Свежа перспектива
Виктор Харбър - Уарнамбул, 21 - 22 декември
21 декември
Сигурно помните, че снощи не си нагласихме графика правилно и не успяхме да минем през магазин. Това означава не само, че трябваше да търсим къде да ядем за вечеря, но и тази сутрин сме без закуска. А кой турист тръгва на дълъг ден, без да е хапнал от рано. Товарим пак Бърти и отиваме към супермаркета. А там, що да видим – отсреща има фермерски пазар! Съботен, шарен, пълен с хора. Е, точно Боян Коларов ли може да пропусне фермерски пазар? Все едно дете в магазин за играчки. Ще влезе и ще гледа с ококорени очи, с желание да попие всичко.
Пресни печива, кехлибарен мед, сушени салами, пъстри плодове и зеленчуци, готвени манджички, сладки кремчета ... абе какво съм седнала да ви описвам фермерски пазар. Ще кажеш, че не сте виждали? Прегладнели, всички намираме какво да закусим, а даже пълним и една торбичка с истински домати. Оказва се, че по света има само една държава, където можеш да разчиташ да намериш качествени сезонни домати и това е България. Навсякъде другаде получаваш само пластмасово-дървени продукти. И затова, ако току виж се натъкнеш на истинско производство, не може просто току така да го подминеш. Истинският домат е скъпоценна находка.
Още с излизането от Виктор Харбър се натъкваме на едно розово езеро. Да, ние с Ник вече веднъж сме се впечатлявали от такова. Но нека не забравяме, че новите членове на групата, тепърва ще преоткриват уникалните дадености на континента. Не можем да пропуснем повторенията, просто защото вече веднъж съм ви ги разказвала. Пък и можете ли да очаквате историите ни да са еднакви?
Ето, например, това езеро няма нищо общо с предното. Нито е много розово, нито пък е много езеро. В тази суша е чисто и просто поле с бяла кора. Ако не знаеш какво гледаш, може и да прецениш, че са пясъчници. Но с мама решаваме все пак да го видим от близо, за да усети и тя пукането на солта под краката ни. Може да потвърди вече, че е като тънка кора лед на замръзнала локвичка през ноември.
Телефонът на Ник, е както винаги подпрян пред нас на таблото и ни води към следващата спирка. Пътят е австралийски - прав и дълъг; полета отляво и океан от дясно. Бих се притеснила, ако океанът ни беше от ляво ... Но картата започва да показва странна земя на юг в океана, успоредна на пътя и брега. Нашето любопитство напира да разбере какво се случва. Оказва се, че от Виктор Харбър до Национален Парк Куронг (Coorong National Park), океанът и земята не могат да си разделят собствеността. В рамките на 150 километра, до пътя има две непрекъснати ивици. Първо има дълга лента вода, а после идва пак земя, преди да се стигне до открития океан. Сигурно на южната ивица гледките са уникални, когато си така заобиколен от синята стихия.
В края на това разделение се отклоняваме към самия Национален Парк и по-точно към плажа му. На входа вземаме рисково решение. На временна табела пише, че паркът е бил затворен вчера заради “Катастрофална Опасност” от Пожар. По скалата това е най-високото ниво за горски пожари. Но като се замислим, че днес е около 25 градуса по-студено от вчера, решаваме, че няма от какво да се притесняваме. Пък и днес не са си направили труда да обновят датите на табелата.
Пътят е леко офроуд, докато не стигаме участък, който изисква супер офроуд – 4х4 и изпускане въздуха в гумите. Е, не сме много приготвени за такива премеждия. Но според табелите, ако оставим колата тук, до плажа е 1,2 км разходка. Колко му е малко да се раздвижим? Сутрешна загрявка.
Пътеката е през пясъчни дюни и малко буш и се оказва невъзможно дълга! Разказите ни за преувеличените разстояния за разходки изведнъж ни правят лъжци на фона на тази. Всички сме силно притеснени за възможностите от змии, но само мама избира да го вокализира. Еко-пътеката криволичи нагоре и надолу по дюните, а сякаш океанът въобще не се приближава. Най-сетне го зърваме от върха на една и решаваме, че сме до тук. До самия плаж изглежда като да има още много вървене, а вятърът е непоносим. Силата му вдига пясъците около нас и не само ги завира по всяка открита дупка, но и набива песъчинките болезнено по незащитената кожа на лицата ни. Като безброй иглички летящи към всеки от нас.
