Броени дни
Калбари - Пърт, 8 - 13 ноември
8 ноември
Снощи докато се крихме в палатката от местните влечуги, Ник имаше достатъчно време да проучи днешния маршрут и да набележи редица места за посещения. Така че нямаме никакво време за губене тази сутрин. Нашия трансформър Бърти пак от къща става кола и потегляме.
Започваме на розово. Отдалеч виждаме мекия цвят, който покрива платото пред нас. Спираме на първата отбивка, а солта пука под обувките ни ... Хът Лагун (Hut Lagoon) е езеро, което е успяло да натрупа както висока соленост, така и богати запаси на витамин А. Химичната смес между двете се пречупва в розов оттенък. В сухия сезон, водите се оттеглят и оставят след себе си кора от розова сол. Комбинацията между мек пясък и слой от сол наподобява заледен пращящ сняг. Като зимна приказка, но розова и през лятото. (Лятна приказка?!)
В далечината пред погледа ни се наслояват три различни цвята на езерото. Тук до нас солта е точно като розовата хималайска сол, която можем да намерим на трапезата. По-нататък, където водата все още не е пресъхнала, но е с висока концентрация – цветът е толкова наситено розов, че е даже лилав. А зад него, на местата, където дълбочината на водата е достатъчно голяма и солта не се отразява на цвета е просто синьо – като всяко друго езеро; като цвета на небето над него; само му липсват пухкавите облачета. Впечатлена съм.
От розови гледки без розови очила, се прехвърляме пак на скалите до океана. Но този път няма да търсим акули или да ни пръскат океански гейзери. Ще видим какво може да постигне океана, ако си го постави за цел и има няколко хиляди години да работи по тази задача. Как една скала ерозира в мост, а след това пропада и остава само остров. От там и името на този резерват – Скалния Остров и Естествения Мост (Rock Island and Natural Bridge). Скалите са високи, слоести и впечатляващи. А с цвета на водата и контраста на разбиващите се вълни, можеш просто да седнеш и да разсъждаваш върху живота. Ако, разбира се, мухите не го отнемат от теб. Да, живота имам предвид.
Но програмата ни е пълна, няма да им позволим да стигнат толкова далеч. Тръгваме отново към близкото градче. Преди да влезем в Калбари (Kalbari) спираме на още една наблюдателница – Ред Блъф (Red Bluff). Гледката е отново разкошна, просторна и синя. Виждаме малкото градче, сгушено в залива. Виждаме и сърфист в камънака долу. Луд човек! Лесно може да го прати някоя от тези вълни да се разбие в скалите, ама кои сме ние да му обясняваме. Веднъж не сме се качвали на сърф.
В самия град първата ни спирка е на механик, за да прегледа набързо Бърти. Добавя малко моторно масло и проверява трансмисионното. Ник засрамено установява, че до сега все го е правил грешно. Мислел си е, че проверява моторното, а то било това на скоростната кутия. Е, добре че спряхме при разбиращ човек, преди неведението на Ник да ни остави на пътя. Диагнозата е както обикновено: „колата е стара, грижете се за нея“. Можем само да се надяваме, че нашите любящи грижи ще са достатъчни, за да стигне Бърти обратно в Сидни с достатъчно живот в себе си, за да бъде отново продаден.
След огромния ни обяд (и сравнително ранното начало на деня) първоначалният план да поработим е тотално отхвърлен. Нямаме сили за такава мозъчна дейност в момента, а ако имаше и къде да си подремна за малко, щеше да е най-добре. Затова просто сядаме на една пейка да се вайкаме за цените на квартирите по Коледа. Тогава ще ни трябват, заради пристигането на мама и тати.
Най-уместно би било да залъжем мислите за пари с гледки, затова продължаваме към Национален Парк Калбари. Платеният вход на парка не помага много, но ни дава възможност за бърз разговор с мъжа на касата. Достатъчно, за да ни предупреди, че е 45 градуса навън и трябва много да внимаваме и да вземем достатъчно вода със себе си. Честна скаутска, обещаваме … Не грешеше човекът. Вятърът е силен, но горещ. Усещаш как жегата изгаря кракатата ти и пресушава устата всеки път, когато се престрашиш да я отвориш.
