Речния огън
Бризбън, 28 – 30 септември
28 септември
Времето ни в Голд Коуст днес приключва и с дълги сбогувания се отскубваме от клопката на варненската ни домакиня. Пожелаваме си всичко най-хубаво и тръгваме към следващата, която по някаква необяснима случайност е също родом от Варна. Но пък тази среща e очаквана с нетърпение и леки притеснения - все пак ще се срещаме с известна личност.
Първата ѝ книга ме вдъхнови да пътувам надалеч. Втората беше изходна точка за планирането на това пътуване. След „На изток в рая“ и „На запад от рая“ (съответно за Нова Зеландия и Австралия) ще се срещнем с Изабела Шопова тук, в нейния сегашен рай – слънчевия Бризбън. И не само ще се запознаем, но и тя доброволно ни покани да останем да спим при нея в апартамента. Не ни знае кои сме и какви сме, но диванът е свободен за нас, ако го искаме ...
Ние не че държим да сме нахални, но къмпинг наоколо няма, а в последно време цените на нощувките са по-високи от планираното, така че няма как да не приемем. А с нас идва и храната ни, плачеща за хладнилник и прането ни, готово да скочи в пералнята. Като ще е гарга, да е рошава!
Изабела ни посреща с прегръдки и ни води в апартамента си. Моментално се оказвам с копие на най-новата и книга „На юг от разума“, с посвещение. На нея не съм ѝ казвала и досега, но книгата я изядох с кориците докато пътувахме към Улуру. А след това надух главата на всеки дръзнал да се приближи с факти за Антарктика и детайли от нейното зашеметяващо пребиваване на Българската база. Много правилно казва тя, че ние българите идея си нямаме, що са това земите на юг от 60-тия паралел. То не че знаем толкова и за Нова Зеландия и Австралия – добре че е тя да ни просвещава.
Но да се върнем към тук и сега ... След като набързо нахвърляме нещата в дневната, излизаме да търсим обяд и още по-важно – да видим Бризбън. За наше щастие Изабела идва с нас – след над 10 години около и във Бризбън, не знам дали можем да си намерим по-добър екскурзовод, а централната ѝ локация е перфектна за начална точка на обиколката.
Раказваме си истории от пътешествията, но също така се фокусираме върху биоразнообразието на Австралия с множеството животни, които ни заобикалят. Водните дракони и ибиси, ни подслушват. Лесно можеш да усетиш, че за Изабела Бризбън се е превърнал напълно в нейното място, в нейния дом. Повечето хора тук живеят в покрайнините на града, от където и тя е започнала. Но днес се е потопила в сърцето на града. Както самата каза: „Градът остава само за мен и студентите“.
Тя ни превежда през центъра, по моста (Victoria) към музея на Куинсланд и ни води на обяд в кафенето на щатската библиотеката. След това минаваме по дизайнерския мост (Kurilpa), заобикаляме гарата (Roma Street Station) и влизаме в красив парк (Roma Street Parkland), през ботаническата градина, бързо посещение на технологическия университет (да играем видеоигри по интерактивните екрани) и долу покрай реката, посока – мостът Стори (Story Bridge).
Бризбън е най-младият метрополис на континента и се води, че все още е в етап на разтеж и развитие ... като всеки тинейджър. Личи му – стари сгради почти не се виждат, само запознат екскурзовод може да ти ги посочи. Всичко, което те заобикаля, е строено ей сега през последните стотина години, за новите нужди на света, с новите архитектурни принципи, с новите материали и строителни технологии. Изкуството по улиците е модерно, парковете – растящи ...
По думите на Изабела, има нещо специфично, което различава Бризбън от предшествениците му (като Сидни и Мелбърн) и това е работната етика на хората тук. На юг хората се движат по темповете на Лондон и Ню Йорк – забързаност, бизнес приоритети и работохолизъм - правенето на пари е преди всичко. Тук, обаче, нещата далеч не се стоят така. В Бризбън приоритет номер едно е личният живот, семейството и преживяванията извън офиса. Работата е просто инструмент, чрез който си осигуряваш повече свобода да обръщаш внимание на важните неща в живота. Не звучи лошо, а?