Пътеката на обратно ни се извинява за причиненото неудобство, като ни среща с майка кенгурка и нейното малко. Застанали са на пътеката сякаш ни чакат да ги видим. И ни позволяват поне една минута да им се нагледаме, преди с подскоци да се скрият в горичката. Първата среща отблизо на мама и тати. За нас може и вече да е рутина да ги виждаме, но тяхната реакция ни напомня на първоначалната радост, която изпитахме да сме толкова близо до тях. Никога няма да се наситя на дивите животинки на Австралия. Разбира се, само на тези, които не се опитват активно да ме елиминират.
Обратно при колата от всяка маратонка се изсипва по една чаша пясък, а поне още по половин остава загнездена между слоеве им. Ник и тати вдигат предния капак на Бърти, за да проверят нивата на охладителната течност в резервоара. Въпреки че в Аделаида оправиха този проблем, все още не сме убедени, че методите им са свършили някаква работа. Продължаваме редовно да следим количествата при всяка спирка, за да не се окажем неподготвени някъде на пътя. (Обещавам, че тези уж ненужни вметвания за колата ще дойдат много ценни. Малко преди Канбера ще разберете точно какво имам предвид.)
Който пие кафе, вече си е взел сутрешната доза. Но не биха отказали още една, а тати все още не може да се нагласи по новото часово време и има нужда от бързо събуждане. Затова спираме в първото крайбрежно градче, а едно кафене в малка стара църквичка ни примамва да се настаним удобно. Австралийците се славят като големи любители и разбирачи на кафето и до сега с Ник можем да потвърдим, че наистина всяко капучино, което сме пили, е било много приятно. Поръчваме две соеви капучинота и две еспресота с няколко различни бисквитки.
О, Боже!!! Реакцията на тати при първата глътка кафе е безценна и незабравима! Добре, че имаме и видео да потвърди събитията от следващите пет минути. Мимиките на лицето му са нещо средно между отврат, шок и опит да запази честта си. Всеки мускул се свива отново и отново в опит да го спаси от вкуса върху небцето му. И с право! За да разберем какво се случва, всички отпиваме от чашката и се уверяваме, че не е грешка. Въпреки че никой не получава чак такъв гърч, всички се мръщим на киселия вкус на кафето, въпреки купищата захар в него. На мама еспресото е абсолютно същото и за щастие нашето е спасено от соевото мляко.
Без много да му мислим, обясняваме на момичето зад бара, че това кафе не е никак хубаво и тя предлага да ни ги пусне още веднъж. Но разлика няма. Кафето си е пак така гадно. Обяснява ни, че било местно кафе. Отглеждало се и се преработвало, ей там няколко километра на север. ААААААА! Е, това обяснява много. Хубавите кафени зърна обикновено се свързват с местности в Южна Америка и Африка. Не Австралия! Кой е чувал за кафе от Австралия??? Но в крайна сметка, двамата с Ник можем не само да се насладим на кафетата си, но и на комедийното шоу, което тати продължава да разиграва пред нас, защото е решен да си изпие дажбата “събуждане”.
На излизане от кафенето, с много умуване решаваме все пак да не си купим цял пакет от това кафе. Пък било то и за спомен. Вместо това ще изхарчим малко пари в съседното заведение, за да си оправим вкуса. Пържени рибни деликатеси или още познати на цял свят като fish and chips. За нас само пържените картофки, благодаря! А за тях цяло плато от различни океански същества. Ама е просто в картонена кутийка, не си представяйте петзвездни сервизи. И все пак не могат да се оплачат.
А причината въобще да изберем това градче с ужасно кафе е техния фар. Който е само музей, преместен на сушата и приемащ туристи. Тъкмо сме се нахъсали да го посетим и виждаме как уредникът заключва катинара пред нас. Затворено. Но (наша грешка) той забелязва беглия ни интерес към фара и започва през прозореца да ни обяснява надълго и нашироко историята му. Ако трябва да съм честна, въобще не внимавах в разказа му и нищо не мога да ви преразкажа. Ех, каква загуба ...
Спираме на още едно място, за да видим местния Обелиск. Който се оказва общо взето пак фар, но без фара. Да, имало и такива брегови съоръжения, които са просто високи пирамиди или обелиски, раирани в бяло и червено, за да сигнализират брега. Можело и без светещия фар. Но тук най-хубавото са океанските гледки. Сини и диви. Поредни за някои, но първи за други.
