Влизаме пак в крачка
Бъселтън – Нортклиф, 6 - 8 декември
6 декември
Днес беше пълен ден, особено за двама пътешественици, излизащи от три седмична хибернация. Като мечки след зимен сън ни отнема малко време да си стъпим на краката и да си припомним кое какво беше. За щастие имаме списък с места за посещения от Ели и Боги - да ни води по пътя.
Започваме с кея на Бъселтън (Busselton Jetty) – най-дългия кей в южното полукълбо със своите цели 1841 метра. Достатъчно дълъг е, за да си има собствено влакче, което да свързва двата края. Разбира се, това на времето е бил товарен влак, когато кеят е функционирал като пристанище за износ. Днес е просто ярко червена туристическа атракция, която ние решаваме да не използваме. Времето е прекрасно и ще се разходим до другия край без да даваме излишни пари.
По цялата дължина на парапета са монтирани метални табелки. При бърз прочит разбираме, че това е отново интерактивен начин за разказване на историята на съоръжението, без скучни текстове на големи табели в задушен музей. Табелките се редуват. На нечетните е написан въпрос, а когато стигнеш до съответната четна получаваш и отговора. А между тях има достатъчно разстояние да разсъждаваш и да мислиш. Метрите минават бързо с тази игра и преди да се усетим сме на края му, загледани в безкрайния океан. Тук има и музей с естествен аквариум. Стъклена зала е построена под морското равнище и заради отдалечеността си от пясъчната ивица, обикновено можеш да видиш всякакви морски животинки плаващи наоколо. Но разбираме, че в момента не е силен сезон за океанската фауна и се връщаме наобратно.
Платформата, по която се разхождаме в момента не е оригиналният кей от 1865 година. Старият е бил подложен на най-непреодолимата стихия за една дървена конструкция – пожара. След изпепеляването се е наложило да го построят наново и по-устойчиво. Но за това пък малкото стари останки в океана са дом на местните чайки и техните бебета - мънички, пухкави и кафяви. Няколко корморана също се възползват от тази даденост, за да държат рибите под око. Все пак е време за обяд.
Ние също подреждаме нашия набързо, като днес се глезим с новото ни откритие в супермаркета – веган шоколадова торта. Мислите ли наистина, че нещо ни липсва, защото сме вегани? Защото аз не!
Ранният следобед ни води на нос Натуралист (Naturaliste Cape), за да ни покаже какви гледки имат местните плажове. Не ни разочарова. Накъдето и да се обърнеш хващаш кадър за десктоп. Някъде има повече океан, другаде повече зеленина и червени скали, но всичките си заслужават. И въпреки името Натуралист, това не е тайната локация за местните нудисти. Но пък е за напредналите сърфисти. Още от паркинга ги гледаме как се изнизват надолу на бегом, сакън да не изпуснат някоя ценна вълна. Но едва когато слизаме на плажа и виждаме огромните вълни и купищата скали, разпръснати наоколо, осъзнаваме какви професионалисти трябва да са всичките във водата. Острите камъни не са само близо до брега. Напротив, всяка вълна разкрива нов остър връх в центъра на ръкава за сърфистите. Е, и да ми допадаше сърфирането, до уменията за този плаж никога няма да стигна.
Не спират тук гледките за днес. Ник е набелязал и едни океански канали – Canal Rocks. Това са скални формации, които са отстъпили място на водата да тече помежду им. Но сами по себе си тези образувания не могат да бъдат наблюдавани – водата спира достъпа твърде отдалеч. Затова предвидливо има построен мост, който да ти позволи да снимаш на воля и да видиш какво имат точно предвид като ги наричат канали. Ако заместиш неравните камъни с редови къщи, а вместо океанския хоризонт си представиш още мостове, може и да се окаже, че си в Амстердам. Само едно нещо не си спомням от холандската столица - колониите на раци. Може би са нова екстра, защото тук са навсякъде и във всякакви размери и цветове.
