ЖЕГА! с мама и тати
Аделаида, 18 - 20 декември
18 декември
Събуждам се в 4:30 сутринта от кукуригането на петела при съседите. В селото де, не си мислете, че къмпингарите до нас са помъкнали петел със себе си. Според сънените ми изчисления мама и тати би трябвало да са пристигнали в Дубай. Проследявам полета им и след като разсъжденията ми се оказват верни, изпращам съобщение да проверя накъде са. Мама бързо ми връща отговор, че всичко е наред и чакат следващия полет, така че аз спокойно заспивам отново.
Разбира се, снощи забравихме да си нагласим аларма и събуждането в 7:30 никак не ни влиза в плановете. А уж трябваше Бърти да влезе в сервиза още с отварянето му. Събираме палатката и тръгваме скоропостижно, за да не губим повече ценно време. Оставяме го малко преди десет и тръгваме пеша из Аделаида. Самото туристическо обикаляне на щатската столица ще е утре в пълен състав. Днес ще си спестим уморителните обиколки и се спираме в първото кафене.
Денят е ужасно и непоносимо горещ. Според статистиките това е най-горещият ден някога измерван в Австралия. Пак ще го кажа – най-горещият ден някога измерван на континента Австралия! Е, те данните им са само от двеста години, но все пак.
Моткаме се по улиците, защото опциите ни не са много. От време на време влизаме в някой магазин. На нас ни най-малко не ни се пазари - нито имаме нужда, нито пари. Но те пък имат климатици и ни позволяват да си поемем въздух, дори и за кратко. Зрението ни започва да намалява от потната стена, която капе пред очите ни. Дишането е като в сауна, ама в сауната лежиш неподвижно, а не се пънеш да вървиш. Пръстите ми се подуват като наденици. Ако някой местен е хвърлил око на пръстените ми, ще трябва първо да ме държи в хладилник, за да ги смъкне от мен. А аз ще съм толкова благодарна за това спасение, че направо ще му ги подаря безвъзмездно.
Струполясвам се безконтролно на пейка в първия мол, който се изпречва на пътя ни. Цялото ми тяло тупти силно и мога да усетя пулса си във всяка точка – слепоочията, пръстите, ходилата. Сърцето ми помпи здраво. Почивка, студена вода и сладко грозде. Даврандисахме се. Ама си оставаме на пейката поне още час, за да избегнем излизането навън. Каква е тази жега бе? И тъкмо ни е светнало пред очите, звънят да ни разкажат какво са открили по Бърти. За наша изненада не е чак толкова страшно и дори и с няколко много важни ремонта, ще се съберем под $700. Е добре, няма да ни тежи и това в този лепкав и размекващ ден.
Магазини за обувки. За домашни любимци. За ниско-отпадъчни домакинства. За изкуство. За боклучки. За още по-боклучави боклучки. А, и музей за велосипедната история на Аделаида. Обикаляме ги всичките. Вярваме си, че все някъде ще намерим нещо интересно, но положението става само по-лошо. Спасение май няма. Набутваме се в едно ъгълче на библиотеката. Не ни се работи, не ни се чете, не ни се диша.
И ето, че става бирено време. Е, виж там вече може и да намерим някакви сили, за да продължим деня. И наистина малко от малко ни просветва. Да се бяхме наредили тук още от сутринта ... Звънят пак. Най-сетне можем и да отидем да си вземем Бърти.
Всъщност като се замисля, най-трудните ни дни в Австралия са били тези, в които сме далеч от Бърти. Може би той има по-голяма роля за нашето благоденствие, отколкото си мислех. Все едно да сте тръгнали трима на разходка, а единия да липсва. Разликата лесно се усеща. Набързо ни обясняват какво му имало и какво са му поправили. Аз пак нищо не разбирам, но просто се радвам, че си върнахме спътника и то здрав (уж).