Тази вечер се настаняваме в парк за бунгала до Маунт Гамбиър (Mount Gambier). Може би го помните като втория най-голям град на Южна Австралия. Официално не сме го изговорили, ама то се е видяло, че на палатка няма да се спи с мама и тати. И то е благодарение и само на къмпингарксата култура на австралийците, която осигурява гъста мрежа от оборудвани лагери с такива къщички. Легла, тоалетни и кухнички за всеки. Пък и ни спестява от вечерите навън, които - всички знаем - не са много евтини Тук Долу.
Наместваме се бързо в новото помещение. Имаме достатъчно време да пуснем една бърза пералня и да отидем на разходка за вино, което според Ник е на десетина минути. Затова оставяме тати да прехвърли прането в сушилните, а ние с мама отиваме за вино. След половин час вървене по не особено вдъхновяващия главен път, телефонът ми смята, че до най-близкия магазин за алкохол има поне още половин час, а той също така ще затвори с нашето пристигане. Ник май много грешно прецени разстоянието от десет минути. И за да го накараме да ни се реваншира му звъня да дойде бързо с колата да ни вземе от пътя, да ни закара до магазина и разбира се после да ни върне обратно.
Шеф Коларов приготвя зеленчукова паста за всички. С мама отваряме виното и даже намираме винени чаши в шкафовете на бунгалото. И така сядаме спокойно да обсъдим всичко видяно днес. А основните впечатления имат едно нещо общо – колкото и да е хубаво, по-хубаво от вкъщи никъде няма.
22 декември
Е, кой можеше да очаква ден като днешния?
Чували ли сте, че Рим е построен върху „медена пита“? След хилядолетия предаване от един управляващ на друг, под италианската столица има безброй слоеве на стари сгради, затрупани и надградени. Затова и в Рим ежегодно има около 80 пропадания на терена. Някоя от “кутийките на питата” не издържа на тежестта на повърхността си и поддава. Отваря се огромна дупка, проучва се от археолози и историци десетилетия наред и след това се обявява или за исторически паметник или се връща на собствениците да си строят все пак каквото са си решили.
Сигурно се чудите какво общо има тази пълна с история и култура столица с някаква провинциална местност на Южна Австралия. Оказва се, че Маунт Гамбиър също лежи на такава медена пита. Но вместо хилядолетия история, под града се крият милиарди години биологични процеси в огромна мрежа от подземни пещери. Някои са си все така подземни, а други са леко пропаднали. Но почти всяко място, което ще посетим днес е по един или друг начин свързано с пещерите.
Много ми е интересно, тук дали можеш да си застраховаш къщата при положение, че под теб има огромна дупка пълна със сталактити и сталагмити. Полиците сигурно са безбожни.
Пропускаме пещерата на града и отиваме директно към Ъпърстон Синкхол (Upherston Sinkhole) или по български Пропадналата Дупка на Ъпърстон. Преди много хиляди години това също е било пещера като всяка друга. Но варовиковия камък поддава и тавана от около 50 метра в диаметър потъва 20 метра надолу. Такъв вид явление обикновено се смята за природно бедствие, но благодарение на местния богаташ Джеймс Ъпърстон от края на XIX век, тази дупка има нов живот. Красив живот.
Застанали сме четиримата на ръба и не можем да повярваме какво виждаме пред себе си. Мястото е познато и като „Потъналата Градина“ и има защо. Водопади от бръшлян се спускат в дупката и водят погледа надолу. А там виждаш една свежа и зелена купа с подредени контрастно розови храсти хортензия. Две високи палми се извисяват високо над ръба на градината, за да балансират дълбочината.
Не, няма такова място. Дали сънувам? Kогато повече от двама души мислят, че сънуват едно и също нещо, то обикновено а доказателство, че все пак е реално. А ние не само сме четирима, а около нас е пълно и с други захласнати туристи. Май все пак е истина.
Слизаме надолу в тунел зад висящия бръшлян сякаш сме зад кулисите на градината и ей сега ще излезем на сцената с красивите декори. Подредени стъпаловидни каскади. Розови акценти. Пещерни стени. Диви пчели. Панорамни балкони. Снимки навсякъде. Тук е наистина уникално красиво, невъобразимо живописно, прекрасно потопено. Но колкото и да са зашеметяващи градините, все пак са 50 метра в диаметър. Бързо се разглеждат и дори и с време да се усамотиш с мислите си, пак идва моментът да си тръгнеш. Никой не иска да се раздели и да каже „сбогом“. Но стигаме и до там, просто по-бавно.
