Дигитална Зависимост
Първо започваш по малко, после увеличаваш дозата, минаваш на нещо по-тежко и накрая достигаш максималното количество, когато вече не ти доставя удоволствие, но е наложително в живота ти - зависимост като по учебник. А най страшното е, че не можеш и напълно без. Освен ако не се метнеш в някакви радикалности. Ама не може напълно без интернет, без социални мрежи, без телефони или без компютри. За това сега съм тук:
1. Днес е събота. Последната ми седмица беше много необичайна в сравнение с последните ми две години и половина , и началото на едно по-различно ежедневние. Чувствам се изтощена – основно физически, но това влияе и на умствената ми кондиция. Какво правя днес в един от двата дена от седмицата, в които мога да се фокусирам върху Vivid Kitchen, Vivid Key, Ник или себе си? Спах до обяд, след което изкарах целия ден на дивана – без да изляза, въпреки че чистия въздух ме зарежда; без да се разделя с дистанционното, въпреки че дългото взирана в екрана ми създава главоболие; без да се отвия от олекотената завивка от леглото, въпреки че навън е много, много горещо. 2. Преди няколко месеца започнахме да гледаме Supernatural. Колкото и да е добър, обаче, имамe 13 сезона да наваксваме. След седмици от 2-3 епизода на ден, без особена почивка, ни писна. Решихме да спрем за месец с идеята малко да се олекотим. В този един месец изгледахме последните сезони на Luke Cake, Krypton и Orange is the New Black плюс няколко филма и редовните епизоди по телевизията, които сме гледали стотици пъти. 3. Дори не искам да говоря за това, което съм изгледала сама или с Ник, не само в самотните ми дни през последната година, но и през последните няколко години – 5 със Ник и още 4-5, връщайки се в 9 клас. 4. На 22 април с Ник решихме да спазим часа на Земята и да изключим всички електроники вкъщи. Не само, че умряхме от скука първите 45 минути, но последващите бяха пълни от викове, сръдни, сълзи и какви ли не неприятни емоции, заради неспособността ни да бъдем един с друг, без нещо, което да ни разсейва на заден план. Трудно ми е да споделям тези факти от живота си, защото са явни недостатъци в моя характер и в начина ни на живот. Не знам кога станах роб на телевизията и движещите се човечета по екрана, но нещата никак не са добре, дори и на момента да се чувствам удовлетворена. Абсолютно осъзнато знам, че прекарвам ценни моменти от живота си, взирайки се в екрана и за какво по-точно? Не само, че се чувствам заробена, но и все по-трудно намирам нещо, което да ми е достатъчно интересно и дори тогава прекарвам времето в безсмислено взиране и в Инстаграм. Не мога да обядвам без да гледам нещо. Не мога да отделя телефона от ръцете си. Не мога да прекарам време с човека, който считам за любовта на живота си, без да се разсейвам с поне един екран.
Може би тук е редно да отбележа, че това се отнася за моментите, когато сме си вкъщи; когато работния ден е приключил и сме седнали да вечеряме и след това да разпуснем. Сигурно и точно за това съм най-щастлива и се чувствам най-близко до Ник, когато сме навън, защото когато съм сред природата, обикновено забравям, че телефонът ми съществува. Но защо трябва да е така? Защо съм толкова пристрастена в тези ситуации? Защо се опитвам да съм вечно забавлявана? Защо имам нужда да съм вечно разсеяна? От какво имам да се разсейвам в живота си? Преди може би две години изтрих Facebook и Messеnger от телефона си и това е едно от най-добрите решения, които някога съм взимала. За да постна нещо, трябва да се прибера вкъщи, да прехвърля снимките на компютъра си и така да ги споделя. Оказва се, че това е твърде много труд за информация, която е или никому ненужда, или е толкова незначима, че просто забравям, че съм искала да я споделя.
Днес (деня, в който поствам този блог) летя за България, за да прекарам 3 седмици със семейството и приятелите си, като първата седмица ще е в дивото на Пирин – по баири и хижи. Това е един от любимите ми моменти от годината и нямам намерение да пропусна и секунда от него. Приложението на Инстаграм ще бъде изтрито в момента, в който кача този блог и не ме очаквайте в следващите две седмици. Аз ще бъда социална, вдъхновена и презаредена. В тези две седмици ще се опитам да намеря отговор на въпросите, които си задавам и още по-важно решения. Нещо трябва да се промени, защото аз не искам да продължавам да бъда това въплъщение на Вася. Искам да имам време и желание да уча Ник на Български, да създавам постове за Vivid Key, да се уча онлайн на фотография и да се запиша към някой местен хор, където да пея. Не казвам, че не съм продуктивна, защото истината е, че всъщност върша много неща през деня, но чувството е, че всичко се върти около екрана на телевизора, телефона или лаптопа.
Ако вие имате някакви идеи, пращайте! Отворена съм за всякакви предложения, защото е ясно, че положението е сериозно. Ако ви трябвам, най-вероятно ще сте с мен на планина, ако не – сигурна съм, че ще намерите начин да се свържете с мен. Останете си Вивид, Вася
Comments