Вчера осъзнах, че не съм оптимист
Вчера Бях на интервю за работа и разговорът вървеше много приятно и откровено. Така, както обичам да водя всичките си разговори. Аз лично не се паникьосвам преди такива срещи, защото не виждам причината за това. Какъв е проблемът, просто да бъда себе си и да се покажа такава, каквато съм – позитивен, земен, усмихнат човек. В крайна сметка съм сигурна, че е по-добре човекът срещу мен да види истинското и да не ме хареса, отколкото да се влюби в нещо измислено и пренатегнато и само след няколко месеца нещата да се разпаднат, защото така или иначе, аз винаги ще бъда само и единствено себе си, колкото и да залъгвам себе си и другите.
Също така не се притеснявам да кажа точно това на човека срещу мен. Вчера част от разговора ни протече по следния начин:
-Ти упорита ли си?
-Да, може да се каже.
-Но това упорита като уверена ли е, или упорита като досадна?
-Хм… Не бих казала, че съм досадна, не обичам да съм досадна. Аз съм земен човек и не обичам да създавам преувеличени ситуации. Нещата са такива, каквито трябва да са. Затова смятам, че съм по-скоро упорита и уверена!
-Тогава ти си реалист, не оптимист…
Тук ми трябваха няколко секунди да си събера мислите, защото това твърдение ме шокира.
-Винаги съм се представяла като оптимист, но може би сте прав – аз съм реалист; позитивен реалист, но все пак реалист!
-Значи чашата ти е наполовина пълна.
И този двуминутен диалог не ми излиза от главата. Защо не съм си го признавала това преди? Защо винаги съм се смятала за оптимист, когато е повече от ясно, че съм много повече реалист? Особено с идеи като минимализъм и веганизъм в живота ми, как не съм го разбрала по-рано? Аз водя откровени разговори, не се гримирам, косата ми е естествена, не нося книга по екскурзии, когато знам, че няма да я отворя, не си наложих 365 дена йога, не се карам с Ник за константната купчина дрехи до леглото, нямам излишни вещи, не се притеснявам за Брекзит, защото нямам никакъв контрол върху резултата, не очаквам скоро някой да започне да чете този блог (хаххаа).
И мисля, че това има един голям ефект върху живота ми – контрол върху емоциите ми. Дори и само от вчера да съм си сложила „етикет реалист”, емоционалното ми състояние е различно от много време. Не казвам естествено, че не съм емоционална. Напротив! Сигурно съм по-емоционална отколкото, когато бях на 13 и ревях всеки ден, защото брат ми не си прибираше нещата и стаята вечно беше разхвърляна. Но емоцията ми е фокусирана върху нещата, за които има смисъл да се вълнувам и притеснявам. Всичко останало се случва така, защото е трябвало да се случи така!
И аз съм окей с това. Защото може и себеоткриването да е много труден и вечен процес, но аз съм една крачка напред. Точно заради моя реализъм мога да отворя очите и душата си и да приема това. Защото да си оптимист звучи толкова по-добре от реалист. Но в крайна сметка животът не тече според това, което звучи по-добре и за мен е по-важно просто да приема нещата такива каквито са. И когато това стане, тогава мога спокойно да се притеснявам за нещата, които не вървят така добре, които трябва тепърва да открия и променя.
Това е по-скоро блог тип „Мило Дневниче”, вместо нещо полезно за читателя. Все пак предполагам, че поуката от това мое откритие е „Приеми себе си такъв, какъвто си!”. Но това е по-скоро задача с повишена трудност, отколкото полезен съвет за живота. Има още твърде много неща, които трябва да разбера и приема за себе си, но чувствам себе си по-близка с тази нова информация.
-Аз съм Вася и съм реалист!
-Здравей, Васе!
Останете си Вивид,
Вася
Kommentare