Влизаме през вратите на хостела и отново се благодарим за Климатика. На рецепцията няма хора, освен момиче на екран. Тя бързо ни забелязва (явно някъде има камера) и ни пита за резервацията ни. Ние даваме имената си, като се правим, че това да си говорим с човек на екран не е въобще странно; сякаш всеки ден го правим. Но не мога да скрия, че тази комуникация щеше да е къде-къде по-бърза и ефективна, ако момичето беше на живо пред нас. След като тя потвърждава всички детайли, пристига един мъж, който ни връчва ключовете и ни ориентира из хостела. А не можеше ли той да свърши работата на кибер-момичето? Той ни дава и една торба лук, останали от последната бригада. Джакпота от тотото ли е това?
Още с първата крачка в стаята пускаме божествената изстудяваща машина, нареждаме храната в хладилника и пооправяме пространството, за да можем четиримата да се съберем без да си пречим. Е, как четиримата в една стая? С родители? Ами ей така! Нямаме никакви комплекси, задръжки, притеснения или каквото още там трябва да имаме, за да ни пречи да се съберем четирима в една стаичка 12 квадрата. Ние отдавна си делим така хотелски стаи, защото цените за две са обикновено два пъти повече от тази за една. Ти да видиш математика! За това сега си имаме едно двойно легло, което ще отстъпим на мама и тати, а ние ще си полегнем на една ръка разстояние на двуетажно. За някой хора може да е странно и неприемливо. За нас е супер!
И айде на летището. Прекарваме около час във въодушевено чакане през изхода. Напълно сме готови да пресъздадем първата сцена от „Наистина любов“ и без това ни е прясна в главите. Хората гледат ярко оранжевата ми табела и се чудят на какъв странен език е и какво ли може да пише на нея. „Мама и тати“ пише! Най-сетне излизат и щастието е голямо. Вътрешно ми се иска да скачам и пищя повече, но външно укротявам страстите за благото на другите чакащи с нас. Силни прегръдки, няколко целувки и три четири снимки, преди да се изнесем от сградата.
Не че на някого му се иска. Часът е 21:30, а температурата на въздуха – достойна за юлски обяд. 32 градуса! Слънцето отдавна е залязло. Май сега ми повярвахте каква жега беше през деня!Така е то – декември в Австралия.
Разговорите се безкрайни! Все пак от едната страна пътуват от двайсет и четири часа, а от другата от ... три месеца. Намира се за какво да се говори. Не са гладни, затова просто ще нарежем едно манго. Не им се спи, в Добрич е обедно време. Стаята изведнъж се превръща в хаос. Дрехите, обувките и армаганите изскачат като на пружина в момента, в който капаците на самарите са отворени. Нищо не може да контролира желанието на неодушевените ни вещи да заемат всеки сантиметър и ъгъл в мъничката ни стаичка. Температурите са високи, а емоциите още по!
19 декември
Събуждаме се късно, въпреки че някои май така и не са заспали. Само който е трябвало да пропътува 16 000 километра за 24 часа, знае колко трудно е да се нагодиш на новото. Но ни отнема и много време да се наканим да излезем от хостела, знаейки какво ни очаква отвън. Нека да започнем бавничко на манго, банани и кафе в 12 кв.м. (може би така трябваше да се казва този разказ, хаха).
Не че има голямо значение, но дружно взимаме решението първо да видим нещата на открито, докато все още не е ударила голяма жега, а после да се спасим в някой музей. Приложенията ни твърдят, че навън е вече 38 градуса, но нека не забравяме, че метеоролозите мерят тези температури на сянка, а разходките на туристите, не винаги се придържат към нея. Оставяме разхвърлията в стаята и се натоварваме на Бърти в посока ботаническите градини на Аделаида.
Когато се говори за „планови“ градове в архитектурното пространство, често се обсъждат столици като Бразилия или Канбера (за която ще си говорим много скоро). Имам предвид тези, които са проектирани и изградени в нищото, а не са се развивали с вековете. Но Аделаида не е от известните примери за такъв тип градоустройство. Разработена е в средата на XIX век и кръстена на жената на Крал Уилям IV – Аделейд. Проектът е за изкуствено създаване на столица на единствената свободно-заселена провинция на континента. Разбирайте, че тук не е имало затворници и каторжници. И тъй като тези свободни хора, решили да си построят чисто нова столица, на картата на Аделаида виждаме един ортогонално разпределен център, заобиколен от дебела, но равномерна рамка от безкрайни паркове – ние отиваме в една малка част от нея.
