В Червеното Сърце

13.06.2020 г.

Улуру и Ката Джута, 16 октомври

16 октомври

Алармите звънят в 4:00. Предвидливо се подготвихме снощи за бърз старт и в 4:22 вече сме на пътя – твърде развълнувани за предстоящия ни ден, за да сме сънливи.

Много изминахме, за да стигнем до тук. Сигурно си спомняте от предишния ми разказ, че останахме да нощуваме в къмпинг на 134 км от днешната ни цел. Ще посрещаме изгрева в Националния парк “Улуру и Ката Джута” (Uluru and Kata Tjuta) - един от най-емблематичните паркове на Австралия. Скалният монолит Улуру и братските образувания Ката Джута (в превод от анангу „Много Глави“) се извисяват самотно в пустошта на Австралия и все пак привличат хиляди души. Не случайно Улуру е едно от чудесата на света като вторият най-голям скален монолит, висок 318 м и с обиколка близо 10 км. Време е да го видим и ние.

Имената са аборигенски. Първите британски откриватели, разбира се, са им дали и свои. Улуру носи и името Ейърс Рок (Ayers Rock), дадено му през 1873 г. в чест на Главния Секретар на Южна Австралия – Сър Хенри Ейърс. Ката Джута е познат и като Олгите (The Olgas) на Кралица Олга (с руски произход). И все пак, в наши дни австралийското общество налага все повече употребата на аборигенските наименования - жест на признание към хилядолетното местно население.

Тази сутрин не сме сами на пътя. С всеки километър по-близо до Улуру сме във все по-голям конвой от коли. Всички пътуваме в тъмното, за да посрещнем там новия ден. Ето, към 5:30 часа започваме да различаваме черния силует на Скалата на фона на все още нощното небе. Не пропускаме да го наснимаме - разбира се - с тъмен и размазан резултат. Сърцата се ускоряват, а усмивките растат.

Запътили сме се към платформата за изгреви, заедно с всички останали хора, които са имали волята да се събудят толкова рано. А мястото съвсем не е избрано случайно. Гледаме право на запад. Пред нас са Улуру и луната в цялата им прелест, а слънцето изгрява зад гърбовете ни. Трябва да станем свидетели, как първите лъчи докосват повърхността на Монолита. Цялата местност е сакрално място за племето Анангу, което вярва в легендите за енергиен източник в сърцевината на червената скала. И точно затова така ясно започвам да си представям слънчевите лъчи, които ще пробият, за да разкрият свещените тайни на Улуру.

Е, не го направиха - не и днес. Слънцето беше забулено в облаци, което направи самия изгрев невероятно красив, но ефектът върху Улуру беше изгубен, а снимките станаха сиви заради маранята. И все пак - ето го пред нас! Колко ли изображения съм виждали в учебниците по английски, а сега сме тук и събираме собствените си спомени от това място. Извисява се огромен пред нас, разкъсващ абсолютно равния пейзаж, изскачащ сякаш от нищото. Тежи си на мястото с размерите си, но има и още нещо … Нещо невидимо, което го прави толкова специален. Какво цели да ни разкаже Майката Природа чрез Улуру?

Няма да “пипнем” Скалата веднага. Първо ще съберем знания. В музея към Културния център научаваме легендите на района Улуру, Ката Джута и Атила (Attila - друга свещена скала, извън пределите на “Червения център”, но също толкова важна за племето Анангу). Разказват ни и съвременната история на парка. Социално-политическите взаимоотношения между вековните наследници на Долната земя и тези на британските ѝ колонизатори са важна тема в цяла Австралия. Тук, в центъра на пустинята е натрупано не по-малко тежко наследство. След десетилетия на експлоатация, едва през 80те, австралийското правителство започва да възстановява отнетите рождени права на племената и връща земите на вековните им собственици.

На пътната карта има ясно отбелязани петна, които днес отново са аборигенска собственост. Те са най-често в централната част на Австралия – в сухите, диви, труднодостъпни местности на Аутбека. Това са често земи, където племената живеят в абсолютно затворени общества и само писмен документ може да позволи на чужд човек да навлезе в земите. И те пазят това си право ревностно. Според австралийското законодателство някои криминални провинения срещу аборигенски племена могат да се наказват според традициите на съответното племе. Наказанията за нас звучат екзотично. Например прострелване на рамото със стрела е възможна присъда от съдебно дело. Извършва се умело, без опасност за живота, но достатъчно болезнено, за да си научиш урока.

