Гореща Коледа
Мелбърн, 24 - 26 декември
24 декември
Бъдни Вечер е! А графикът е пълен! Хем трябва да уважим тази нова щатска столица, хем е редно да намерим време и да празнуваме. Оставяме Бърти в закътаното му ъгълче на паркинга, а ние се качваме в трамвая. Някои са родени с късмет да си почиват на празничните дни, други нямаме тази опция – все пак цял Мелбърн (Melbourne) е пред нас!
Мелбърн!
Вторият най-голям град на Австралия и Нова Зеландия. Признат за град от самата Кралица Виктория и лично от нея обявен за столица на едноименния ѝ щат. Кръстен на тридесетия британски министър председател. Метрополис един и половина пъти по-голям от Пърт. Разположен по течението на река Яра (Yarra). Най-добър град за живеене в света през повечето от вторите десет години на XXI век. Културна столица на Австралия, даже по и от големия си брат Сидни. Град с абсолютно непредвидим климат и много за разглеждане.
Трамваят ни води в сърцето на мегаполиса и по-точно на гара Улица Флиндърс (Flinders Street). Помните ли онзи кораб, който беше намерил убежище в Лъки Бей – неговия капитан беше точно този Матю Флиндърс. И вместо да завием надясно към центъра, първо хващаме левия коридор, за да излезем на река Яра. От местния аборигенски език името ѝ означава „вечно течаща“. Първият ни истински поглед към Мелбърн бързо се издига нагоре с небостъргачите пред нас. Днес градът е слънчев, горещ и приветлив, специално за празника.
Следваме коридора в другата посока и се потапяме. Първото ни посещение е в катедрала Св. Павел (St. Paul). Англиканска катедрала в не много англикански стил. Вместо безличните декорации, които често виждаме в тези църкви, тази е шарена от глава до пети. Райета от бял и тъмносив камък изграждат храма във височината му, а подът е покрит от цветни мозаечни плочки.
Цялата зала е, разбира се, украсена за празника. Високо дърво привлича вниманието към олтара, а до него е наредена сцената на Рождеството. Но вместо традиционни и сериозни фигури, които обикновено изобразяват това събитие, тук виждаме модерни картини в акварел. Влъхвите надничат над стеничката, ангелите са яхнали овчици, а Богородица изтощено се е облегнала на Йосиф след детеродните усилия. Човешко и истинско. Е, как да не те накара да се чувстваш по-близо до Божественото, вместо строгите ритуали, които повечето църкви следват. Прекрасно място за поклонение.
На излизане сме привлечени от площада срещу нас. Не е изненада, особено с цели двама архитекти в строя. Още не знаем точно какво ни кара да пресечем улицата, но бързо ще разберем. Намираме се на чисто новия Площад на Федерацията или на галено Фед (Federation Square). Ама как няма да си има галено име, като проектът няма и 20 години от откриването. Преди това е било неизползвано пространство, тъй като под нас се намират железопътните релси към гарата. „По българския закон за устройство на територията, такъв площад не може да съществува“ – обявява архитект Коларов. Но по-важното е, че в Австралия може.
Сградите около нас са дизайнерски и модерни, но дори и най-големият специалист в компанията, не може да не се прехласне от огромното дърво на площада. Дърво-робот: пее, свети, почти танцува. Да ти напомни, че наистина е Коледа, въпреки че времето далеч не го подсказва. Е, поне според нашите европейски стандарти. Не си спомням друг път да съм обличала най-летните си дрехи в края на декември.
Отнема около „половин век“ на архитектите да се придвижат от единия край на площада до другия. А той никак не е голям, вярвайте ми! Но толкова много малки детайли ги спират по пътя им. Професионалните им изкривявания са в пълна сила. Настилки, навеси, осветление. А да не споменаваме фасадите: остъклени, метални, оригамени, даже и окачена фасада от … ЕКРАНИ!!!, които сменят цветове или направо прожектират филми. Като деца в коледната сутрин до елхата. Чакайте бе, дори Бъдни Вечер не е дошла още.
