Велико и Океанско
Уарнамбул - Мелбърн, 23 декември
Днес е 23 декември 2019. Нека се върнем точно 100 години назад.
Представете си първо, че живеете в малко селце по южното крайбрежие на Австралийския щат Виктория и по-точно между Уарнамбул и Алансфорд (Warnambool and Allansford). Районът е толкова недостъпен, че единствения начин да си стигнете в къщата е по вода през бурните океански течения и вертикалните крайбрежни скали. Май не ви е много лек и безопасен животът.
А сега си представете, че сте били войник във Великата война. Война, каквато светът до тогава не бил виждал. Война, погълнала всичко и всеки. Жестока и безвъзвратна. Но е свършила. И вие сте се върнали в родината си. Пълни с тежестта, мъката и страха, които сте преживели. Със смъртта, която сте видели. А сега какво? Как би трябвало да изглежда животът след такива събития? Ако тези няколко години, участието ви във войната е било в такава помощ на дома и обществото, какво се очаква от вас сега?
Три хиляди мъже, завърнали се от войната, намерили своето спасение в решаването на транспортния проблем на местното население. На ръка издълбали крайбрежните скали и построили този път. С по три километра, те всеки месец оставяли зад себе си своят принос. А всеки сантиметър посвещавали на загиналите във войната. Три години и „вечна памет“! Най-големият военен мемориал в света и национално съкровище.
По този лъкатушещ път от 243 километра, има над 35 спирки. Спирки с гледки.
Океан, камънак и ерозия. До тук ни е довела воинската памет, но Природата е тази, която ни държи. Която привлича хората, за да се възхищават и да помнят. Симбиоза.
Великият Океански Път.
***
Това не е от забележителностите на Австралия, която можеш току-така да пропуснеш. За да стигнеш до Мелбърн, така или иначе трябва да го минеш. Но по това време на годината, два дни преди Коледа, ние съвсем не сме единствените туристи по тези ширини. Ставаме рано, закусваме и сме готови да тръгнем преди всички - да изпреварим навалиците.
Гледките ще са все красиви и ще са много, но Австралия е решила да насити впечатленията ни с всякакви странности. Днес гвоздеят на програмата е времето … Нали се сещате, че в момента тук е върло лято. Преди няколко дни едва оцеляхме от жегите в Аделаида. Е, тази сутрин температурата на сутрешна лятна Австралия е по-ниска от температурата на вечерна зимна България. 11 градуса тук; 13 – там.
Заливът на Островите (The Bay of Islands)
Това е първата спирка по Великия Океански Път и ние ще я уважим. Заливът се разпростира на 32 километра по крайбрежието и ни предлага уникални геоложки образувания. Е, те всички спирки от тук нататък това ще ни показват, но тази нали е първата. Можем да и се възхищаваме на спокойствие. Около нас все още няма нито един турист, сякаш това е отредено за “наше” място.
Контрастът между цветовете пред нас е като след Фотошоп. Земята е ръждива, а синьото на водата леко сивее. Наситеността трайно се загнездва в спомените ни. Във водата стърчат и островчетата с тесни и високи осанки. Ерозията ги е съблякла до фустите им - наслоени и с пищни дантели.
И вятърът ни е погнал от сутринта. Тъкмо да разгони паяжините от главите ни - те лесно се натрупват при постоянни пътувания, късни вечери и ранни утрини.
Пещерата (The Grotto)
Бърти бързо се придвижва по картата и ни паркира при втората ни спирка за деня. В английския език думата “Grotto” означава живописна или декоративна пещера. Аз като типичен чужденец, който учи такива думи само от истинското ежедневие и общуване с местните, знам тази дума от коледните им пазари. Santa’s Grotto казват на къщичката, където малките деца могат да се запознаят с Дядо Коледа и да му разкажат дългия си списък от желания. Затова ми е много интересно какво точно ще видим тук.
Кратка разходка надолу и навлизаш в живописно леговище. Според табелите, това е полу-пещера, полу-арка, полу-океански гейзер. Океанът ти предоставя възможността да събереш всичките изживявания наведнъж. И по снимките си личи, че добре се е справил. Вълните не са твърде бурни - можем да слезем до отвора и да видим шоуто в цялата му прелест. Арката е перфектната рамка за вълните, които се разбиват от другата страна и запълват полезрението ни. Тук може и да живеят някакви магически същества. Няма да е нашият Дядо Коледа, но може би е аборигенският му братовчед.