В ботаническата градина влизаме свободно. Нали не мислите, че австралийците ще искат да им плащаме за такова удоволствие? То си е неразделна част от правата на гражданите от тук да им минават сутрешните джогинг маршрути. По пътеката на този вход бързо се озоваваме в огромната оранжерия. Е, досега не ми се беше случвало да ми стане хладно, когато вляза във влажна, тропическа зимна градина. Но ето, че за всичко има първи път.
Градините са разкошни. Подредени с визия и стил. С мисъл за разходката на посетителите ѝ, за наслада сред природата дори и в най-големите жеги. Които сега вече наближават 42 градуса. В пределите на градините има и музей на Икономичната Ботаника (Economic Botanics). Вътре в големи витрини са подредени различни сухи представители на растенията, които можем да използваме в ежедневието си и които имат реална комерсиална стойност. Намираме една грозна спаружена гъба, която, разбира се, са кръстили Българска гъба – защо пък не? А една от витрините дори се опитват да ни убедят, че розата и ябълката са от едно и също биологично семейство. И до днес не сме убедени къде точно е връзката и дали малко не са се объркали учените, ама щом е в музей сигурно е вярно. Покрай стените на залата има наредени и шарени артефакти от живота на аборигените – от оръдия на труда до шарени тъкани. Ето, че мама и тати и с това се сблъскват бързо.
Още не сме стигнали обяд, но вече и по четирима ни се чете шока от температурите. Сигурна съм, че и постоянното ни преминаване от 40+ навън на 21 на климатик вътре, не помага на организмите ни да се пригодят към този ужас. Но също така нямаме и много голям избор. В Аделаида сме до утре следобед и ако ще я разглеждаме, просто трябва да съберем сили и да забравим за несгодите.
Черешката на тортата в тази Ботаническа градина са гигантските водни лилии – Виктория Амазоника. Листата им стават като огромни тави и достигат до три метра в диаметър, а този на самия цвят – около 40 см. Зрелището е голямо и не случайно са му отделили голям остъклен павилион. За да те погълне тази грандиозна красота ... Но това се случва, когато басейнът не е изпразнен и в ремонт. Тогава сигурно можеш да видиш всичко по предназначение. Сега гледаме само инженерната инсталация, която по принцип поддържа живота им, а живописните картини са само по черно-белите снимки на информационните табла. Шанс ...
След късния старт на деня следващата ни спирка е очевидна – обяд. Следваме упътванията на мама - единственият член от групата, който обича подробно да планира туристическите си дни. Към закрития пазар. Да не забравяме, че тя се води подробно по Изабела Шопова, както и по няколко странички от атласи – знае къде отива! По пътя се възхищаваме на архитектурата наоколо. Австралия отново доказва, че парите са равни на качеството. В Северна Територия нямаше такива екстри, мога да ви уверя!
Пазарът е голям и пълен. Има си всичко, което трябва да има в един пазар – пресен зарзават, подправки, цветя, месо, кафенета, ресторанти, магазинчета за боклучки – за всеки по нещо. Ник, пазителят на парите на всички ни, раздава на всеки по няколко банкноти и се пръсваме из лабиринта от шарени вкусотии. След десетина минути се събираме пак на масичките с различни манджи от световните кухни. Понеже такова нещо като австралийска кухня няма, можеш да си избереш от най-добрите попадения на целия свят. Един от нас си е избрал най-скъпата опция в целия пазар и е изхарчил около двойно дажбата си. Но нека оставим името му в тайна. Само ще кажа, че изборът му включва френски пайове с пастет – вие си правете изводите.