В края на площада някак си се оказваме и в част от националната художествена галерия. Сграда, за която мама говори от сутринта и която щяхме да търсим активно. Е, ето, че тя ни намери първа. Посреща ни огромен атриум, но сякаш без вход. От площада изведнъж влизаме в сградата. Заобикалят ни триъгълни сенки от фасадата, пластики от колекцията, загадки към горните етажи. Но този път разходката е платена, така че ще я запазим като опция за края на пребиваването ни тук. Да видим дали ще остане време? (Не остана!)
Минаваме през гифт-шопа, а той ни води към една малка заличка - изглежда като да е със свободен вход. Влизаме. Художничката очевидно е голямо име в световните арт сфери (не че го помня), но изкуството ѝ е повече от странно. Снимките и видеата, сред които сме се потопили са нещо като футуристичен научен експеримент върху човешкото тяло извън познатите ни норми. Моделите са вакуумирани, потопени, разчленени и каквото друго може да си представите, че би ни се случило при извънземно отвличане.
А една от интерактивните инсталации, подкрепя НЛО характера на мадамата. Изредихме се пред една камера, която уж да прецени по чертите ни на каква възраст сме, какви са основните елементи на характера ни, колко сме щастливи, отговорни или странни и т.н. А след тези внимателни изчисления, пренарежда лицата ни по „перфектната маска“. Но тя не е за лика на идеалният човек, а по-скоро за този на извънземните. Защото лицата ни са смачкани, очите ни вдигнати на челото, а носът на зиг-заг. Какви ли поуки трябва да изведем за себе си от това изкуство?
Културно сме напълно готови да си тръгнем от тази зала, но нека да не забравяме, че това ще ни върне и в открития свят без климатици. Няма как, попиваме последните ниски градуси и тръгваме. Минаваме набързо през Стария Трезор (The Old Treasury), който днес е музей за историята на Мелбърн. Прочитаме по диагонал текстовете, подредени в подземията и продължаваме към католическата катедрала Св. Патрик (St. Patrick).
По пътя виждаме подредени няколко големи камъка, а върху тях са отляти в бронз фосилите на изчезнали животни – птици, риби, бозайници. На пръв поглед, не е нещо ново. Но при едното животно, виждам нетипични форми. Освен скелета му има отляти и от пластмасовите рингове, с които се опаковат шест кенчета бира. Нали се сещате – едни такива белезникави и изключително трудно за късане. До едно от другите животни Ник вижда отпечатъкът на машинка за цип, а трето все едно държи капачка от пластмасова бутилка. Осъзнаваме, че скелетите ни най-малко не са на изчезнали видове животни. Това са си съществата, които обитават земите в момента – птицечовка, ибис, уомбат. Е тук вече знам, точно какви изводи трябва да търся – показва ни не само причината за смъртта на тези животинки, но и колко дълго опасните за тях предмети от човешкия бит ще останат в земята ни.
В парка на двайсетина метра от фосилите има нещо като огромна бяла панделка, надиплена по тревната площ. Вие се, прави път на пътеката, и се връща наобратно. Това е всъщност пресъздаване на петицията на суфражетките за своето право ... не ... за нашето правото на глас. Колко смисъл в стотина квадратни метра обществено пространство! А е просто бял бетон и бронзови фосили.
Катедралата, към която сме тръгнали така уверено, се оказва затворена. Странно, че точно в днешния ден не можеш да влезеш. Може би тече голяма подготовка за вечерната литургия. Добре, ще продължим да се разхождаме в същата посока тогава. А тя ни води към градините на Парламента (Parliament Gardens). Не са големи, но са прекрасни. Създаването на такова пространство си е направо изкуство. Лилави джакаранди ни правят сянка докато наблюдаваме фонтаните и се любуваме на безкрайните цветове около нас.
Времето си минава в туристическо шматкане и огладняването става все по-явно. Ами тогава решението е едно – отиваме към прочутия пазар Кралица Виктория (Queen Victoria Market). В центъра на Мелбърн градският транспорт е напълно безплатен, а по линията към пазара се движи и старовремска дървена трамвайна мотриса. Абе въобще е много лесно да си турист тук – уникалностите са навсякъде.