Лондонският Мост (The London Bridge)
Лондонският мост преди си е бил точно мост - двойна арка навътре в океана. През 1990 година ерозията разгражда първата арка, и тя пада, разкривайки клюкарски скандал. Двама новозеландци били на разходка и останали изолирани в океана, когато огромната земна маса, се сгромолясала във водата. Отнело часове на спасителната служба да ги открие и да ги вдигне с хеликоптер. И къде е клюката питате? Говори се, че двамата влюбени, всъщност били на тайно пътешествие, защото и двамата били женени, ама не един за друг ... Уж тези предположения не са потвърдени, но слуховете все още се разнасят по Великия Океански Път.
Сега пред нас стои просто една арка в океана. Все още и казват “Мост”, ама като не свързва бряг с бряг, какъв мост е това? Сигурно затова сега искали да променят името на Лондонската Арка.
Арката (The Arch)
Тази спирка няма фантастични или клюкарски препратки. Тя разчита само на природната си красота, за да привлича хората. Слизаме надолу от високо и пред нас се открива една по-различна скала. Почти всички останали места по Пътя наподобяват каньони - и хоризонталите и вертикалите им са прави и равни. Сякаш някой ги е отрязал с нож. Дори и при образуванията във водата си личи, че са били част от основната скала, защото са пак толкова високи и равни на повърхността си.
Но тук камъкът е много по-естествено и плавно нагънат. Цветът му също е по-светъл от заобикалящите го. А ако самата арка не беше в центъра на непредвидимата океанска стихия, то сигурно щяха да провеждат сватби под нея. Представете си само снимките - младоженците в пищни одежди, а зад тях се разбива огромна вълна в “рамката” на сватбената арка.
Гръмовната Пещера (Thunder Cave)
Забавно е как цялата ни днешна обиколка е един жив оксиморон. Дошли сме да гледаме какво е създал океанът с трошене. И при тази пещера е точно така. Дълбал, дълбал милиони години, за да гледаме ние в момента един тесен и дълъг процеп в скалата. В началото океанът оставил и една арка при отвора като за „добре дошли“ в пещерата, но явно после му се е видяла демоде и я съборил. Ама не е бил много отговорен строител, защото не си е почистил мизерията, а е оставил всичкия камънак “скрит” под водата. Все едно да замиташ мръсотията под дивана - мързелива работа.
Днес прибоят продължава със жестока сила да навлиза през тесния процеп. Долу в пещерата, звукът на разбиващите се вълни се усилва и се носи и до нас. Гърми! И като казвам тесен процеп - той сигурно е около 50 метра. Но в сравнение с 32 километровия широк залив, който видяхме рано сутринта, това си е направо като канелката на ракиеното буренце у нас.
Назъбеният Гръб (Razorback)
И след многобройни острови, арки и пещери, изведнъж се натъкваме и на чудовища. Пред нас се разкрива вкаменения гръбнак на огромно същество. По-огромно и от прословутата мега-фауна на Австралия. Мега-кит, заседнал в плитчините и останал тук вовеки. Гръбнакът му нащърбен - дали по рождение или от вековете прекарани тук?
Всъщност, този звяр може и да не е заседнал тук случайно. Той пази нещо. Застанал е точно на отвора на залива, а в дъното му се мъждее пещера. От огромната ѝ паст висят безброй остри и черни сталактити. Явно гърбатото чудовище, пази друго - зъбато. А океанът помага с вечна мараня - пръските на разбиващите се вълни, спират чистия поглед към пещерата.
Пролома Лох Ард (Loch Ard Gorge)
Бърти този път няма да се мести. Лох Ард и гърбатото чудовище са на един паркинг! На келтски аз знам само една единствена дума и тя е точно Loch - езеро. А не - знам и Хогманай (Hogmanay) - новогодишни празници. Но това май няма много връзка тук. Както и да е … Това е първото (и единственото) място за деня с не-буквално име. Кръстено е на някой си кораб Лох Ард, който пък от своя страна носи името на езерото Ард в Шотландия.
Тук можем да си събуем обувките и да заровим пръсти във велико-океанския пясък. Живописните скали насреща затварят залива и вълните минават само през един малък процеп. Перфектното място, където мощният океан да се разбива. Пръски от едната страна, скали от другата и спокойствие на пясъка. Пътеката до този плаж нещо ни поразпръсна групата и в момента сме само аз и мама. Но това не ни спира да се насладим и да се наснимаме.