Основната забележителност тук е Природният Прозорец (Nature’s Window). И със сигурност е забележителен. Долу в ниското тече река, а тук горе сме заобиколени от слоеве червена скала. В един участък е успяла да се задържи около празна дупка, през която перфектно рамкира панорамата на долината и реката. Сякаш природата иска да каже – ето това трябва да видиш. Не се разсейвай от другото, аз ти показвам ценното. Еха, благодарим ти за усилието!
Е, купищата туристи намаляват възможността реално да се насладиш на всичко, но пък в тази жега не искаш да се задържаш, дори и да си заслужава. Пием си водата на големи глътки, снимаме се, след като търпеливо сме изчакали колоната да се изреди пред прозореца, дивим се как азиатците около нас оцеляват без вода и тръгваме на обратно. При колата предаваме мъдростта и опита си на друга млада двойка, които видимо тръгват надолу без вода. Те прилежно се връщат - вслушаха се в съвета ни. Докато сме в парка, спираме и на Ястребовата Глава (Hawk’s Head), но тук природата не ни е казала точно къде да гледаме и няма нищо чак толкова специално. Освен, разбира се, сравнително пълната река под нас. Кога последно сме виждали толкова много вода в не-океанска форма?!
Привечер пристигаме и в къмпинга – Окабела Чифлик и Чайна (Oakabella Homestead and Tea Rooms). Прекрасна малка ферма в нищото. Добре поддържана от симпатични собственици. Самия къмпинг е едно прашно поле, но чайната е с климатик, тоалетните са с климатик и предлагат три нощувки на цената на една. А за да ме притеглят още повече ми дават и една бебешка бутилка с мляко да отида да нахраня агънцето Лами. Окей, тук ще ни е хубаво!
9 и 10 ноември
(събота и неделя)
Двата ни дни в Окабела се оказват перфектно спокойни. След жегата в петък вечер, която затрудни пълноценния ни сън, съботата реши да последва в същите стъпки и да бъде също така горещ и непоносим ден. Ама ние сме на климатик в чайната! И за двама ни е продуктивен работен ден. Настаняваме се удобно в единия ъгъл за сутрешен чай и оставаме до следобедните бири, че и след това. Работим около 6-7 часа на климатик. Не че имаме чак толкова много какво да вършим, но си намираме задачи, само и само да не ни се налага да излизаме навън.
А след продуктивната ни сесия се сприятеляваме и с малкия син на собствениците, който се закача и си търси компания и игра. Освен че от време на време излизаме заедно да храним агънцето, той намира и един гущер със син език (типични грозновати австралийски същества) и твърди, че те много обичат ягоди. Затова тича в кухнята при майка си да му донесе няколко. Към края на деня, когато официално приключваме работната дейност, аз се нареждам до него да редим карти, да играем образователните игри на таблета му и каквото още той реши да свършим.
През деня сме заобиколени не само от прекрасните собственици, но също и от върволици пътешественици, които спират за по скоун (традиционни английски сладки) и остават за деня. Подслушваме много от разговорите на новодошлите, всички посрещнати със същата доброта, която и ние усетихме снощи. Прекарваме деня сред агънцето Лами, котето Майло, детето Марлин и всички останали от семейството. Колкото повече стоим в ъгъла, тихо, работейки, но отворени за света около нас, толкова повече започваме да се чувстваме като част от това място. Сякаш не просто преминаваме от тук, а даже принадлежим. До края на деня в неделя, включването на лампата в тоалетната вече ми е привичен навик, както правя вкъщи всеки ден.
Когато идва време да напуснем чайната за деня, навън вече е тъмно ... и още по-важно – хладно. Хладно като за дълги панталони, суитчър и чорапи. Поне знаем, че ще спим качествено тази вечер. Промяната в температурата се прехвърля и в следващия ден. Слънчево е, но духа вятър и някак си не ни се налага да се спасяваме от палатката до 10 часа. Кога ли за последно ни се е случвало такова чудо?!