Оказва се, обаче, че в днешния ден пазарът ще затвори по-рано. Изминаваме дистанцията от спирката на бегом, за да хванем последния половин час. А то какво се оказва – това въобще не е хранителен пазар, а пазар за ... неща. Пълен с китайски никому ненужни боклучки. Перфектен за набавяне със сувенири – магнитчета, бумерангчета, коалки и тъ нъ и тъ нъ. За наше щастие, една от сергиите продава това, което търсим вече месеци наред – подаръка на мама и тати за утре сутрин. Ник тайно се измъква от групата, за да го купи. В съседните хамбари все пак има и храна, но нищо готвено. Редове зарзават и шумни продавачи. Отнема ни малко време докато се измъкнем от шашмата му. С манго и домати.
А приложението ни води към веган азиатски ресторант, защото сега вече сме зверски гладни. За съжаление, не можем да го похвалим. Всеки друг „западен“ китайски ресторант предлага огромни порции, които си прибираш за вкъщи. Тук едвам се нахранихме със скъпото им меню. Поне ни донесоха комплимент със сметката – чай за щастие. В стъклен чайник с чаена свещичка отдолу да го подгрява. АААААААА! За това им казват чаени свещички!
Тръгваме си може би ощастливени. Туристическата програма за деня горе-долу приключи. Влизаме в най-близкия супермаркет, за да напазарим. Семейният съвет взе решението, че с днешната вечеря и утрешния обяд ще уважим и българската и английската коледна традиция. Добре, че тук продават консерви с лозови сърми. Произведени къде? В България. Натоварваме всеки свободен гръб с купища храна и се придвижваме към трамвая.
Пътят минава през Чайна Таун – Китайския Квартал (China Town). Мама и тати никъде до сега не са се разхождали през такъв, а този е обявен за най-големия в западния свят. Добро начало. Снимаме се на традиционната шарена порта, след което подминаваме купища магазинчета и ресторантчета с продукти, невиждани досега. Около нас е шарено и шумно.
Обратно в апартамента започва голямото приготовление. Мама сгъва оригами елхички в зелено. Имаме и червена хартия. С нея ще скрием, че всъщност ползваме тоалетна хартия за салфетки. Не можем да си позволим да се вижда на снимките, а нямаме друг вариант. Тати бърка манджи на котлона. Елхичката е украсена, дървени висулки се спускат по завесите, масата е наредена. Наистина идва Коледа!
Вечерята ни ще следва българската традиция за Бъдни вечер. Имаме нечетен брой постни ястия на масата, успяхме да съберем цели девет. Хляб, сърми, боб, кисело зеле, хумус (типично български), орехи, бисквитки и плодове. Молитвата е казана. Снимките са готови. Мама носи късмети от България, така че ги уважаваме, а накрая не забравяме да оставим курабийки и мляко за Дядо Коледа.
Тиха Нощ! Свята Нощ!
25 декември
КОЛЕДА Е!
Първата работа в коледната утрин? Подаръци! Колекцията под дръвчето ни се е увеличила от снощи. Уж с Ник спахме на няколко сантиметра от него, а пак не сме усетили кога е минал Дядо Коледа да ни ги остави.
Ник получава от мен шапката, която си избра на бензиностанция в края на Великия Океански Път. Аз пък отварям обеците, които си купих от Маргарет Ривър. Чорапки и веган тениски от родителите на Ник. Те ги изпратили в България, а мама и тати ги носят в багажа си до днес. Орехи и картички от бабите. Веган курабийки от Ели. За мама и тати от нас – посещение на кулата Око в Сидни и дървени висулки с ендемични австралийски животинки (това намерихме вчера) да си спомнят австралийската Коледа всяка година по това време. Но нищо до тук не може да бие последващата изненада, надписана “С обич, от мама и тати”.