Хеликоптери се реят над главите ни, за да покажат на по-платежоспособните туристи красотите на Великия Океански Път от високо. Но нашите логически разсъждения стигат до заключението, че дори и да похарчиш парите за бързата панорамна въздушна разходка, след това пак трябва да слезеш и да ги обиколиш по земя. Природата не е творила тези прелести с идеята, че ще ги гледаш от небето. Тя си е представяла много по-земна гледна точка. Там отгоре няма как да видиш реалната красота - как се разбиват вълните, как водата идва на талази в разни нюанси на синьо, сиво и бяло, как скалите са се оголили със всички цветове на слоевете си, как се наслагват двете стихии - вода и земя ...
До момента това са вече 6 спирки. При всяка от тях упражнението е паркирай, разгледай, тръгни; паркирай, разгледай, тръгни. Чувствам се като в анимационен филм за приключенци. Липсва само една анимирана карта, която да оставя пунктир зад Бърти и да те кара да се смееш на маршрута и графика.
Вятърът ни преследва навсякъде и не пропуска да ни носи океански пръски при всяка възможност. По лицата ни засъхват кристалчета. Устните ни са солени. Главите - опреснени.
Дванайсетте Апостоли (The Twelve Apostles)
Стигаме и най-ценната спирка на Великия Океански Път – Дванайсетте Апостоли. Е, тук вече навалицата е голяма. Два залива се разпростират от двете страни на естествена наблюдателница. Във водата се издигат варовикови острови - стоически издържащи на вълнението. И от името, сигурно очаквате тези възвишения да са дванайсет. Ами не са.
Доколкото разбирам дори и при самото “кръщение” пак не са били толкова, защото навсякъде се говори за “оригиналните осем”. А след едно пропадане през 2005 година, сега са всъщност само седем. Абе въобще, аритметиката е доста объркана тук. Но дори и да стоят прави само севен, все още се виждат останките на още пет. Ама дали си въобразяваме, или наистина е така - никой не може да каже. Всеки от нас ги преброява по няколко пъти, за да се увери, че табелите не са в грешка. Всички езици могат да се чуят около нас – осем, eight, acht, восем, ba, otto, huit …
Реалната им бройка няма никакво значение. Защото дори и да не си отговаря никак на името, гледката е прекрасна. Просторна и в запазената цветова гама на Великия Океански Път - разпенено бяло, морско-небесно синьо и варовиково-пясъчно бежово.
В туристическия център при Апостолите (при другите спирки няма дори и тоалетна), решаваме да се отклоним от Пътя. Колкото и красиви да са всички гледки, започват да се повтарят. Океан и варовикови образувания (или по-точно разрушения) отново и отново. А никой не може да твърди, че постоянното спиране и тръгване е приятно преживяване. Затова влизаме навътре в континента към Национален Парк Отуей (Otway National Park).
Дървесен Път (Treetop Walk)
Тати решава да се жертва за още едно австралийско кафе и комедийно шоу. Преживяването е не по-малко забавно от това преди два дни. Тук сме заобиколени от дъждовни евкалиптови гори и отново има мостици, вдигнати между високите корони на дърветата. Ние с Ник нали бяхме на такава в южна Западна Австралия – този път можем да я пропуснем. Затова пускаме мама и тати да се разхождат сами, а ние оставаме в кафенето за заседнали занимания. Ще си пием кафето и ще пиша дневниците.
А ето какво казва тати по въпроса:
“Струва си. Дори само за да видим какво е дъждовна гора си струва, но сътвореното от човека е също толкова впечатляващо! Променади от поцинкована стомана, построени на височината на короните на евкалиптите ни водят по тази нереална разходка. Това дори не е като спомен от детството, когато съм играл със съседчетата в короната на черешата. Това е съвсем различно, несравнимо!
Маршрутът е замислен като малка обиколка с възможност за различни ракурси и снимки, но най-зашеметяваща е конзолната тераса - стърчаща около 30 метра хоризонтално във въздуха и окачена само на кабели някъде в средата. И без да сте инженери ще усетите клатенето дори и само докато четете. Имаше ревящи дечица, майки с омекнали крака и много чифтове ръце вкопчени в парапетите, напълно парализирани от страх. “Не мърдам от тук!!!” - се чуваше на всякакви езици, а отговорът разбира се беше - “ама как, нали трябва да си отидем!?”
Разходката не е само във въздуха. Има си и горски пътеки, край които видяхме друго чудо. Разказвал съм неведнъж за растенията, които в България виждаме само в саксии, а в тропиците са гигантски дървета - фикуси, вербени, филодендрони … В Трийтоп Уок видяхме и папрат. Виждали сме декари с папрат по хладните и влажни пътеки в планините. Ама там папратта стига до коляно. Е тук видяхме папрат, каквато са ядяли диплодоците и другите мега тревопасни. Това си е истинско дърво, с дебело и твърдо стъбло докъм петия метър и от там нагоре - зелени, гъсто нарязани листа … още пет метра. Чудовище!”
