Номадско прегаряне
Бруум, 28 – 30 октомври
28 октомври
През нощта се събуждам от удар на метал в метал – далечно и кратко, но пробива сънищата ми. Поглеждам през прозореца на палатката и виждам как мъж на бегом излиза от кухнята и се качва в запалена кола, готова за отпътуване. И тъй като съм дъщеря на майка си, официално решавам, че звукът е от стоманената бутилка на Ник, която оставихме в хладилника. Убедена съм, че този човек е намерил ключа за хладилника и от всичко вътре е взел точно нея. Сигурно си мислите, че съм луда, ама тя е синя - набива се на очи. Само това ми трябваше - поредна причина да не спя. Ако не са горски пожари, жега или шумни птици, ще са крадци на бутилки за вода, които ще ме държат будна и ще ми добавят порции стрес толкова нощи подред вече.
Всичко си е на мястото в хладилника на сутринта, включително бутилката. Но и двамата си даваме сметка, че се събуждаме все по-уморени всяка следваща сутрин напоследък. Затова днес ще намалим темповете. Сядаме в местното кафене да поотворим за малко лаптопите и да задраскаме някои задачи от списъка. Поръчваме и кафе, за да не се натрапваме на бизнеса на хората, учтиви гости на града сме.
Купчината задачи и кафето бързо си свършват работа – разтуптяват ми сърцето, разтреперват ми ръцете и засилват вече съществуващите притеснения. И за да поправя това състояние, разбира се, продължавам да игнорирам симптомите. Все пак, свършената работа към края ме успокоява и даже ме вдъхновява да напиша три страници разкази за престоя ни в Кьолн, докато Ник шофира към следващата дестинация. А гордостта от успеха ме радва и въодушевява още повече.
Тази вечер къмпингът е на няколко километра извън Бруум (Broome) – перлената столица на Австралия. Мястото е прашно и неподдържано, защото собствениците току що са го отворили в готовност за мокрия сезон. Но е и уютно. В банята ме посреща дебел жабок.
Днес не сме яли почти нищо. Разделихме си сутринта едно манго и една ябълка, а в кафенето и порция пържени картофи, а вече е 16:30. Затова по-късно приготвям обилна и хранителна вечеря – варени картофи с разни запържени добавки – лук, морков, пипер, тофу, много подправки и каквото друго имаме подръка. Имаме нужда да оберем запасите, защото малко по-малко, пак започват да се развалят. Сервирам в две чинии и само докато се обърна, едната се оказва в краката ми, добре овъргаляна в червения пясък. Край – нямам какво да и добавя бързо, за да увелича пак количеството; и хляб нямаме. Намираме пакет чипс и се примиряваме да си го разделим задно с оцелялата чиния с вечеря.
Изкъпваме се от прахоляка, гледаме сериал и си лягаме сравнително рано – достатъчно преживяхме днес пак. Отпускам се и тъкмо да се унеса в дрямка, когато усещам как лицето и езикът ми започват да изтръпват. Знам какво означава това – Валидол и неподвижно лежане. Изпитвала съм го няколко пъти през тийнейджърските си години в дни на прекалена превъзбуда и затова винаги имам Валидол в чантата за успокояване на нервите. Успявам да се отпусна достатъчно, за да заспя. Но след около час се налага да се размърдам и … сънят си отива. Хапчето не е подействало. Не ми се е налагало да вземам Валидол от години и този, който си нося в Австралия е с изтекъл срок на годност – април 2017. Може ли да съм толкова невнимателна и да не го подновя преди такова сериозно пътуване!?
При нас е полунощ. В България е все още нормално следобедно време. Звъня. Идеята ми е да помоля мама да се свърже с педиатъра ни, който знае за моите тийнейджърски проблеми и може да реагира най-адекватно. Тя си говори с него от телефона на тати, а от своя - с мен. Предава докторските въпроси и моите отговори. Проверяваме реакцията на нервите ми, отвора на клепачите ми, плезенето на езика ми ... Всички решаваме , че не е нищо притеснително. Просто типичните ми нервни реакции при силно въодушевление. Разтривам ръцете си с Кармолис и си приготвям чай от мента. И сама знам, че днес създадох достатъчно предпоставки за такава физическа реакция.
