Евакуация на запад

11.07.2020 г.

Дарвин – Кунунура - Дърби, 25 – 27 октомври

25 октомври

Кога ще се науча да слушам осмото си чувство?

И днес ще пътуваме много, за да намерим къмпинг. А то не е лесно. Нали вече сме си определили нов бюджет - трябва да внимаваме какви пари ще даваме за това и онова. На всичкото отгоре, току що разбираме, че границата между Северна Територия и Западна Австралия е реална – има КПП-та и проверяват за биологични опасности, които внасяш или изнасяш.

Австралия е толкова огромна и различна във всеки свой край, че доматите от един щат са опасни за съседния. Всичко природно и сурово е забранено за пренасяне – плодове, зеленчуци, ядки, семки, растения, семена ... Сигурно и сурови животински продукти не са позволени, ама нас това не ни касае. Не че е огромен проблем, но ние вчера в Дарвин напазарихме пресни зарзавати за $60 и не можем току така да ги изоставим. Затова решаваме днес да останем да спим в Северна Територия, да си направим една голяма вечеря от зеленчуци и да изядем плодовете утре на закуска.

Приложението ни информира, че има два къмпинга по-пътя. Единият е малко по-оборудван, така че първо него ще пробваме. Отклоняваме се по пътя, минаваме няколко километра черен път и пристигаме. Ама нали сме големи късметлии в последно време – затворен е. Не работят от Април до Октомври, демек - в сухия сезон. Е, че палатките не се ли наводняват много в другата половина от годината!?

Добре, отиваме на другия тогава. Той е в Национален Парк Кийп Ривър (Keep River National Park). Стигаме до него по 15 километра черен път. Къмпингът е разкошен. Заобиколен е от високи скали и е някак сгушен в ниското. Супер оборудван – пейки, огнища, тоалетна. Безплатен и за момента сме само ние тук.

НО! Няма никакъв обхват и няма жива душа наоколо. До шосето са 15 километра по черно. Моментално сърцето ми се свива и ми казва да не оставаме - да пресечем в Западна Австралия и да спим на платен къмпинг. Разумът му отговаря, че хем ще загубим всичката храна, хем тук е безплатно. Опитват се да се убеждават - всеки в своето, а аз даже пускам сълза, защото не могат да се разберат и бушуват в мен. Много искам да си тръгнем, но в крайна сметка решаваме, че няма страшно и ще се справим.

Все пак успяхме и аз, и Ник да се успокоим и да се насладим на мястото. Ще вечеряме, ще преспим, а на сутринта може и на кратка разходка да отидем, защото има няколко пътеки в околността. Поотпускам се с книжка в ръце, а Ник си дялка бъдещия мини бумеранг. Готвим голям зеленчуков гювеч, като се старая да използвам всичко, което имаме. Това най-вероятно беше хем най-здравословната, хем най-скъпата ни вечеря от пътуването. Остатъкът от вечерта беше нормален – вечеря и филм в палатката.

Минути след като се наместихме да спим и изгасихме фенерчетата вятърът се усили осезаемо. Не е притеснително, защото е просто вятър, справяли сме се с него и преди. Но много бързо този вятър започна да носи и все по-силен мирис на пушек – много по-наситен от преди. Няма интернет да проверим къде е този пожар, има ли го въобще, ще ни стигне ли скоро ...

Ник смята, че все пак няма от какво да се притесняваме и просто трябва да се отпуснем и да заспим. Опитах се! Приложих всякакви успокоителни практики, медитации, методи за разсейване на мислите ... Нищо не сработи. Мирисът е толкова силен! И Ник усеща, че не е толкова пренебрежима ситуацията. Решаваме се поне да излезем навън, да огледаме околността. В нощното небе би трябвало да се види сияние, ако има пожар наблизо.

Сияние няма, но пушекът е видим дори и в тъмното – гъст и леко задушлив. Време е да си ходим – и Ник така мисли! Може да не е наблизо, може и да не ни настигне, но сме абсолютно изолирани географски, социално и телефонно и просто не можем да рискуваме да останем. А и вече е абсолютно невъзможно да заспя тук!