Стигаме в къмпинга сравнително рано, но те пък имат мини-голф така че без проблем ще запълним времето. За моя изненада не се справям зле с играта. Както вече установихме, спортове с допълнително оборудване не ми се отдават, но днес бивам. Може би е заради кукабурата, която ме наглежда през цялото време от оградата. А докато децата от къмпинга гледат прожекция на Играта на играчките 4 на огромния екран на открито, ние занимаваме с правене навечеря и стандартните къмпинг дейности – писане на дневници и дялкане на пръчка от гората.
7 декември
Снощи ни предупредиха, че тази сутрин ще вали. Ще какво? Тази дума пак сме я позабравили. И се оказваме и неподготвени. След като рано сутринта не заваля, ние не се постарахме да приберем палатката отрано за всеки случай. Не разбира се. Моткахме се докато не трябваше да я събираме в проливен дъжд ... Типично!
Днес е събота, а блогът за седмицата е още съвсем наникъде. Даже не съм започнала да го превеждам. Затова хаотично обикаляме Маргарет Ривър (Margaret River) в търсене на кафене с контакти. В крайна сметка се отказваме, защото все още вали отгоре ни, а ние сме и гладни. Решаваме да се нахраним качествено първо, а след това да се преместим в местната библиотека.
По принцип не говоря много за храната, която намираме по пътя, но това място го заслужава поради една единствена причина – беконът! Поръчах си веган сандвич BLT, който традиционно съдържа бекон, маруля и домати. Беконът беше най-реалистичният вариант, който съм опитвала през последните 3 години – солен, пушен и хрупкав, но мек. Какво друго му трябва на един бекон? Дори и жените до нас специално ни питаха дали е като истински. Е!
Сега вече спокойно се преместваме в библиотеката – уютна и приветлива. Оставаме докато затворят и свършваме безброй забравени неща. Качвам блога за Сините планини в последната минута („Пречупване през Евкалипст“ Препоръчвам да го прочетете, защото ще има много препратки към него в този текст). Но става 4 часа и е време да ни изгонят от топлата и суха зала. Добре де, ще излезем на дъжда щом трябва.
Но ще отидем да свършим нещо, което никой не трябва да пропуска при посещения на Маргарет Ривър – дегустация на вино. Регионът произвежда едва три процента от виното на континента и все пак е невероятно популярен заради качеството си. Ние нищо не разбираме от вино затова просто избираме първото лозе, което излиза в Гугъл и е все още отворено за деня – Voyager (б. пр. Пътник). Мястото е луксозно и просторно с подредени лози, випарска приемна и ресторант. Всички около нас са изтупани с роклички и ризи, а ние пристигаме в униформа „студено ми е“. Извиняваме се на шатото, че им разваляме имиджа, но обещаваме да си платим. Това е типична дейност за нас след измръзване – и след снега в планините пак ходихме да се стоплим във винарна.
Подават ни меню, в което всички вина на избата са разделени на отделни сетове. Поръчваме двата червени варианта да видим какво ще ни предложат. С всяка чаша жената ни обяснява подробно за виното, а ние седим насреща ѝ, кимаме одобрително и се правим, че разбираме всяка дума. Ех, къде е в момента Кенет (бащата на Ник) - да ни вдигне нивото! Отпиваме и търсим връзка между чутото в презентацията и усещането върху езика. Нека сме честни - в крайна сметка всичко се свежда до вкуса. Или ти харесва, или не. Тръгваме си с две бутилки. Една с класическо червено, да си го пием по студените къмпинги и една с по-изчанчено, което да пазим за пристигането на мама и тати – нещо като младо, газирано, мътно розе. (Десет дни по-късно тати го определи като чисто и просто шара. Казах ви, че не разбирам от вино!)