След като за един обяд похарчваме достатъчно пари за два дни, някак си доброволно избираме да излезем навън и да вървим пеша до следващата спирка по списъка. Влизаме от магазин в магазин по главната улица в търсене на сандали за тати и климатик за всички останали. В промеждутъка вмъкваме и фотосесия с известните прасенца на Аделаида. По Ръндъл Мaл (Rundle Mall), в подходяща близост до една улична кофа за боклук, се “разхождат” четири бронзови прасенца. Хорацио, Оливър, Трафъл и Аугуста са излезли за един „Ден Навън“ (така се казва инсталацията) и сега се неразделна част от живота на аделаидци. Нищо, че един от тях редовно им рови в боклука.
След около десетина минути горещо безцелно шматкане се озоваваме в Аделейд Аркейд (Adelaide Arcade) – първият електрифициран шопинг център в света. Подобно на Виктория Билдинг в Сидни, това е дълга и тясна сграда с магазини от двете страни и бизнеси на втория етаж. Интериорът е стар, настилките са шарени, лампите са антикварни, коледните украси са пищни.
Седнали на една старовремска пейка, която едва ни събира четиримата, вземаме единодушно решение. Следващата спирка за деня чисто и просто трябва да бъде плажа, защото тези температури вече не се издържат в градски условия. Нужно е да се съблечем по бански, за да преживеем. Добре, че сме подготвени и банските и хавлиите ни са в колата, така че можем директно да се запътим към Гленелг (Glenelg) по „препоръка“ пак на Изабела.
Стигаме до колата, всеки със сладолед в ръка, и много бързо става ясно, че добре подготвения ни плажен багаж не е в колата. Сигурно спокойно си стои на леглото в стаята. Планът се обръща с главата надолу. Първо минаваме през магазина, за да си напазарим за вечеря, а след това трябва и да стигнем до хостела. Но тъй като сега вече плажът на Гленелг ни е на цял час път, решаваме за по-лесно да посетим местния плаж Семафор (Semaphore Beach).
Приближаването до климатика на стаята беше грешка. Изведнъж всички силни и вилни желания за плаж се изпаряват при вида на леглата ни. Нищо наоколо не ни напомня колко е часът, а ние вече сме зомбирани по телефоните. Един от нас случайно поглежда в горния десен ъгъл на екрана и всеобщият транс е бързо разчупен. Приложението може да показва 32 градуса, но часът вече е 20:00.
Преобличаме се в банските за броени секунди и тръгваме към плажа. С мама в строя никога не можеш да си помислиш да избереш мързелуването пред новите преживявания. Освен ако не си тати и нагласянето по новия часови пояс ти е все още невъзможно, а температурите навън са ти направо страшни. Оставяме го той да си чете книжка на хладно и да отговаря за късната вечеря, а ние се засилваме с Бърти към Семафора. Е, той сега вече си знае, че много изпусна.
С бавното залязване на слънцето, дългата плажна ивица жужи от хора. Такова нещо не съм виждала в Австралия! След дългия горещ ден, целият град се е изсипал, за да охлади страстите. Място за паркиране се намира изключително трудно.
От рано съм започнала да предупреждавам мама, че водата на океана е ледена, за да не се разочарова, когато я докосне. Естествено, и тримата сме поразени, когато откриваме, че тук това правило не важи. Силно врязаният залив на Аделаида не позволява на големите вълни да достигнат брега и да носят студените течения. Водата е тиха и по-топла от северното черноморие през юли.
Влизаме по златната пътека, която ни осигуряват последните лъчи на този горещ декемврийски ден. (Няма да ми омръзне да използвам този оксиморон за северното полукълбо.) Зашеметени сме. От всичко. От температурата. От купищата хора. От спокойствието. Разхождаме се по пясъка. Снимаме се. Събираме мидички и спомени. Забравяме шапки и джапанки. Връщаме се да ги намерим. Наблюдаваме ловене на раци с фенерчета. Намираме Бърти трудно, но успешно.