Все още по пижами събираме палатката за отрицателно време и се евакуираме. Пътят до основното шосе е безлюден и пуст. Срещаме само някакво диво животно – може да е било куче динго, може и друго да е било. Най-близкото населено място е на 20 минути, но от другата страна на границата.

Приближаваме КППто – с няколко авокадота и банани отзад. Спират ни и ни питат друг път дали сме проверявани на такава граница. Казваме, че не сме. Инструктират ни да изхвърлим всичко биологично. Те не проверяват къде какво има, но забелязват хладилната чанта, така че бързо се разделяме с авокадотата, които трябваше да бъдат хубава закуска. Никой не се сеща за купата с отпадъци от вечерята и си ги пренасяме през границата. Питаме ги за пожар наоколо, но те твърдят че няма нищо наблизо. Е как да няма, бе? То мирише във въздуха! По-късно, в Канбера, ще научим, че пушекът се усеща и на 300 км от огнището.

Пристигаме в Кунунура (Kununurra) и спираме на първия къмпинг, който виждаме. В момента е 22:30 часа по времето на Западна Австралия. Но ние сме още на часовата зона на Северна Територия и за нас е полунощ (да, часовата разлика не е на цял час, а е с половинка). Но по това време в къмпингите не приемат новопристигнали – офисът е затворен и не се вижда жив човек наоколо. Обмисляме, дали да не намерим някое празно място пък на сутринта да се обясняваме защо и как, но решаваме, че може би не е най-доброто решение.

Пробваме още един къмпинг, но в него даже не можем да влезем – напълно е заграден и огромната порта е заключена. По пътя между двата къмпинга видях хостел - може би да вземем там да се пробваме. Паркираме колата отпред и аз влизам да разбера каква е ситуацията. Офисът, разбира се, е затворен, но мога да вляза по-навътре в двора. Там намирам група младежи, насядали по земята – лафят си след купона, който е бушувал тук - все пак е петък.

Питам ги дали случайно не познават някой, който работи в хостела и се оказва, че единият от тях е от служител. Ама не отговаря за настаняването, така че ще трябва да се свърже с колегата. Той пък като за петък е в пъба и приключва работната седмица. Но казва, че ще дойде да помогне. Окей, ще почакаме.

Докато разговаряме с групата, става ясно, че Кунунура не е никак безопасно място откъм грабежи и най-добре да изнесем всичко ценно от колата. Даже предлагат, да оставим Бърти отключен, за да не се налага, който е тръгнал да тършува да чупи прозорци. Е, ценностите ги взехме, но заключихме колата.

Седим и чакаме. На неудобна пейка, после и на хамак. Времето тече, ние сме изморени и заради емоциите, и заради часовата разлика. Младежите заспиват по земята. Никой не е дошъл да помага.

Дочакахме го! 45 минути по-късно пристига отговорникът и ни настанява в стая. Ще си бъдем само двамата, а има и климатик! Е, това вече е друга работа! Изкъпваме се и си лягаме без да се моткаме много. По-късно ще умуваме колко ще ни струва този лукс. Тук сме на безопасно място и всичко ценно е при нас.

Проверихме и онлайн, за да преценим, в каква опасност сме били преди евакуацията и май наистина не е имало пожар наблизо. Как можехме да знаем?

26 октомври

Благодарим на Вселената за климатиците! Снощи се наспахме и заради часовата разлика даже леко се успахме. Разбира се, си платихме за това удоволствие – двойно каквото щяхме да платим, ако бяхме последвали интуицията ми и се бяхме прехвърлили в Западна Австралия навреме. Ама какво да се прави – няма как да очакваш неочакваното.

Започваме деня с дъжд – какво беше това? И аз бях забравила след толкова седмици без капка, но бързо си припомних освежаващата му способност. За кратко … После настана съкрушителен лепкав задух.

Има безплатно манго тази сутрин – хостелът е основно за бригадири, които берат манго в района и поочуканите плодове раздават в общата кухня. Пазарим, за да подновим запасите, които изгубихме снощи. Качваме се на Келис Ноб (Kelly’s Knob) или в директен, недискретен, превод от разговорен английски – Члена на Кели. Защо ли така са нарекли местния хълм, който стърчи в центъра на плоската земя ...

