриви.

Основният храм е построен на ръба на скалата. Снимките на всички туристи са еднакви и копират тези от брошурите, които са ни довели тук. Но силуетът наистина е впечатляващ. По-нататък в парка, седнала пред цъфтящи дървета, ставам обект на интерес. Едно момиче идва към мен и иска да се снимаме. Да ви снимам? Не? С мен да се снимате? А след нея пристига и остатъкът от младежката група и всички се нареждат и дават телефоните си на Ник. Чувала съм, че западняците представляваме голям интерес по азиатските ширини, но не очаквах, че ще се превърна в звезда. Не съм съвсем сигурна как да се чувствам, но избирам да го приема като комплимент.

Завършваме обиколката и със засичането на няколко диви маймуни. Те не се интересуват особено от нас, но ние пък много се радваме да ги видим. И все пак следваме инструкциите: не ги гледаме в очите и държим шапките и слънчевите очила здраво в ръце. Всички бижута са също прибрани в раницата.

От Улувату решаваме да се върнем в Семиняк без навигация. Свободно по зелените завои, а моите ръце вече даже са хванати за мотопеда, вместо да задушавам Ник. Разбира се, този опит никак не ни се получи и все накъде се загубихме по пътя. Голяма работа! Нали казват, че най-добрият начин да опознаеш едно ново място е да се изгубиш в него. Тъкмо да намерим и не-туристическия пазар за плодове. Все екзотични, които на запад са златни, а тук струват стотинки.

Обратно на супер туристическата ни улица оставяме мотопеда – живи и много щастливи. Събираме огромните количества пране и ги носим на пералня. Има си перачка. Тя изсипва торбите на пода и започва да брои отделните видове – тениски, гащи, чорапи ... Ще се разберем. Със сигурност месните не плащат толкова, колкото ни иска, но пък в хотела е двойно. Как да не се прежалим? Някой ще изпере, ще изглади и ще сгъне вместо нас (мен).

Айде на басейн тогава! До сега в Бали не сме видели почти нито едно обществено помещение със стени, а това ни лишава и от удобствата на климатиците. И така след цял ден на мотопед и по храмове и двамата можем да лепнем един за друг като муха на мед. Накисването в басейна с коктейл в ръка е перфектното решение на този проблем.

Но колкото и прекрасни да са изживяванията ни, в тези тихи моменти, мислите ни се задържат на темата, която ни преследва, където и да сме, каквото и да правим. Ед. Започваме отново разговора и го приключваме с решение. Ако състоянието му не се промени до края на престоя ни в Бали, от Сингапур ще излетим директно за Манчестър. Така трябва да бъде.

За вечеря намираме най-прекрасния автентичен ресторант – изцяло веган, потопен в градина-джунгла. Спрейовете против комари са задължителни, но вечеряме като царе с предястия, основни, десерти и неограничено количество тропически сокове. Сок от манго на корем! Как да не обичаш Бали?

Чувствам, че в тези два дни се случи пробуждане в нас. Не че Австралия не беше най-прекрасното преживяване, но в сравнение с лудницата тук, там сякаш цари някаква вечна хибернация. Спомнихме си отново какво е да има нещо ново на всеки сантиметър. Какво е да се съобразяваш с нови хора. И най-вече какво е да видиш нещо различно. Нещо, за което нямаш никаква представа. Култура, която няма нищо общо с твоята.

В следващия текст ще ви запозная с прословутия Ади. А чрез него и с много детайли от културата на Бали, които и до днес ме вълнуват. Сега, когато седя в къщата в Англия, мечтая да се върна там. Може би днес разбирам точно защо частта за Бали в „Яж, моли се и обичай“ е озаглавена така. Както се разбира в книгата - обичай; баланса на живота.

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

следващ пост < Vivid Key > предишен пост