Прехвърляме се в центъра на Маунт Гамбиер и продължаваме да се наслаждаваме на хубавия град – цветен, дружелюбен и проектиран с визия. Посрещат ни пъстри розариуми и подредени алеи. Пред общината се опитват да поддържат още една потънала градина, въпреки че на тази ѝ е доста по-трудно да се справи със сушата. Обиколката ни вкарва и в местния музей. Минаваме през VR инсталация на четири аборигенски тийнейджъри, които са си проектирали визията за живота им в далечни галактики – цветно, наситено и футуристично.
Разглеждаме и долната зала с прекрасна колекция на австралийски художници. Земни, но от класа. Носещи послания, не винаги лесни за разчитане. Преди да излезем архитектите ни не пропускат да обърнат внимание и на модерната пристройка към старата сграда на музея, която го прави толкова по-близък до обикновения човек и го кани без преструвки да влезе. Посещаваме набързо и библиотеката на града, за да покажем на мама и тати какво точно представляват тези пространства и за какво ги използва западния свят. Социално, достъпно, свободно пространство за развитие и общност.
Но не си мислете, че това е всичко, което Маунт Гамбиър ще ни предложи. Има си още цяла една забележителна дупка. Този път не е пещерна, а вулканична. И не е градина, а езеро. Синьото Езеро (Blue Lake) не случайно е кръстено така. Цветът му е нереален и неописуем. Не мисля, че някога съм виждала такова синьо да се получи естествено в природата. Мога да го сравня с мажорелското синьо, но то все пак е боя по стените на маракешката градина. Багри, смесени от човека. А това езеро се е оцветило така самичко. Водата му е толкова чиста, че това е всъщност водоема на града. Долу в ниското виждаме малката пречиствателна станция. Красота бе!
Следващата спирка не само ни води към още природни феномени, но ни прехвърля и в нов щат. А ние с нетърпение очакваме да видим какво ще ни предложи и Виктория. За нас с Ник това е последният щат от континента – най-малкият (като не броим Тасмания). Най-малък, ама два пъти по-голям от територията на България. Името му, както съм сигурна сте предположили, идва от Кралица Виктория, а територията е независима федерална единица от 50-те години на XIX век. Столицата му е един от малкото австралийски градове, за които въобще някога сте чували. Но за Мелбърн ще си говорим по-близо до Коледа.
Първата набелязана забележителност са океанските гейзери на Бриджуотър (Bridgewater Blow Holes). Вълнувам се, че ще видим пак този прекрасен феномен. А гледката се оказва величествена и страшна. Гейзери пак няма. Може би вълнението е твърде голямо или приливът е висок, но ги няма. Вместо това сме запленени от сблъсъка между огромните вълни и почернелите скали. Стихията е толкова безпощадна, че вълните се вдигат над ръба на скалите, а пръските се носят по въздуха с километри.
Такава сила е хипнотизираща с унищожението, което носи със себе си. Просто можеш да гледаш отдалеч, да се възхищаваш и искрено да се молиш никога да не се приближаваш до нея. Никога! Колко време мина ... ?
При кратка дехипнотизация обръщаме внимание и на табелите около нас. Една от тях обяснява за „хранително събитие“, което понякога може да се наблюдава между ноември и април. Силните вълни избутват хранително-богатите води и пясъци от дъното и ги качват на повърхността, където животните могат да се възползват от тях. И тогава виждам черните петънца в океана. Ако не бях прочела табелата, въобще нямаше да се замисля и щях да се съглася с тати, че това са просто водорасли. Но нещо ме кара да не се отказвам и да вярвам, че това са тюлени или делфини, или и двете.
След дълъг дебат, в който всички други отказват да ми повярват, един делфин решава да подскочи от водата в перфектна дъга. Възхитено „ААААААААААА!“ минава през насъбралите се. Явно ме е чул и ми помага да убедя и публиката. Казах ви, че не са водорасли! Не съм много сигурна дали съм по-въодушевена от факта, че съм права или че пак виждам диви делфини и тюлени. Познавате ме ... Малко по-късно дори успявам да убедя четирима ни, че виждаме и китове. Защото тъмните петна са твърде големи, за да са просто делфини. Това „хранително събитие“ се случва в едва 1% от световните брегове. И ние сме тук, за да го видим.
А само пет минути на юг стигаш друг феномен – Вкаменената Гора (Petrified Forest). Сравнително голяма площ от стъбловидни вкаменелости. Някои са запазени в човешки ръст и нагоре. Други са загубили предната си половина и стои само куха дъга. Трети са оставили перфектни следи от окръжности на пътеката. Че така ли се вкаменяват дърветата? Според ранните теории това е била гора, погълната от океана. Но всъщност се оказва, че просто така са се формирали тези варовикови образувания. И тъй като са събрани наблизо, приличат на гора. Но пък тати специално моли Ник да застане в един полуцилиндър за снимка. Как иначе да му благодари публично във фейсбук за пълната програма днес?