Това истинско непредвидено, детско щастие от подарък, не съм го чувствала толкова отдавна. Не ми трябва много след разкъсването на зелената хартия, за да осъзная какво държа в ръцете си. ЕХА! Да, това е общ подарък за рождените ни дни, за годишнината ни, за именните ни дни и за Коледа. Но в момента държа истинско, оригинално, чисто ново, последен модел ... GoPro! Не мога да повярвам! Мечтите се сбъдват. Още с първото включване осъзнаваме каква ценност е това малко фотоапаратче. Помните ли нашето жълто НоПро – сигурно не, защото бързо се отказахме да го ползваме. Между двете машинки няма ама нищо, нищо общо.
Но аз всъщност нямам никакво време да се занимавам с него. Оставям го в ръцете на Ник и се нареждам да готвя. Той открива нови уникални функции, докато аз режа, бъркам и пека. След традиционната вечеря снощи, днес сме обещали на Ник коледен обяд по английскому. Изисква се доста усилия и тетрис-умения, за да се справиш с пълен рост-обяд за четирима в най-миниатюрната кухня. И тъй като няма място за повече от един човек, аз сам самичка приготвих всичко и се чувствам доста горда от това.
Пухкави печени картофки (roasties), запечени моркови и брюкселско зеле, топчета от плънка (stuffing balls), месно и веган печено и грейви! Нареждаме и коледни крекери за невиждалите преди такива. Ник одобрява всеки елемент в чинията си. Тази българка знае как да готви като англичанка, дори и да прави коледен рост за първи път. Ник одобрително заявява: „Е, сега вече знам, че е Коледа“.
Е, айде тогава: Честита Коледа на всички!
Към три часа следобед, вече сме достатъчно организирани, за да излезем от апартамента. Малко късничко, но плановете са да останем до късно в центъра, така че ще продължим разходката до последно. Общественият транспорт днес е безплатен в целия град, така че с трамвая се насочваме към Ботаническата Градина.
“Зашеметяващо! Вече знаете, че в Австралия ботаническите градини на столиците са част от парковите им системи - достъпът е свободен и безплатен. Израснал съм край Балчик и съм виждал десетки пъти Ботаническата градина на цар Фердинанд. Виждал съм и парка на Евксиноград. Ходили сме и в Италия - все сме виждали градини. Но тази в Мелбърн е непостижима! То не е просто място за разходка - то е учебник по парково изкуство, по дизайн, по ботанически инженеринг! Всеки ъгъл предлага различен ракурс, близки и далечни планове, цветове и форми, които си партнират и се допълват. Поляните са декор на Дърветата. Дърветата са декор на Цветята. Цветята плават в Езерата или се оглеждат в тях … “
Всяка малка или голяма панорама, погледната от всяко ъгълче е перфектна. Толкова много мисъл и визия са вложени в този рай. Като Алиса в страната на чудесата сме. Тук и всеки уикенд да идваш, пак ще откриваш нови кътчета.
А междувременно мелбърнчани празнуват Коледа. Някой ни беше споменал, че австралийците не се вълнували много около коледните празници. Не е вярно. Дори и без студени и снежни дни, празникът е голяма работа тук. Улиците им не бяха ли украсени още от началото на ноември месец? Те си чакат този ден, не по-малко от нас. И днес празнуват – навън с пикници по поляните на ботаническата градина. Някои са само на одеалца, а други са си наредили дълги маси с покривки, столове, истински прибори и купища украси. Може да не е Коледата, която познаваме, но не ѝ отстъпва по ентусиазъм в празнуването.
Разхождаме се из градините, сякаш в Мелбърн няма друго за посещение. Моткаме се, снимаме и се радваме. Отнема дълги кандардисвания, за да извадим мама от блаженството, което преживява по тези алеи. Но за да омекотим прехода, я оставяме тя да избере следващата спирка. Може с тати да не са най-големите тенис фенове, но отиваме по права линия към кортовете на Australian Open. Щом Гришо е бил тук, ние ще се снимаме.