Тази вечер ще спим в Национален Парк Люин Натуралист (Leeuwin Naturaliste National Park). Къмпингът Конто (Conto Campground) e близо до първата ни цел за утре сутрин. Гората е прекрасна, но все пак плащаме огромна сума за това, което ни се предлага – стандартно място с маса и отдалечена тоалетна. Но ще ги прежалим за днес, защото е достатъчно широко да разпънем и тентата и малко да се поотпуснем, а не все да бързаме за някъде. Вечерта е хладна и изисква слоеве дрехи и одеяло докато сме под зведите. Което пък ни позволява да се наспим качествено през нощта – ако не сте разбрали досега, с Ник обичаме да спим на студено. Дори и зимно време оставям прозореца открехнат вкъщи.
8 декември
Тази сутрин започва с важна декемврийска задача - украсяваме Бърти за Коледа. При последния обяд от Ели получихме един коледен подарък, който да отворим веднага и един за двайсет и пети. Та в първия пакет имаше различни коледни украси, с които да разкрасим колата. Дървените висулки (звездички, ангелчета и сърчица) окачваме на въжетата за пердета на задните прозорци, шарените помпони нанизвам на канап като гирлянд. С коледния албум на Майкъл Бубле през уредбата мисля, че започва да ми прилича на Коледа.
Както споменах, къмпинг локацията ни беше избрана в близост до първата забележителност за днес – Пещерата с Езеро (Lake Cave). Влизаме, за да си купим билети и се оказва, че за следващия тур има само един останал билет. Или трябва да чакаме до следващия час или да отидем до друга пещера в съседство, която е със самостоятелна разходка. Аааа, не! Този път няма да се подлъжем да ходим на скучната пещера. В тази има езеро - в нея искаме да влезем. Точка. С малко чар и много упорство успяваме да ги убедим да ни пуснат – където е един, там са и двама. Да, ще е малко навалица, но за днес имаме и други неща да гледаме. Да не сте само вие с вашата пещера.
Групата наистина е голяма и основно съставена от Балканци. Освен мен идват и едно голямо семейство македонци. Повечето явно са само на гости тук, защото си личи, че не говорят английски. Изненадаха се когато изведнъж към тях полетя въпрос на език, който разбират: „От къде сте?“ – питам аз на чист български. „От Битоля.“ – отговарят на чист македонски. И продължаваме така всеки на своя си език докато слизането по безкрайните стъпала не ни разсейва.
Не е трудно да установим, че този подход към пещерата някога е бил част от нея. Екскурзоводката потвърждава, че това е била една от залите преди незнам си колко стотици години, но покривът и се сринал и сега е само подход. Сталактитите си стоят. Почернели от кислорода, опасани от паяци и поначупени от вятъра. Като сюрреалистична готическа катедрала с острите декорации отвътре. Или пък като преувеличената къща на семейство Адамс. Вие си изберете.
Влизаме и в самата пещера. Тя не е никак голяма, но е изцяло образувана около езеро, което всъщност е река. Във водата живеят местен вид микро водорасли, които могат да се намерят само в тази пещера. И тъй като водата е започнала да пресъхва, са подложили дебел найлон под пясъка, за да поддържа нивото и да спира просмукването на водата по-дълбоко в почвата.
Основната забележителност на пещерата е „окачената маса“ – два сталактон поддържат слой, който преди е бил част от пода на пещерата. Но с хилядолетията, реката е измила основата и е останала само тази плоча, висяща от тавана. Предлагат ни и светлинно шоу, за да ни покажат масата в цялата ѝ прелест. Тук пак изключват осветлението, за да изпитаме истинската тъмнина, но не е като в пещерата Лукас. Там беше къде къде по-неописуемо и нереално. Тук посещението си заслужаваше заради висящата маса. Да видим и ние най-сетне нещо ново по тези пещери. И позволете ми да се повторя, но беше до вода ... това за мен е достатъчно.