Водопадите Тризнаци (Triplette Falls)
Така и така сме в околността, ще минем и през едни водопади, които приложението твърди, че си заслужават. Вече сме доста уморени от безкрайния ден, а разходката според табелите е 40 минути в двете посоки. Несигурно се задържаме на паркинга и не можем да решим как да подходим. Заслужават ли си тези водопади толкова или предпочитаме да тръгнем към Мелбърн?
Но с Ник и мама решаваме, че щом пише 40 минути, ние можем по-бързо. Почти с притичкване минаваме пътеката, заобиколени от евкалипти и гигантски папрати. Спираме за няколко минути на наблюдателницата и се снимаме с водопадите. Не сме сигурни дали наистина са три, но са така хубаво наредени из зеленината на гората, че май все пак си заслужават разходката. И после пак набързо се връщаме при тати в колата. С бързата крачка цялото нещо ни отнема около 18 минути.
Все още сме доста далеч от Мелбърн, а чек-ина в квартирата е за 20:00 часа. Вече е ясно, че няма да го спазим. От водопадите, пътят се превръща в безкрайни меандри и километри баири надолу. Никой от нас не може да си спомни кога сме се качили толкова на високо, че да се изисква това огромно слизане. Сякаш сме високо в планината.
Най-сетне излизаме отново на Великия Океански Път. Пребледнели сме от завоите, но няма време за спирки. Е, оказва се, че лашкането няма да свърши. Самият Велик Път, който в първата си половина не беше толкова завоест, тесен и панорамен вече се променя. До Апостолите беше по-скоро като пътя към фара на Тюленово - широк и прав, заобиколен от полета. А тук е все едно брега на Амалфи – високи отвесни скали от двете страни, само липсват многото къщи. А ние и двата пътя ги познаваме много добре, така че сравненията ни са точни. Може да ни вярвате.
Плажът на Камбаните (Bells Beach)
Последната ни спирка е Плажът на Камбаните. Сега вече времето не е с нас и сме се свили и сгушили един в друг като пингвинчета. Гледките са хубави, но облаците са мрачни, слънцето е към залязване, а ние сме вече в края на силите си. Снимаме, тръгваме и предупреждаваме домакините от квартирата, че ще закъснеем. Те са типични австралийци и нямат нищо против, че тотално ще им развалим вечерта.
Мелбърн (Melbourne)
Тъй като вече много закъсняваме, започваме от рано да правим план за вечеря. Точен и ясен, за да няма разминавания и за да ускорим процедурата. С влизането в Мелбърн аз и мама оставаме в местния магазин да намерим замразени пици, а тати и Ник отиват да ни чекират. Само с около час и 40 минути по-късно от обещаното.
Всичко добре, но един проблем се оказва насреща ни. Когато избирахме квартирата, не пропуснахме да осигурим и местенце за Бърти. И той заслужава да си почине на удобно и сигурно място. Но това, което не проверихме, е къде по-точно е това паркомясто. Взе, че се оказа подземно, а Бърти не обича много такива. Австралийците предвидливо са си инсталирали противопожарна спринклерна система, за да предпазва хората дори и в подземните пространства. Но за текстилната ни къща на покрива на Бърти, висящите пръскачки могат да бъдат фатални.
И сега какво? Ами всички ще стоят вътре, за да тежат максимално, а Вася ще се вирне полу-отвън, полу-вътре. Ще насочва Ник с точност до всеки сантиметър и ще гледа за всяка висяща тръба, остър ъгъл и всяко друго нещо, което се разминава на милиметри с палатката. Успяхме!
Бърти е паркиран, всичкият багаж е изнесен нагоре, а ние отключваме вратата на новия си дом за следващите три дни. Квартирата е нова, мъничка и има всичко, от което ние можем да имаме нужда за предстоящите дни. За Бъдни Вечер, за Коледа ... за пране. Тук ще ни е хубаво и празнично.
Не бях предвидила Великият Океански Път да има отделен текст. Но така се получи и май си го заслужава. Не случайно казват, че трябва да се мине за два дни, а не да се опиташ да наблъскаш всичко в един ден. Но ние четиримата единодушно смятаме, че повече варовикови островчета не ни се гледаха. Видяхме най-важните и с радост преминаваме към урбанистичния свят на Мелбърн. И да видим как посрещат трима българи и един англичанин Коледа на туризъм в Австралия.
Останете си Вивид,
Вася (Светла, Ник и Боян)
Comments