Там на върха жегата е безпощадна. Толкова е горещо, че по едно време се налага да поседна на нажежените железни стъпала, защото иначе можеше и да се струполя по тях. Добре, че сме само двамата – свалям тениската, за да си я вържа на главата, защото шапката е в колата. Продължавам бързата разходка по сутиен. Но пък плановете за деня пак включват къпане в естествен вир, така че ще се разхладим след тази непоносима жега.

Тръгваме си от Кунунура към водните приключения, които този нов щат ще ни предложи. Като споменахме щата, да не пропуснем и фактите за него. Западна Австралия е най-големият щат на Австралия и вторият по големина държавен регион в цял свят – два милиона и половина квадратни километра (първият е руската Якутия). Общо взето същото е и числото за населението му. 80% от хората в щата живеят в столицата му Пърт, за където и ние сме се запътили. Все пак цялата идея да дойдем в Австралия започна от поканата да отидем на гости на кръстницата ми в Пърт. Но имаме още много да видим преди това.

Първият вир се оказва тотално разочарование. От целия естествен басейн в този сух сезон е останало само едно блато – зелено и миризливо. Е, тук не е за къпане. Да се пробваме на още един? Вторият също не става за къпане, но е невероятно впечатляващ. Това е малък каньон, изграден сякаш от изсечени камъни. Ние сме отново на върха, а долу в ниското има вир и въже виси от дърво, наведено над водата. В момента не се стича вода надолу и басейнът отново е заблатен, но мога да си представя красотата на мястото в мокрия сезон. Представям си огромен водопад, свежи сини води и весела хорска глъч. Съжалявам, че не можем да го изпитаме напълно, но и в момента гледката на пресъхналия водопад и сухите каскади, които водят надолу си заслужава спирката.

Няма повече водни басейни в програмата за деня, но в Уармун (Warmun) ще можем да разгледаме аборигенска галерия и ще преценим какви са ни опциите за влизане в Национален Парк Бънгъл Бънгъл (Bungle Bungle National Park).

Разбира се, галерията е отдавна изоставена, а полет с хеликоптер над Бънгълите е $500 на човек. Да влезем с кола е 2 часа в едната посока по черен път и къмпингите в парка са невероятно скъпи. Май малко не ни се ходи. Мислим си, как хората ще ни питат в бъдеще дали сме видели Бънгълите, а ние ще казваме, че не сме и ще съжаляваме. Затова стоим в колата десетина минути докато вземем решение. Образуванията са наистина зашеметяващи – естествени нагънати високи пирамиди и куполи със светли и тъмни равномерни слоеве като шоколадова торта с ванилови блатове (оставям тук линк със снимки). И все пак инвестицията от усилия и пари ни се струва прекалена. Решаваме да ги пропуснем.

Следващото населено място е Холс Крийк (Holes Creek) и от там ще се отклоним, за да стигнем до безплатен къмпинг за тази вечер. На излизане от селото ни спира полицейска кола за рутинна проверка. Подават на Ник дрегера и след минута-две ни пращат да си ходим. Е, айде честито, Ник! За първи път го спира полицейски патрул в шофьорската му кариера, затова той иска и да запазим накрайника на дрегера - за спомен.

Шофирането преминава на черен път и моето сърце започва пак да се стяга. Не искам да повтаряме събитията от вчера. Обхватът изчезва. Но заради снощи вече имаме правило – няма да спим на къмпинг, ако липсват и обхват и хора около нас. Можем да си позволим да останем без едното, но без двете не става. Стигаме къмпинга, и, разбира се - нито връзка, нито хора. Продължаваме надолу по пътя. Там къмпингът е платен, но е само $10 за нощувката.

Настаняваме се удобно, спокойно. Тоалетните са до нас и сме заобиколени от хора, въпреки че самото място е малко мизерничко. В далечината се вижда сияние, което вероятно е пожар, но този път не ни е притеснено – имаме защитата на опитни австралийци.