Разговорът ме разсея. Чувствам се много по-добре и най-малкото - уверена, че не е нещо страшно. Но оставам сама с мислите си и започвам отново да се притеснявам. Накрая се оказвам в YouTube и гледам клипчета до 2:30, докато тялото ми не ми заповяда да спя.
Имам нужда от пробив в тази поредица от злополучия.
29 октомври
Остатъкът от нощта премина спокойно. Събуждам се тотално изтощена. Поспах, но май беше недостатъчно. Дали ще оцелея през днешния ден?
Влизаме в Бруум – основният притегателен център на северна Западна Австралия. От пристигането ни в Дърби преди 2 дни, вече официално се движим по западното крайбрежие на континента и официално сме на Индийския океан. Не че досега сме били на друг, но в насеченото крайбрежие на изток, хората са си нарекли дълбоките заливи с имена на разни локални морета.
Бруум е най-вече известен с местните ферми за добив на естествени морски перли, но е и туристическият достъп до Национален Парк Кимбърли (Kimberley National Park), както и до някои уникални водни дадености на север.
Ник спира първо на две наблюдателници. Гледките са зашеметяващи. Меките червени пясъчници са позволили на бушуващият океан да ги нагъне и разбие в уникални форми. А контрастът между наситения червен цвят на земята и тюркоазеното синьо на Индийския океан е неповторим и неописуем. Силите ми стигат само да поема красотата и да ѝ се насладя. Назначавам Ник за фотограф, за да можем да предадем тези гледки, когато думите не са достатъчни. На платото, от което гледаме, има кацнала къща. Не може да се сравнява с гледките от нашата вила, но ще си позволя да ги сложа в една категория – рискове за гледки.
Паркираме колата в центъра на Бруум. Всеки втори магазин е за перли. Повечето са малки бижутерии, които създават собствени красоти. А перлите вземат от фермите, които тук са само няколко с монопол върху добива. Колкото по-голяма е фермата, толкова по-реална е възможността да отидеш на туристическа обиколка, за да видиш как се случва това чудо.
Тъкмо да решим да се запишем на такава екскурзия за утре и ... Оказва се, че за да отидем на обиколка, първо трябва да се придвижим 300 км на север, да намерим къде да спим и пак да платим за скъпия лукс да извадим перла от Индийския океан. Пък и нека си припомним как се получават перлите – при наличие на паразит (хирургично поставен от фермерите), който се опитва да унищожи стридата, тя започва да произвежда секрет, той се натрупва и образува перлени топчета. За да се отделят тези топчета от животното, се налага то да бъде убито и черупката му - унищожена. Мисля, че можете сами да си отговорите дали фермите за перли се смятат за експлоатация на живи същества и дали веган организациите ги одобряват. Окей, за перли няма да ходим - и без това нямам излишна физическа сила за това.
В кафенето ни сервират невероятно веган бурито! Вкусовете му бяха така добре балансирани, че специално благодарихме на готвача. Разглеждаме и малкото градче, което е всъщност много спокойно и приятно, но … тялото ми вече се предава. На връщане към колата се натъкваме на местното кино. Сън Пикчърс (Sun Pictures) се оказва най-старото работещо градинско кино в света и за разлика от други такива е изключително дейно. Това би било готино преживяване. Черно-бял филм под австралийските звезди. Да, ама филмите не били черно-бели, а най-модерните, току що излезли по кината. Е, нищо де, програмата за довечера е решена. Ще гледаме „Жокера“ с Хоакин Финикс и Робърт Де Ниро. Но първо, ще отидем да се чекираме в къмпинга и да се попличкаме в басейна му.