Въпреки че почти нищо не се очаква да работи в града, защото е неделя, ние трябва да слезем и да презаредим запасите с храна. И сме прави – буквално всеки магазин е затворен и за посещения остават само супермаркетът и местният пъб. Връщаме се обратно в къмпинга след по-малко от час. Жалко, че трябваше да съберем палатката ...
Днес и чайната няма да работи, така че ще се въртим около Бърти. Преди обяд се заемаме с малко задачи по него. Ник вади инструментите, за да поправи тук там неща, които го дразнят. Аз се заемам да подредя и почистя проблемните зони. Знаем, че само след три дни ще можем тотално да изпразним съдържанието на всяка кухина, но не ми се чака до тогава, за да внеса ред. Все пак, не бива да показваме какви прасенца сме пред предстоящите ни домакини. Може би така няма да си личи с каква жажда сме очаквали пристигането си при тях.
Следобедът е време за отпускане. Разпъваме страничната тента и отваряме книгите. И както си почиваме лежерно, изведнъж вятърът подема тентата, която разбира се не е предварително захваната за каквото и да било, и с лекота я изтръгва от конструкцията, за която е прикачена към колата. БЪРТИ! Ще спреш ли да ни тормозиш с проблемите си, моля!!! Поне не се огъва при този сблъсък с вятъра и има шанс да можем да я поправим докато сме в Пърт Но до тогава трябва да шофираме с нея, прашна и пречеща между седалките.
Вечерята е вкусна, а в трапезарията въздухът е свеж след дневната жега. Хладилникът и фризерът дават порция студ на продуктите ни. А вечерта в палатката направо ни е хладно, но това за нас значи идеален сън. Особено като си спомняме какво трябваше да преживеем през последните няколко седмици, това е очевидна благословия. Благодарим на Вселената, че ни върна съня.
11 ноември
Е, сега официално започваме да си запълваме времето само и само да не пристигнем в Пърт твърде рано. Сигурна съм, че ако домакините ни четат този текст, ще ми пишат, че сме били луди и че е трябвало да отидем по-рано, но се бяхме разбрали да пристигнем на тринайсети, така че с Ник не можехме да се изложим и да не спазим уговорката.
Реално наоколо няма нищо за гледане, но ето че ние сме тук и го гледаме. Първата половина от деня прекарваме в Джералтън (Geraldton) – малко градче на брега, което няма какво толкова да ни предложи, но ние ще го изстискаме до край. Паркираме се в центъра и започваме обиколката в местния магазин за играчки. Търсим подаръци за малчуганите, които ще ни посрещнат след няколко дни (единия не е чак толкова малък, де).
След това тръгваме към местната галерия и крафт база, но след половин час вървене, стигаме до сграда в ремонт. Айде пак половин час наобратно. Влизаме в магазини тук и там, ей така да се намираме на работа. Откриваме си пак без-отпадъчен магазин за веган шоколад и желирани бонбони. В центъра се натъкваме на още една галерия и тази вече работи. Заличката е малка и експозицията е ориентирана около австралийското кино или актьори с австралийски корени. Като цяло снимките и експонатите са ни непознати, но едно нещо привлича погледа с ярко червения си цвят.
Роклята на Никол Кидман от филма Мулен Руж. Нали се сещате? Когато с Юън Макгрегър за първи път се обясняват в любов на покрива на нейната стая във формата на слон. Там (и на официалните плакати за филма) тя носи прекрасна, официална червена рокля. А сега с Ник я обследваме в (никому неизвестния) град Джералтън. Ако се съди по формата на роклята пред нас – Никол Кидман е не само изключително слаба и стройна, но и много нисичка. Е според Гугъл, тя е метър и осемдесет, но все пак роклята изглежда абсолютно миниатюрна. Гледаме и се дивим!
След бърз обяд на плажа, се качваме на високото, където изглежда, че се намира основната туристическа точка на това място – АНЗАК мемориал на HMAS Sydney II (His Majesty’s Australian Ship - Австралийски Кораб на Негово Величество). Споменала съм за това и преди – тук паметниците на този Австралийски и Новозеландски Армейски Корпус са изключително тачени и обикновено огромни. На този хълм, парите на Ротари Клуб са посветени на кораб, който е бил активен участник във втората световна война, и който е изгубен в океана през ноември 1941 с 645 души на борда.