Мисля си, дали понякога не прекалявам с притесненията си. За много номади пътешественици пресушени басейни и самотни къмпинги са търсеното изживяване. Историите онлайн изглеждат сякаш всички други са по-смелчаци от нас и не ги притеснява евентуалната липса на сигурност. Но след множеството предупреждения от семейство, познати и непознати за диви животни, горски пожари и недоброжелателни хора, не мога да си представя защо не бих търсила сигурното. Все пак трябва и да мога да се върна вкъщи, за да разказвам тези истории някой ден.

27 октомври

Снощи беше доста ветровито, но успяхме да се наспим качествено. Явно часовата разлика все още не се е изравнила и сънят здраво ни наляга. Багажът е събран, двамата сме изкъпани – първа спирка Китайската Стена (China Wall). „Ама каква китайска стена, вие нали сте в Австралия?“ – сигурно си казвате. И сте прави по принцип. Но все пак тук в центъра на континента има такава забележителност. Две основни характеристики различават тази стена от другата в Китай. Тази не е Велика и няма да я видите от космоса. Няма и десетилетия вложен човешки труд, а хилядолетия “работа” на природата.

Бяло-ръждивата стена е природна забележителност. Натрупаните камъни са около метър и половина широки и в някой участъци са балансирани на около 5 метра височина. На върха на хълма, можеш да се покатериш върху тях и да проследиш стената в далечината, която според Гугъл продължава 15 километра. Но начина, по който поемат всяка извивка на хълмовете, които са си избрали, наистина напомнят на Великата Китайска Стена (ще трябва някой ден да отидем, за да ги сравним). Мястото е тихо, необезпокоено от човешка намеса, различно. Времето е хубаво и все още жегата не е налегнала всичко, ще видим до кога.

На корицата на пътната ни карта има три снимки. Едната е от пристанището на Сидни с моста и операта – там бяхме. Втората е от наблюдателницата на Хил Инлет на островите Уитсъндейс – и от там имаме снимки (по-хубави от тази). Третата снимка е с поглед към плоски скални образувания, които сигурно някога са били каньони. Е, какви събирачи сме на гледки, ако не отметнем и тази от картата. Там горе на платото ще обядваме - наблюдателница Нгумбан (Ngumban Cliff Lookout).

Това място ме развълнува, но и ме подразни. Гледката е невероятна. Намираме се на скала на около 20-30 метра над пътя и пред нас се разкрива безкрайно плато. С реещите се бели облаци на наситено синьото небе, това е перфектният пейзаж за десктоп. Оказва се, че това място е и безплатен къмпинг с обхват. Защо не можахме тук да спрем да спим? Защо все се оказваме на места без гледки или (евентуално) опасни!? Ех, ако можеше да сме се събудили в този пейзаж!

Тук обядвахме. Не помня какво, но помня, че имахме нужда от походния котлон. Казвам ви го, да не помислите, че ядем само нахутена салата и консервиран боб.

Малко преди да пристигнем в Дърби (Derby), настигаме пак горски пожар – доста близо до пътя се вие сив и висок пушек. И това предизвиква екзистенциални мисли – да видиш бушуващата стихия или най-малко 2-3-5-годишните следи от нея. Знам, че тук пожарите са нещо нормално и все пак го приемам като символ на неконтролируемата природа, която надделява над човека. Знак, че не сме всеможещи и всезнаещи, както искаме да си мислим. Има какво да ни повали.

Но кой пък иска да живее във вечен страх и несигурност. Спокойно посвещаваме вечерта на друг горящ обект, много по-далечен и по-красив. Ще изпращаме слънцето. По пътя от къмпинга към кея се отклоняваме, за да снимаме местно изкуство. На фона на залязващото слънце, криещо се в тъмни облаци, е поставена скулптура – ажурен силует на мъжко аборигенско лице. Фотосесията е безкрайна.

Продължаваме и към кея. Там сядаме гушнати на дъските и оставаме до последния златен къс от деня. И пак снимаме докрай. Понякога трябва да търсиш романтичното целенасочено. Понякога идва само. И тогава можеш само да бъдеш.