По пътя спираме в аптека, за да си взема австралийски Валидол. Не могат да ми дадат каквото и да било без рецепта. Ама наистина ли!? Ето, аз ползвам вече леки успокояващи, ама им е изтекъл срокът. А няма как да отида току така на доктор тук. Не, не може без рецепта. О, ами добре, благодаря, довиждане ...
Влизаме в офиса на къмпинга, за да се регистрираме. Те ни поздравяват любезно с „Как сте?“, както си му е редът. Този въпрос тотално ме срива и тихи сълзи започват да се стичат по бузите ми. Моментално излизам навън и мисля, че жената даже не разбра, че нещо се е случило с мен. Ник приключва процедурите и се оказва, че нито има закрита вентилирана кухня, нито, което е по-страшно – има басейн. А аз тогава къде ще си легна да спя този следобед!? Оставаме пак под слънцето и на волята на природата. Ама, какво да правим ... такъв ни е късметът.
Връщаме се в колата, за да я закараме към мястото ѝ и сълзите пак напират. А нали сме само двамата, вече не са тихи. Мисля си колко сме далеч от вкъщи! Колко изгубена се чувствам и как не мога да се погрижа за себе си на това чуждо място!
И ето, че тези неконтролируеми сълзи помогнаха - освободиха насъбралото се напрежение. Оставиха физическата умора, но пооправиха душата.
На мястото ни в момента има сянка. Опъвам килимчето за йога, изваждам няколко хавлии и си лягам на земята с надеждата да подремна. Бих се настанила в палатката, но нали ще ходим на кино, няма смисъл да я разпъваме два пъти в един ден. Е, няма да се изненадате, че въобще не заспах – не и колкото бях лепкава и прашна и определено, не с мравките и мухите, които не спряха да ме лазят.
Но къмпингът не е лош. Може да му липсват много неща, но едно не можем да му отречем – локацията на първа линия до океана. Истински плаж няма, но това не пречи на хората да се къпят, или пък на гледките да са хубави. Айде, отиваме и ние да се разхладим. Оставяме хавлиите на сянка и се затичваме към водата.
Около нас се върти момченце аборигенче. Баба му е съвсем ясна - не му е позволено да влиза сам във водата. Той обаче, веднага преценява, че ние с Ник сме перфектния начин за заобикалянето на нейните правила. Не се откъсва от нас. Закача се, тича, играе му се. Ник е магнит за деца. В него те винаги виждат страхотна игра и забавления, дори и той да не е направил нищо, за да подтикне тези детски идеи. Ник се превръща в аквапарк за мъника. Вдига го и го хвърля във водата отново и отново. Плажът ехти от смеха му. Влиза и друго момченце. Погледът му е пълен с откровено желание и той да бъде включен в тези забавления.
Играта им не продължава дълго, но децата са щастливи. Водата на Индийския океан е невероятно солена и не можеш просто да останеш да се пличкаш в нея. Затова след като се разхладихме, се върнахме под сянката на дървото да се отпуснем. Бабата повика Ник да отиде при нея. Разговарят няколко минути и той се връща усмихнат. Сърдечно му благодарила, че е обърнал внимание на внучето ѝ. В семейството им нямало достатъчно мъже, да се грижат за малкия, защото повечето са в затвора – типичен факт за австралийските аборигени. Е, как да не ни се оправи настроението, като сме внесли радост в живота на едно дете.
Оставаме по бански до края на деня и се възползваме от бързия достъп до душовете на всеки час-два. Басейн може да няма, но ние пак се разхлаждаме качествено. По-късно по пътя за киното си пиша с мама и и споделям какви са ни плановете. Заинтригувана е от сградата, но не и от избора на филм. Филмът е още нов и не много хора са го гледали, но едно нещо е ясно за него – тежък е. Историята му е драматична, тъжна и натоварваща. Дори и брат ми бил споделил, че не очаквал толкова жестока история. А след снощните проблеми, не е редно да се натоварвам доброволно по този начин. Но вече сме си купили билетите, така че е малко късно за отказване. Влизам, но съм подготвена.