С пресичането на булеварда се включваме към поредния парк. Този път е Виктория Гардънс (Victoria Gardens). Но аз официално не мога повече. И краката ми са уморени от непрестанното кръстосване, и умът ми не може да обърне внимание на новите неща от емоциите, които ни връхлитат през последните дни. Градините са много красиви, но аз просто искам да си легна. Затова след като виждаме уникалната сграда на щатския арт център (Victoria Art Centre), решаваме да се разделим. Ние се качваме на трамвая, а мама и тати продължават пеша – ще се срещнем пред щатската библиотека. Всеки ще търси вечеря по отделно.
Е, нашият план бързо се провали. Въпреки, че трамваят беше добре дошла почивка, в крайна сметка извървяхме същата дистанция като мама и тати. Пристигаме пред библиотеката и се шмугваме отсреща в мола, за да търсим ресторанта, който сме си набелязали. Вече видяхме няколко отворени от същата верига от трамвая, така че стискайте палци ...
Прекрачваме прага и ... Първоначално дори не можеш да асимилираш къде си. Целият модерен мол е построен около стара фабрика за оловни тръби и патрони. Някои магазини са по новите етажи зад нас, други са в самата фабрика. Но най-впечатляваща е оригиналната петдесет метрова кула, издигаща се над нас под големия стъклен похлупак на новата сграда. Е, това не се вижда всеки ден ...
Обикаляме като мухи без глави целия комплекс в търсене на желаната вечеря, докато накрая намираме мястото – затворено. Оффффффффф. Връщаме се до най-близкия отворен, който видяхме от трамвая тогава. Разбира се, по пътя засичаме и мама и тати също в търсене, но се придържаме към плана да останем разделени.
С хот дог и пържени картофки в ръка, сядаме на полянката до катедралата, за да се насладим на дългоочакваната вечеря и да успокоим уморените страсти. А след това пак се качваме на трамвая и се връщаме при библиотеката. Там е мястото на срещата. Тази вечер ще има коледна прожекция на фасадата ѝ и затова с такъв интерес се въртим в околността.
Делят ни няколко минути от началото на шоуто, а ние никъде не виждаме мама и тати. Добре де, дай да гледаме сега, после пак ще ги търсим. Първата кратка прожекция свършва, започва втори път. И тя свършва. А моите родители все още ги няма никъде. Опитвам се да се свържа с тях, но телефоните им са изключени. Нали няма кой да им звъни тук долу ... А ние с Ник си седим на поляната и ей сега ще гледаме смешната прожекция за трети път. Най-сетне получаваме съобщения от изгубените двама. Е, как пък не се сетих директно да ги търся в местния пъб на по бира и бургери. Ами и ние ще се присъединим тогава. Празнична бира никога не отказваме.
След това излизаме четиримата, за гледаме шарената прожекция отново. Върху фасадата на класическата сграда виждаме наситени цветове, докато слушаме коледна приказка. Едно елфче ни разказва за подготовката на Дядо Коледа в Мелбърн, а по колоните, арките и около прозорците се движат коли, падат подаръци и тичат еленчета.
Шоуто, което виждаме, не е нещо, което една обикновена община може да си позволи. Нивото на професионализъм, положен тук е скъп и ценен. Виждала съм подобни идеи и в България и в Англия, но нивото на детайл, конкретиката на измерванията, не стъпва и на малкото пръстче на това, което виждаме в момента. Според познати осветителни специалисти, такава инсталация изисква прецизно геодезическо заснемане и сложен проект на светлинната картина, който не позволява и сантиметър отклонение, за да се получи желания ефект. Носят се въздишащи комплименти и възторжени викове.
Коледа е!
26 декември
Тази сутрин ни отнема доста време докато решим какво да предприемем. Имаме опцията да останем още една вечер в квартирата и да видим повече от Мелбърн. Не го бяхме планували така, но ще ни позволи и да не събираме багажа веднага и да имаме още един разпилян ден. Или можем да тръгнем днес и да пристигнем един ден по-рано в Сидни и да спим на Бондай Бийч. Трудни са такива решения ... Но най-сетне сме готови. Отбор Коларови / Симс предпочита повече време в Сидни пред Мелбърн. Събираме целия багаж и се качваме в Бърти. Излизането от гаража е също толкова трудно колкото влизането.