Историята тук е емоционална и запленяваща. На 26 октомври 1985 година племето Анангу получава обратно Улуру и Ката Джута след години борба за своето. С гордост и щастие, аборигените поемат отговорност над земите си и споделят туристическото им управление с държавата срещу рента и процент от билетните приходи. Това научаваме от една от информационните табели в музея. Но откриваме още във филма, създаден за годишнината от деня на Връщането (Handback Day). Фактите всички можем да прочетем, но чувствата на замесените трябва да бъдат съпреживени. С филма е лесно да почувстваш, какво значение има ден като този за местното население, когато чуеш думите им, видиш щастието им и усетиш сълзите им - да получат позволението да управляват това, което по право им принадлежи.

Искам да го видя, да го докосна! Искам да съм до Улуру!

Резервирали сме лукса да обиколим Улуру на велосипеди. Оказа се страхотно решение за десетте километра, които го обгръщат. Велосипедите съкратиха времето, а и намалиха досега с мухите, които не спират да ни тормозят, откакто напуснахме източното крайбрежие. Все пак прибягваме до задължителната придобивка за пустинята на Австралия - мрежи за главата.

Отблизо Улуру е уникален! Зашеметяващ!

Не бях сигурна, дали ще можем да го доближим достатъчно, но на повечето места сме точно до него - можем да го пипнем. Някъде изглежда като ръждясало, лющещо се желязо, а другаде - гладък и заоблен. Цветът е наситено червен, с черни райета, спускащи се по камъка, които са активен символ в легендите на хората Анангу. Те не живеят днес тук, но предците им са оставили своите отпечатъци и рисунки по обитаемите кухини на Скалата. Свещеността и тук се запазва със забрана за снимки в някои региони.

Слизаме от велосипедите при Водопоя на Улуру, който е най-надеждният воден източник на региона. За съжаление, днес той е напълно пресъхнал. И капчица не се вижда. Това доказва суровостта на сушата в момента, но за мен някак отнема и от свещеността. Водата прави всеки елемент от живота по-специален.

В края на обиколката стигаме и мястото, откъдето започва изкачването на Скалата. В месеците, последващи посещението ни тук, често ни питат дали сме имали късмета да се качим. Всъщност ние сме тук в много подходящо време за модерната история. Днес е един от последните 10 дни, в който Улуру може да бъде изкачен - на 26 октомври 2019, 34 години след Връщането, Анангу закриват тази практика за неопределено време. Изисква се специална арогантност и невежество, за да не разбереш това желание на местните. Всяка втора табела в околността призовава туристите да проявят респект към сакралността тук и да следват примера на Анангу. Те не си позволяват да изкачват Улуру. Какво ни дава правото да го правим въпреки техните традиции на тяхната земя? Не, не се качихме на Скалата.

Има нещо много специално в Улуру. Дори без да познаваш вярванията на племето, можеш да го усетиш. Попива през очите и кожата ти и се спира някъде дълбоко. Свързваш се и то неусетно и ненатрапчиво. Не беше като първия поглед към Колизеума в Рим от изхода на метрото или Операта на Сидни от самолета, които моментално предизвикаха сълзи от възбуда. Тук е друго. Просто, когато започнеш да се отдалечаваш, чувстваш, че не бива. Сякаш единственото правилно нещо, което може да направиш е да останеш. Тегли те като магнит насочен към душата. Може би легендата е истина и силен енергиен източник те дърпа към себе си от центъра на Улуру.

След този вълшебен досег до Червената Скала напускаме за малко парка и прескачаме до курорта Ейърс Рок - на работилница за точково рисуване. Аборигенското изкуство е известно в цял свят. Черни платна, покрити с шарени точки. Понякога можем да разпознаем някои форми като гущери и змии, но по-често, без знание за символите, ние виждаме просто абстрактни рисунки. А те винаги означават нещо конкретно; имат точен смисъл, който може лесно да бъде разчетен след бърз курс. И ние за това сме тук.

Седнали сме в полукръг около малък пясъчник. Работилницата се води от аборигенска художничка от Анангу. В пясъка тя рисува символите, които традиционно се използват в аборигенското изкуство – концентрични кръгове за водопой, огън или друго емблематично място; стрелка за ему; вертикално раздвоена стрелка за кенгуру; дъга за седнал човек; вълни за река или океан; три двойки концентрични окръжности, подредени в права линия за Атила, Улуру и Ката Джута.

След като разказах на мама какво представляват символите и как обикновено всеки пейзаж е от птичи поглед, тя ме попита „Е, те как знаят как изглежда светът отгоре?“. И това е много уместен въпрос – как биха могли древните хора да „виждат“ околността си по този начин, ако ежедневието им е ниско долу. Ами отговорът е малко разочароващ – не биха могли. Австралийското аборигенско изкуство е разработено в модерния свят от британските заселници с точната идея да намерят метод за осмисляне на живота на „забравената генерация“ – на аборигените, които не са могли да се включат в новодонесеното просвещение за младото поколение. Всъщност, в тези точки няма нищо древно и тайно. Както и в много други цивилизации, и тук автентичното древно изкуство се ограничава в отпечатъците от ръце по стените на пещерите. Точките са едва от ХIХ век – модерно изкуство на древни хора. Но това не го прави по-лошо – майсторството и красотата са си все така от душа.