Тати ни чака с полуготова вечеря. Идваме да помогнем. Отваряме онова розово, леко газирано вино-шара и разказваме отново лудите си австралийски планове на съ-хостелниците си. Прибираме се в стаята след полунощ и след този ден мога само да предположа, че ще заспим лесно. Така и става за трима от четирима ни.
20 декември
Закуската е изядена. Сандвичите са приготвени. Бърти е натоварен с четирима човеци и техните много багажи. Не предполагаме промяна в климатичните условия от вчера, така че програмата днес е изцяло разработена с преживявания на закрито. Това решение е взето на база опитът ни в Австралия, който предполага, че тези закрити помещения не само ще са климатизирани и хладни, но също така ще са напълно безплатни. Едвам се навихме!
Първата ни такава спирка е катедралата (коя точно, не помня). Паркираме, плащаме си за един час и стигаме до входа. А на заключената врата има бележка: „Заради високите температури, катедралата няма да работи от 17 до 21 декември“. Дали го четем това правилно? Такава сграда с дебели камени стени и високи тавани, която винаги държи приятна хладна атмосфера, независимо от температурите навън, няма да работи днес, защото е горещо. Абе хора, ние къде сме тръгнали? Дали ще оцелеем да разказваме за Аделаида???
Нямаме време да му мислим. С всяка пропиляна минута съдбата ни на спаружени сушени плодове е все по-видна. Приютяваме се в щатския музей на Южна Австралия. На поляната отпред ни посрещат три огромни кучета. Аз им стигам някъде до рамото. Едното е „порода“ сламено, до него има едно въжено, а зад тях се крие и телено. За да не останат гладни, им е построена и една купичка, която в очите на такива малки човеци като нас прилича на много готина и идейна пейка. За всеки според ракурса му.
Залите са безкрайни. Започваме с препарирани животни от целия свят. След това се прехвърляме на аборигенски артефакти. От там една табела ни води към четириетажен макет на гигантски калмар. Не си мислете, че се шегувам – наистина беше четири етажа. А ако не знаете що е то гигантски калмар, може би ви е по-познат като Сцила от „Одисея“ или Кракена от „Карибски пирати“. И вие може да си мислите, че това са някакви фантастични животни, но това чудовище си е абсолютно реално и до днес си живее там, в някой от всичките океани. И в музея в Бризбън имаше огромен препарат на това слузесто нещо.
А на всичкото отгоре този макет се оказа и „кутията на пандора“. С всеки нов етаж, който качваме, за да видим кракена в пълния му размер, откриваме нови зали и галерии. Обиколката изведнъж стана неосезаемо огромна. Отвън това музеище не изглежда така необятно. То не бяха още австралийски препарирани индивиди, или минерали, фосили и прочие. Една зала за антарктическото дело на австралия и друга за космонавтското.
Ние можем да искаме убежище от ужаса навън, но тези безкрайни зали дори и за нас идват в повече. Най-накрая успяваме да се намерим в лабиринта от експонати и тръгваме да излизаме. Но по коридорите към изхода ни привлича още една заличка. С мама се захласваме да отваряме чекмеджета с неземно красиви и неописуеми кристали. Такива форми и цветове не сме виждали. А зад нас има и уникален дисплей на пчелен кошер. Стените му са направени от плексиглас и ти позволяват да виждаш работливите крилати. А към самия кошер има прикачен тунел, който позволява на пчелите да излизат навън. И по този начин те си ходят свободно да си събират полен, а ние ги гледаме тук вътре на закрито и ги изучаваме. Как обичам интерактивни музеи!
Най-сетне излизаме от пределите на музея, но бързо се шмугваме в съседната сграда – щатската художествена галерия с най-странната колекция от изкуство, която някога съм виждала. В галериите по света обикновено различните стилове са разделени, ако не в отделни сгради, то поне в отделни зали. Е тук, не са си правили този труд и всичко е наедно. До класически маслен портрет висят от тавана кожите на два бика, зашити един за друг; или до прериен пейзаж – два манекена покрити с винтове от глава до пети.