Мемориалът е всъщност много приятен и изпълнен със страшно много символика. От чайките, които образуват ажурния купол над вечния огън, през носа на кораба, издигнат на метри над нас и чакащата жена, загледана надалеч в океана. След построяването на този паметен парк, останките на кораба са намерени и към мемориала е добавен басейн, в който са отбелязани точните координати. Поставена е и табелка, че чакащата жена вече не чака.
Аз обикновено не се впечатлявам от военни паметници и дори и в този ден не се развълнувах чак толкова. Но от тогава усещам, как мястото се е запечатало в мислите ми и често изплува. Може би е заради дизайна, заради символичните препратки, заради факта, че корабът е намерен или чисто и просто заради гледката. Но го помня много ясно. Е, може би все пак Джералтън предложи доста повече, отколкото очаквахме.
Следващата спирка са пещерите Стокярд Гъли (Stockyard Gully). Ама не си мислете, че лесно се стига до там и ей така, излизайки от града, сме се натъкнали на тях. Ни най малко! След няколко часа по шосето, изведнъж преминаваме в почти екстремен офроуд – бели пясъци и стърчащи камъни. Бърти, айде да превключим на 4х4! Някой е пропуснал да ме уведоми (кой ли е той?), че тези пещери не са както ние си знаем – организирани турове, безопасност и т.н. Нееее! Това са си много диви пещери. Толкова диви, че при пристигането ни посреща табела: Внимание! Опасност от наводнения, плаващи пясъци, пчели и ... Познайте аз колко комфортно се чувствам на тази разходчица.
Едва пристъпвам в една от пещерите, камо ли да вървя към неосветените ѝ дебри. На входа, високо над нас са безброй пчелни рояци в своите диви кошери (е, поне за пръв път виждам диви пчели). Мен не само, че ме е страх от всичките неща, които бяха изброени на табелата, а и от всичко друго, за което табелата само намекваше. Като например типичните змии или падащи, супер стари, скърцащи дървета. Ако бяхме повече хора ... Ако имахме някакъв опит с диви пещери ... Ако бяхме по-добре оборудвани ... Ама само ние двамата по къси гащи и маратонки – НЕ! Айде да си ходим! Добре, че Ник се съгласява - скоропостижно сме обратно в колата и тръгваме по лудия път, обратно към шосето. В обикновен ден това бих го броила за пропилян следобед, но тъй като така усилено се опитваме да си запълним времето, не съжалявам за отклонението и добавения адреналин.
Къмпингът тази вечер е на езерото Индуун (Lake Indoon). Местата са с поглед към пресъхналото езеро, има питейна вода и студени душове. Доста готино местенце, ако игнорираш вятъра и мухите. Но не е като да можеш да ги игнорираш, затова пак бягаме в палатката. Сгушени и на сигурно.
12 ноември
С гледка към сухото езеро тази сутрин, първата ни работа е да опаковаме подаръците за децата. Взехме им най-сигурния и прекрасен подарък за всяко дете - лего. Особено, когато си момиченце на четири и твоят комплект е от Замръзналото Кралство. Не съм сигурна, дали има по-туристически начин да опаковаме подаръци. Не само, че трябваше да е върху мекия ни матрак, за да не се сблъскваме с мухите отвън, а и опаковъчните средства включваха стари пътнически карти и черно дебело тиксо. Точно като от скитници с раници!
Първата ни спирка е наблюдателницата Григсон (Grigson Lookout). Тук от високото имаме 360 градусова гледка и табели прилежно ни обясняват какво виждаме от всяка точка. Солни плата, пясъчни дюни, остров на морски лъвове. Пише, да не се приближаваме до животните, защото често са агресивни. Ами, благодаря, че ни предупредихте тук – на километри от самите тях и без какъвто и да е начин да стигнем до дивия остров. Как ли щяхме да се спасим иначе, не знам?!