Преводачът на днешния урок е от отбраните хора, които имат достъп до тези изолирани селища. В много от случаите тези хора са единствената крехка връзка между художниците и другата Австралия. Те откупуват произведенията им, предоставят ги на галерии в страната и така участват в издръжката на затворените общества.

Време е ние да нарисуваме нашите си творения и да разкажем историята си на малко черно платно. И двамата решаваме да нарисуваме своят „Дом“. Ник рисува английския, а аз - българския. Има нещо много красиво в това да “преведеш” дома си на друг език. И след това, из художествените галерии на Пърт, Аделаида и Канбера да преведеш чуждите истории на твоя.

С две рисунки в ръце се връщаме обратно към Националния Парк. Трябва да видим и Ката Джута. Наблюдателната платформа Дюн предоставя перфектен поглед към “Многото Глави” - наредени пред нас, вторачени в братската Скала. Според пътеводителя ни от 1995 г. Ката Джута и Улуру са една скална формация, свързана подземно. Според геолозите Ката Джута също е била монолит като Улуру, но ерозията е свършила своето и е образувала Многото Глави, които виждаме днес.

Обхождаме две от пътеките на Ката Джута под жулещото слънце и в компанията на милиони мухи. Но тук се усеща липса - делбата на сакралност не е била много братска. За разлика от Улуру (и типично по австралийски) гледките на Ката Джута са голи и празни - безрезултатно търсене. Доста несправедливо. Трябваше да се справим с толкова препятствия по пътя - поне да можеше да видим нещо зашеметяващо на края! Но това не е в австралийския стил.

До залеза остават около 2 часа. Имаме време да разгледаме галерията в Културния център, да потърсим сладолед и да започнем равносметката на този ден. До момента сме били будни и в непрестанно движение вече 12 часа, а ще трябват още 3-4. Умората от жега, мухи и силни душевни преживявания започва силно да се усеща и когато влизаме в колата при Ката Джута, мозъкът ми започва да се приготвя за сън. За негово съжаление, няма да го получи скоро.

В Културния център са и галериите на Маруку Артс (Maruku Arts), които водят и работилниците за точково изкуство. Тук са събрани творбите на всички аборигенски художници под тяхната опека. Шарените точки са пренесени на всякакви повърхности - от книгоразделители до огромни платна и от бумеранг до диджериду. Композициите са безкрайни - монохромни или многоцветни; с познати фигури на гущери и змии или без тях. Дори има и без точки - някои с линии в земни тонове, други със замах на четката в ярки, шарени цветове. Цените са умопомрачителни - бързо се изпарява възможността да се сдобия, дори и с книгоразделител.

Но изведнъж се влюбвам. Платното е около метър на три. Покрито е с шарени четки - жълто, синьо, цикламено, преливащи една в друга. Черното пространство е запълнено с бели точици. Очите ми остават - различно е, ново, нежно. Заради размера и цената започвам лов - за същото нещо, но с по-”подходящи” характеристики. Кураторът ме разочарова - нямат нещо подобно в по-малък размер (но го има в по-голям). После ми обяснява, че замахът на четката върху черното платно символизира билколечението. А това ме кара да искам тази картина още повече. Сякаш директно разговаря с моята душа. Де да можех да си го взема с мен вкъщи. Снимките не бяха позволени, но изкушението беше прекалено. Снимах.

Времето се изнизва бавничко и ето, че идва време за залез. Решаваме да се върнем на платформата, от която гледахме изгрева. По този начин ще видим слънцето и Скалата едно до друго. Иначе мястото за залеза следва логиката от тази сутрин - едното пред и другото зад нас. Нашето решение е нетрадиционно и се оказваме от малкото хора, избрали да изпратят деня тук. Идеално - по-малко чужди глави ще имаме на снимките.

Разбирам защо наблюдателниците са позиционирани с гръб към слънцето, но аз лично виждам много по-силна символика, когато слънцето е пред очите ми. То само по себе си е свещено, отделен елемент във всяка вяра и религия. Видях го в различните му фази на това магично място. Само един ден, а за мен е период за истинска равносметка за всичко, което научихме и ще отнесем със себе си. Всичко, което обогати нас и което можем да предадем напред. Изведнъж животът е едно с деня. Червеният Център беше невероятен от начало до край. А 6 дни шофиране през нищото, за да го видиш, само увеличават възторга.

Възраждащ, физически, креативен, духовен и горещ – пълен комплект емоции. Просто - един ден ...