Прасчо и Аз
“Ако някога дойде ден, когато не можем да бъдем заедно, ме запази в сърцето си,
аз ще остана там завинаги.” – Прасчо
Като минималист често преглеждам сантименталните си съкровища в търсене на нещо, което не е чак толкова скъпо за мен. Не вярвам, спомените ни са във вещите ни. Билетите от кино не са преживяването в киното; старите бележки, които си пишехме в час по математика, не са привързаността ми към приятелките ми; плюшените зайци не са спомен за хубав рожден ден.
Да, все пак пазя купища снимки по компютри, външни памети и какви ли още не дигитални устройства и социални мрежи. Знам, че и при снимките има едно негативно любуване на миналото, но те винаги ме карат да се усмихвам, а и нали са дигитални, не заемат физическо място около мен.
И все пак из моите 23 години спомени има едно нещо, с което никога няма да се разделя по собствено желание. Това е моят Прасчо, моят най-лоялен и послушен приятел.
Не помня на колко ставах тогава – може би на 6, може би на 7. Кака Светла, сега майката на моите прекрасни кръщелнички, ме взе по магазините да си избера сама подарък. Беше няколко дена преди партито ми и на деня трябваше да съм „изненадана”, когато тя ми го подари. Нямам спомен как избрах точно Прасчо, но си спомням момента, в който излязох от магазина, гушкайки новото си голямо розово прасенце.
След това той стана неотлъчна част от мен. Спеше в моите прегръдки и споделяше моите радости и сълзи, защото само той докрай изслушваше детските ми емоции. Пътуваше по влакове, автобуси и самолети, ходеше по музеи и обиколи Европа на палатки. Той понесе дори и бойни рани от захапката на бебе далматинка и многократно беше опериран и шит.
Има различни теории, които биха оспорили моята връзка с Прасчо. На пример преди много време бях попаднала на една статия, която обясняваше за книга за детското възпитание от минималистична гледна точка (може би трябва да я намеря). Единственото, което си спомням е един списък с играчки, които възпрепятстват детското развитие. А единственото, което си спомням от този списък са играчки, които са мърчандайз към филмчета. Според автора това ограничава детската фантазия и забавя креативното им мислене.
Но дори и това да е така (което всъщност за мен звучи доста логично), моят Прасчо никога не е бил Прасчо от Мечо Пух. Да, изглежда по същия начин и се казва Прасчо, но за мен двете неща не се препокриват. Може би, защото той повече прилича на заек отколкото на прасенце. Може би, защото никога не съм била запален фен на романа на А. А. Милн. Може би точно в тази ситуация, аз развих много по-силно чувство за обич и лоялност, дори и към герой от книга и филм.
А освен това, някои екстремни минималисти биха попитали: “Минималист ли си, ако искаш да задържиш Прасчо? Дали все пак това не разваля всичките ти усилия да не си емоционално превързана към неща?” Но истината е, че аз все пак съм човек, който е минал през 23 години живот и не вярвам да има нещо срамно в това да искам да запазя най-добрия си въображаем приятел.
Пък и, кой по точно определя правилата за минимализъм? В крайна сметка не е ли това вътрешно лично чувство, а не просто брой предмети. Аз съм минималист, защото имам Прасчо и сега истински мога да оценя неговата ценност. Сега, когато няма други многобройни плюшени играчки, знам, че Прасчо е по-важен за мен, от което и да е друго прасенце или зайче.
И днес Прасчо все още е с мен. Той вече не живее на леглото, но си има свой дом в стаята и винаги е близо до мен. Може би и вече не обикаля така често и не чува съкровените ми тайни, но аз съм сигурна, че той търпеливо чака някой ден пак да бъде център на някой детски свят.
Кой е вашият най-добър въображаем приятел?
Останете си Вивид,
Вася
Comments