Мога да ви уверя, че това е сигурен начин да не обърнеш никакво внимание на класическото изкуство. Окото ти във всеки момент е доминирано от странното и шареното. Особено, когато в една цяла зала са създали червен „обскур“. Може би не сте много запознати с последните филми от света на Хари Потър „Фантастични твари“ и този термин не ви е познат. Но за съжаление не мога и да ви го опиша – може би ако си представите една гъста и дебела паяжина, която има свой живот. Придвижва се сама, заема каквито пространства си поиска и напада магьосници за спорта. Дали ви помогнах?
Обядът ни е „сервиран“ на плаж Гленелг. Стигнахме до него най-сетне. Мама и тати са достатъчно смели, за да влязат във водата. Температурата далеч не наподобява снощното ни изживяване на плаж Семафор. През това време с Ник нагъваме сандвичи и проверяваме онлайн законовите режими покрай изнасянето на плажни мидички от страната. Май не се смятат за контрабанда, ако не са от национален парк или резерват. А тук със сигурност не сме в такъв. Май най-важните неща ги видяхме. Готови сме да си тръгнем от Аделаида.
По шосето към Виктор Харбър (Victor Harbour) мама и тати виждат първите си кенгура край пътя. А там бързо се наместваме в хотел Гросвенър (Grosvenor). Планът по принцип е да се спи на палатка, за да изпитат те двамата как сме живели толкова време в Австралия. Но тези високи температури много ни наплашиха. Ние двамата не можем да оцелеем на палатка при 30 градуса през нощта, камо ли да се мъчим четиримата.
Но всъщност няма да повярвате изведнъж какво преживяваме. От тези луди 47 градуса в Аделаида по обяд, сега едва няколко часа по-късно, сме на 17 градуса. А утре сутрин ще е 7! Това са едни буквални 40 градуса разлика в температурата. Как е въобще възможно такова нещо. Че ние уж нямаше да спим на палатка заради жегите, а сега ще се притеснявам и да не замръзнем посред нощите. Австралийска му работа!
Слагаме дълги панталони и връхни дрехи и тръгваме към остров Гранит (Granite Island), където често се виждали тюлени и пингвини. По пътя показваме на мама и тати що е то австралийска детска площадка. Събираме клони от някакво местно иглолистно, което би било перфектна алтернатива за сурвакница. Виждаме и нов вид птичка, която досега не ни се е показвала. Какъв? Не знам.
Пингвини и тюлени не се мяркат никъде, но затова пък по целия остров са подредени модерни пластики. Тук явно е имало интересен пленер, защото трудно се решаваме да си тръгнем от островчето, въпреки залязващото слънце. Скулптури и залез!
Разбира се, пак не сме разчели времето правилно. В градчето, всички магазини са вече затворени. Но то не е и като да можем да си сготвим в хотелската стая така или иначе. Шмугваме се в първия ресторант, който ни се изпречи – мексикански. Тати може много да иска да опита нещо типично австралийско, но пък и мексиканско не е ял, така че ще го преживее.
Много обяснения и снимки от Гугъл са нужни, за да поръчаме успешно вечеря. Ама ако никога не сте чували за кесадии или начос, как може да знаете какво си поръчвате? И високата цена на бирата не улеснява много процеса. Остатъците са прибрани в кутии и ние с радост се прибираме в хотелската стая, за да си легнем в студените чаршафи след толкова нажежен и безспирен ден.
Утре пак!
Дали заради непредвидените жеги …
Дали заради умората от пътуването …
Дали заради неправилно разчетеното време …
Май не отделихме на Аделаида вниманието, което тя заслужаваше. Но това не означава, че не я оценихме. Всъщност южно-австралийската столица много ми хареса. Пък и качествено наваксаме със семейното време, което обикновено ни липсва, разделени в двата края на европейския континент.
Вече сме петима по Австралийските пътища. И Бърти май е най-важен!
Останете си Вивид,
Вася (и Ник, Боян и Светла)
Коментари