Пътят ни наобратно ни води към кафене на плажа – време за късен обяд. Но по склона надолу, пред нас се разкрива уникална гледка. Залив като перфектна подкова. Катове вълни се разстилат към пясъка. Равномерно разположени, сякаш навити на руло. Навитата част е още бяла и разпенена, а след себе си оставят преливаща диря към наситено синьо. Паркираме скоропостижно и излизаме да снимаме – за такива кадри се изискват рискови упражнения, но ние с мама въобще не си поплюваме да се покатерим нависоко, особено като имаме тати за опора.
Тази вечер ще спим в Уaрнамбул (Warrnambool), но това не означава, че преди това нямаме друга спирка. Уверено влизаме в резервата Тауър Хил (Tower Hill Reserve), където се виждат често ... познайте какви животни!
Още в началото виждаме кенгура приклекнали в храсталака до пътя и си хапват. Повдигат глави за малко да видят кой ги притеснява, но бързо се връщат към задачите по график. След десетина метра зад един висок храст се подават и две грациозни емута – първите на мама и тати. Това посещение започва силно, но всъщност не сме дошли нито за кенгура, нито за емута. Не че ще ги подминем лесно.
В резервата бързо настигаме един микробус, отбил до пътя. И ние досега все търсим, но те определено са намерили една! Изскачаме от колата с фотоапаратите и да! ... Ето я! Горе, нависоко в клоните на евкалипта спи една коала. Гушнала се и не и пука въобще за лудите под нея. Тази е сива и бяла – досега такива с Ник не сме виждали. Бусът тръгва, но след малко пак ги настигаме. Брех, добро око имат. Този път са мама с бебенце, а на него не му се спи много и шава. Как да не се чувстваш като детенце, когато си заобиколен от плюшени играчки. Тези даже мърдат самички. А под тях още няколко кенгура, които мама решава да преследва през тревите, за да снима.
Около паркинга набелязваме още няколко емута, а аз правя грешката да протегна ръка през прозореца. Изведнъж се оказвам с ему до себе си – само дете не си мушна дългата шия в купето на Бърти. Вика ми: „Ако нямаш с какво да ме нахраниш, защо ме викаш и се правиш на интересна?“. Врътна се и си замина. По нататък пак отбиваме, за да се нагледаме на няколко черни лебеда в езерото. Но същевременно не спираме да обследваме клоните на всяко дърво. Ник кара бавно, за да не изпуснем някоя златна възможност. Като на сафари за диви животни сме. Вирнали сме носа нагоре и търсим, докато не настигаме пак една кола, спряла движението на баир нагоре.
Еха! Как би трябвало да изкривя думата на български, за да означава мъжка коала? Коалец? На един голям плосък камък, застанал като Цар Лъв и чака да го снимат. Толкова е сладък, че чашата ни започва да прелива от щастие. Помисли си дали да не си тръгне, че май прекалено много папараци сме се събрали около него, но ни дава още няколко минути да му се нагледаме. Голям и сив с бели гърди и коремче. Ииииии си замина към залеза. Май го постресирахме, но съм твърде развълнувана от срещата, за да се притеснявам. Толкова „будна“ коала досега не бяхме засичали. А ето, че те даже можели да тичат.
Пристигаме в къмпинга късно, уморени и прегладнели. Но същевременно невероятно пълни от днешните емоции. Ако не сте си водили статистика, ще ви кажа точно какви диви животни видяхме днес. Списъкът е голям, пригответе се:
Тюлени
Делфини
Китове
Зайци
Кенгура
Уолабита
Коали
Емута
Ехидна
Диви пчели
Черни лебеди
И безброй видове птици.
Имаме много материал за цветни сънища тази вечер.
Много от нещата, които виждаме наистина се повтарят от вече изживяното в Австралия. Но през очите на мама и тати, всичко ни е ново, различно и вдъхновяващо. А ако туристическата карта на Виктория ви е позната, то сигурно си мислите, че с нещо ви е познато името Уарнамбул. И щом спим тук, предполагате, че ни очаква нещо голямо. Даже може би нещо Велико! Айде утре!
Останете си Вивид,
Вася (Боян, Светла и Ник)
Comments