Киното е старо с редове от стари, ниски, неудобни седалки. Но пък точно тези подробности добавят към това уникално преживяване. И двамата до сега не сме били на кино на открито, така че можем само да очакваме цяла вечер да ни се случват нови неща. Като например в сюблимните моменти да не можем да чуем какво говорят, защото над нас преминава кацащ самолет – летището е наблизо. Но нищо не може да бие основната атракция – прилепите.
Обяснявах като бяхме на източното крайбрежие, че австралийските прилепи са огромни същества с размах на крилете над един метър. Новият „Жокер“ е различен и супергероите на Готам не се споменават. Включително и Батман не присъства, но на всички ни е ясно откъде произлиза историята и до къде води тя. И да гледаш екрана заедно с огромни прилепи, летящи пред него е готино съвпадение. Кой друг може да се похвали с такова преживяване (освен останалите хора с нас в киното)!
Филмът е страхотен! Не знам дали заради предупрежденията на мама или просто защото така или иначе не очаквах да е по-малко брутален, не излизам от киното стресирана. През цялото време в главата ми имаше една мисъл: „И Оскарът за най- добра мъжка роля е за ...“. И бях права – Хоакин все този Оскар за този филм. Шедьовър!
30 октомври
Не мисля, че снощи се събудих дори и веднъж. На която страна заспах, на нея се събудих. Явно наистина бях изтощена до абсолютен предел. Наложи се, обаче, сутринта да излезем от палатката към 7, защото слънцето изцяло ни беше обгърнало и температурата вътре се покачваше с всяка минута. Банските и веднага под душа.
Днес пак ще спим тук и дори няма да отидем да разглеждаме други местни забележителности. Вчера преценихме, че имаме нужда от истински ден за охлаждане на нажежените нерви и това е този ден.
Първо за малко се преместваме в кафенето на плажа да се възползваме от вентилаторите им и да отворим пак лаптопите. Но заведението затваря по обяд. Изпращат ни пак в палатката. Опъваме страничната тента и оставаме там на сянка цял ден, пак с редовни посещения на душовете. Отваряме и пътната карта, за да проследим досегашния ни маршрут и да го отбележим.
Използвам свободния следобед, за да споделя онлайн, че животът по пътищата далеч не е толкова приятен, колкото всички инстаграмъри и ютюбъри се опитват да ни убедят. Вече ми е ясно, че се прикрива всичката тази трудност, за да има лайкове и споделяния, но аз няма да съм от тези хора. Или ще разкажа всичко - хубаво и лошо, или нищо.
Мисля, че сега знаем как да забавим крачката. Заради жегите, от които така активно бягахме през пустинята, се оказва, че сме всъщност две седмици напред с програмата, която предварително подготвихме. Така че имаме предостатъчно време да поспрем. Да разглеждаме някои места по-дълго. Да шофираме по-малко. Трябва да наваксаме и със съня.
Докато приготвяме вечеря ни навестяват нови приятелчета. Живинки, които чак сега добавяме в списъка на нови животни – опосуми. На дървото, което следобеда ни пазеше сянка, се катерят двечки – изглеждат като майка с малко, което тепърва се учи да се справя с живота. Шумолят в клоните на дървото, а очичките им светят в тъмното.
Иска ми се да се извиня, че последните няколко поста, които четете, са негативни и даже леко страшни. Първоначално обмислях да концентрирам всичките трудности, които преживяхме само в един текст, за да не затормозявам читателите. Но това просто не може да се получи. Как бих могла да споделям нашите дневници стъпка по стъпка, километър по километър, ако не включа всичко хронологично? Как бих могла да съм честна за истинските ни изживявания, ако скрия половината?
Но идват невероятни дни в нашето пътуване – рождения ми ден, времето ни в Пърт, пристигането на мама и тати и още толкова много! Не се отказвайте от мен заради няколко тежки мига!
Останете си Вивид,
Вася (и Ник)
Komentáre