Първо се паркираме в центъра, за да свършим малко задачи. Мама и тати носят шофьорската книжка на една българка, която живее тук. Ще минем през нейния блок, да ѝ я пуснем в пощенската кутия. После минаваме и през централната гара, за да ни върнат малко пари от предплатените карти за градския транспорт. Ние така хубаво ги бяхме заредили, но кой да предполага, че има толкова безплатни опции, особено в празничните дни.
Така и така сме в необследвана от нас част на града, правим малко отклонение. Разхождаме се по променадата до река Яра и минаваме по един от известните пешеходни мостове на града. Архитектката е щастлива. Разглеждаме нови социални, музейни и изложбени пространства, а след това бързо се насочваме и към плажа. Не сме виждали океана вече цели два дни.
Ако сте гледали „Престъпните мистерии на Мис Фишър“, може и да сте забелязали, че действието се развива в Мелбърн, и че ексцентричната детективка редовно ходи на плаж в Сейнт Килда (St Kilda). Ние няма да останем по-назад. Тук е живо, пъстро и горе-долу лятно. Първо ще се снимаме пред веселия Луна Парк. Като много други чуждици в нашия език, Луна Парк е името на конкретна верига, а не нарицателно за всеки увеселителен парк. Първият е бил отворен на Кони Айлънд в Ню Йорк, а вторият точно тук в Мелбърн. Ако си спомняте, и в Сидни има такъв.
Но днес предпочитаме да ни издуха вятърът по бреговата линия, вместо да висим с главата надолу по екстремни влакчета. След бърз обяд на първите пикник маси, които мяркаме, излизаме на пътеката. На близкия кей уж живеят пингвини, но отново нямаме късмета да ги видим. Нищо, че надничам под всеки камък. Погледът зад нас е към ситито на Мелбърн, но мачтите на платноходите в марината изглеждат по-високи от стъклените небостъргачи. Много духа! В такова време, в което никой не би се наслаждавал на плажен ден, винаги можеш да си убеден, че ще видиш кайт сърфисти. Това за тях е раят, дори и жената с децата да не искат да стоят и да ги чакат на пясъка. Снимаме ги и се шмугваме в първото кафене. Тук кафето вече е истинско, а десертите са луксозни.
Натоварваме се в Бърти. Залепяме ГоПро-то на таблото и казваме сбогом на Мелбърн. Пристигаме в Шепартон (Shepparton) с достатъчно време спокойно да се настаним в бунгалото и да приготвим вечеря. Утре ... Канбера (с ударение на първото А).
С наближаването на Коледа 2020 често се сещаме и разказваме за австралийските ни преживявания миналата година. Оказва се, че много хора мечтаят да прекарат този ден на горещо. Но като огромен любител на зимния празник, не мога да споделя вече тези блянове. Може би е друго, ако прекараш ноември и декември вкъщи и само в края отидеш на горещо. Тогава имаш предостатъчно време да наваксаш с топлите шалове, горещия шоколад, коледните филми и цветните украси. Но да прекараш целия празничен сезон на горещо си е направо мъчение. Радвам се, че я преживяхме в такъв прекрасен състав, но очаквах с нетърпение да ми стане отново студено.
А за Мелбърн какво да обобщя? Прекрасен е! Виждам защо със Сидни са във вечни съревнования. Всеки се опитва да надцака другия. Кой предлага по-добра храна, шопинг, култура, природа, бизнес, живот. Мелбърн наистина предлага страшно много и го прави с желание и специално внимание. Завихря те тук и те успокоява там. Цветен е, пълен е, но не те стряска. Няма нищо грандоманско и нечовешко в него. И все пак ... Мелбърн може и да има повечето награди, но Сидни ще си остане номер едно за мен. Защото е първата ми австралийска любов.
Останете си Вивид,
Вася (Ник, Светла и Боян)
Comments