Едва 200 километра ни делят от Пърт, когато наближаваме градчето Сервантес (Cervantes). Името му съвсем не е случайност. Кръстен е на кораб, корабокруширал наблизо, който носил името Мигел де Сервантес, авторът на Дон Кихот. На входа му посещаваме вече познатите ни строматолити. Сигурна съм, че вече знаете подробно какво са те. Но гледката е по-малко впечатляваща, защото тук не сме директно на океана. Нищо де, пак ще снимаме.
След това намираме първото кафене, където малко да си съберем мислите и да направим списък със задачи. Предвид факта, че ще имаме постоянен покрив над главите за следващите няколко седмици, е важно да се възползваме на максимум от тези удобства и да приключим всички административни дейности, прегледи по колата и свързване с познати на познати.
Разговорът плавно прелива в идеи за развиване на Vivid Key и как точно ще се случват нещата с публикуване на пътеписите. И за да сме още по-вдъхновени се преместваме на местния ветровит плаж да бродим по пясъците, да говорим и да събираме идеи. С помощта на вятъра и морските гледки, напълно се потапяме в този разговор и вече не ни се тръгва. Не мога да се оплача, че имам възможността да мисля и мечтая навън, вместо затворена в някой офис на бюро с гледка към стената.
Добре издухани, потегляме към последната ни спирка за деня и единствената, за която хората обикновено идват насам - Пинакълите (The Pinnacles). Резерватът е толкова огромен, че разходката през него е автомобилна, а не пешеходна, и пак не го виждаш целия. Прилича на Побитите камъни край Варна, но тук каменните образувания са в много по-шантави и неправилни форми, пръснати в море от наситено жълт пясък.
Според геоложките табели, това са останки от древна гора на около трийсет хиляди години. Но нямам предвид фосилизирани дървета, а обратното. Смята се, че повърхността на терена, а била някога много над главите ни и корените на гората отгоре, са пробили мекия пясъчник и са образували тези стърчащи феномени. С времето гората е изсъхнала, ветрове и дъждове са отмили пръстта до тази дълбочина и е останал само варовиковия камък, където удобно се наместил златния пясък.
Както се очаква няма два еднакви. Ниски или високи, тънки или дебели, порести или солидни. Основно сиво-бежови, но тук там има и желязна жилка, която ги почервенява. И така 4,5 км с Бърти, снимаме и гледаме от колата, но от време на време спираме и отиваме да видим отблизо, да пипнем и да си направим по някоя друга драматична или комична снимка. Поне има безкрайно място за всички нас - захласнатите туристи. На една от наблюдателниците можем да видим, че тези стърчащи образувания, се простират далеч извън пътеката, която ни води. Бих казала, че си заслужава посещението това уникално място.
Къмпингът ни тази вечер е най-близкият безплатен къмпинг до Пърт. Ето пак ще ни бият, че сме спали на половин час, а не сме отишли още същата вечер. Ама какво да се прави - опитваме се да сме убедително прилежни. Освен по картата, локацията на къмпинга се познава и по това колко е пълен с пътуващи от всякакви видове - семейства, двойки, приятели в каравани, джипове и бусове. На двойката точно до нас това май им е първата вечер на палатки - личи си по сложната подредба на битака им, изискваща време и усилия за подреждане. Е, ще се научат …
13 ноември
Птиците не ни пречат вече. Вятърът ни остави да спим. Отнема ни минути да разпънем или съберем катуна. Като добре смазана машина сме.
Невероятно е! Имах чувството, че този ден никога няма да дойде. Едва преди десет дни не вярвах, че ще оцелея до днес. Мислех, че няма да се справим.
Но не само, че се справихме през тези дни, но оцеляхме два месеца. Днес стават точно два месеца след като взехме Бърти на 13 септември и тръгнахме за Сините планини.
Когато го преживяваш, си мислиш, че тези тежки моменти никога няма да избледнеят в мислите ти. Че ще са сянка над спомените ти. Но те вече изчезват. Знам, че ги имахме, но само ме правят по-горда, че сме стигнали до тук.
Щастливи сме!
Днес влизаме в Пърт!
Останете си Вивид,
Вася (и Ник)
Komentáre