От тъмните дълбини се прехвърляме към слънчевия плаж на Хамлин Бей (Hamelin Bay). Все още ми e хладно да планирам къпане, но гледката е твърде зашеметяваща, за да не се разходим пълноценно. Пясъкът, вълните, жълтите водорасли, стари дървени конструкции и идеална светлина за портретни снимки. Познайте какво ще правим. Във водата виждаме и един скат. Той не че може много да се види, но мърдащата се сянка определено не е водорасли. А ако красотата на нивото на океана не ти стига, можеш и да се качиш и на хълм, за да ѝ се наслаждаваш от високо.
Не съм много сигурна как се развиха събитията след това, но изведнъж се оказваме в един пъб на едно малко селце с по една бира в ръка. Пак казвам ... не знам как стигнахме до там. Но предвид последващата дестинация май не беше много добра идея. След половин литър бира отиваме на Двувековното Дърво Дейв Евънс (Dave Evans Bicentennial Tree). Това е седемдесет метра висок евкалипт, който заради формата и височината си е служил като платформа за следене за горски пожари. В спирала по височината на целия прав ствол са забити огромни железни клинове. В района има няколко такива дървета, но повечето са забранени за посещение и още повече за катерене. Не и това! Обявено за най-страшната туристическа атракция на Австралия. (Мамо, ако искаш, не чети следващите няколко абзаца!)
Никой не седи до дървото да осигурява безопасност. Дори и табели няма в помощ на лудите туристи. Спиралата достига една платформа в средата на дървото и още една на върха му. Но освен мрежата ДО теб, няма нищо, което да те спре да паднеш измежду тези клинове, които и без това са на достатъчно голямо разстояние едно от друго, за да мине спокойно едно падащо тяло.
Въпреки, че никак не е лесно, проблемът не е качването нагоре. Слизането е. В един момент очите ти не могат да се фокусират качествено, за да отразят перспективите – нито съм сигурна къде е следващият клин, за който да се хвана, нито дали краката ми ще уцелят правилната стъпка. Ник успява да стигне до междинната платформа на около тридесет метра от земята, но страхът определено може да бъде чут в гласа му. Аз успявам едва около десетина, но мисълта, че в крайна сметка това ще трябва да го слизам ме кара да се върна.
Пристигат и двама холандци малко след нас. Тя стигна малко по-високо от мен, но бързо бързо се присъедини към моите вратоизвиващи дейности да следим къде са ни мъжете. Нейният пък стигна съвсем до върха – е, него явно не го беше страх. Със смелостта на тези двамата решавам да се пробвам пак! Този път минавам още една трета нагоре, но пак се отказвам. Освен, че става все по-високо, разстоянието между клиновете започва да намалява и се превръща по-скоро във вертикална стълба, с която далеч не желая да се боря. Слизам пак.
По пътя към къмпинга не можем да установим, как е възможно това дърво да е още отворено, катеренето му да е позволено и дори законно. Поне с една здрава мрежа да опаковат от всички страни, щом не искат да назначат някой да варди. Но също така не можем да повярваме и реакцията, която изпитахме физически. Как телата ни не ни позволиха да продължим да се катерим. Нещо дълбоко в нас, скрит инстинкт за самосъхранение.
(Мамо, от тук вече може да четеш!) Къмпингът е странен. В имота на един мъж – Сид, който е събрал от кол и от въже ламарини, врати, прозорци, тоалетни, маси, столове и какво ли още не, за да построи мизерен, но пък оборудван къмпинг. На входа ни посреща една кутия, изрисувана като прасенце и Сид е оставил табела за всички пристигащи: „Ако ме няма, платете на прасето!“. Плащаме му, намираме си място между тоалетната и кухнята и се установяваме за спокойна вечер.
Не съм очаквала, че тази местност е толкова богата на туристически забележителности. Географски вече сме в южната част на континента, но федерално сме все още в Западна Австралия и скоро няма и да излезем. Да, толкова огромен е този щат! И тъй като тук долу е така пълно с малки места за посещение, ще оставя малко и за следващия път. За утре списъкът пак е пълен!
Останете си Вивид,
Вася (и Ник)
Comments