И за това градът е широк, цветен и жив. В момента, в който напуснеш CBD-то (Централен Бизнес Район), бизнесите наистина остават зад гърба ти. Стъпиш ли на моста Виктория (в североизточния край), пред себе си виждаш забавления - паркове, музеи, галерии, виенско колело, шарени банери, и всичкото това на фона на синьо небе с бели, пухкави облачета. И това е така на много места в центъра на щатската столица.
А точно днес, това свободолюбие ни се показва в най-силната си премяна. Оказва се, че напълно случайно пристигаме в Бризбън на най-добрия възможен ден. На най-големия им празник – Ривърфайър или Речния Огън (Riverfire). Краят на бризбънския културен фестивал се отбелязва от 11 тона фойерверки от моста над реката. И просто половин милион души са се събрали, за да ги гледат.
По думите на Изабела никой австралийски град не може да се сравнява по новогодишни фойерверки със Сидни, заради което и никой не се опитва (Нова Година се отбелязва почти само в Сидни на целия континент – останалите си лягат рано). Но пък това не означава, че другите градове не искат да си покажат фойерверчените дизайни и просто си измислят свои си поводи. За този не знаехме и сме изключително щастливи, че пристигаме навреме. Пък и днес трябва да чакаме само до 20:00 часа, а не чак до полунощ.
С Изабела слизаме до крайречната алея и сме удивени! Не от гъмжилото от хора, които вече са се насъбрали, а от подготовката им. Пикник одеяла и столчета, вино и мезе – всичко подредено като за списание. Стъклените чаши с просеко, подноси със салами, сирена, плодове, нагласени като от френски шеф от Прованс! Карираните одеалца им топлят краката, а разговорът се подсилва от гледките. Ех, има какво да научим от австралийците – ако те не знаят как да се възползват на максимум от поводите за пикник, не знам кой!
Е, ние не сме така подготвени и затова просто ще поседнем за по една бира до реката. Доста вече трамбоваме през Бризбън, можем да позволим на крачката да починат. И както проверяваме програма за днешното събитие (а Ник е на бара да поръчва), тълпата започва да се раздвижда и всички гледат на юг. Преди да осъзнаем какво се случва, близо до водата, с подобаващ тътен прелита военен изтребител - EA-18G Growler. А Ник все още поръчва и за него остава само шумът от случилото се. Но, няма да се отчайваме – след час и половина пак ще се върне самолетът!
Денят продължава да се изнизва и около час преди началото на шоуто Изабела ни оставя да се доразходим сами. Тя това го е виждала достатъчно пъти от много ъгли, а вкъщи я чака важна работа. Уверяваме я, че ще се оправим сами по обратния път - с помощта на Гугъл в днешно време малко неща са невъзможни ... и се разделяме.
Имаме достатъчно време, за да намерим вечеря, но преди това малко ще почакаме, за да видим втората част от днешната програма – вторият полет над реката. Също толкова шумно като първия, вторият самолет ни изненада и с няколко лупинга във въздуха – за снимката. За първа година общината на Бризбън е решила да си спести екологичните спорове (които според Изабела се водят от години) и изтребителят не гори гориво зад себе си. Буквално са изпускали гориво и са го запалвали зад машината, за да остави огнена диря – откъдето най-вероятно идва името на събитието – Речен Огън. Гледайки снимките от предишни години, това изглежда изключително впечатляващо, но и без него ще се насладим.
Подминаваме всички насядали по парапетите бризбънци и посетители и отиваме да хапнем по указанията на Happy Cow (приложението за веган ресторанти). Намираме едно малко място с уникални бургери, а в съседство има и бира. Какво повече да искаме в такъв хубав ден? После се позиционираме и за фойерверките – на склона от източната страна на моста. Не е типичният поглед към събитието, но има достатъчно народ около нас, за да не мислим, че сме се излъгали. Докато изчакваме да стане осем часа, наблюдаваме хората по балконите отсреща и няма как да не си мислим – първо, колко скъпа би била нощувката в един от тези хотели тази вечер и второ, на колко много приятели изведнъж им ставаш близък като наближи денят, а ти си собственик на един от тези апартаменти. Перфектна им е гледката със сигурност!
И се започва! И не спира цели 20 минути! Не знам дали е възможно с думи да бъде описано шоу с фойерверки и честно казано не държа да опитвам. Но едно може да се разкаже – чувството ... Невероятно, зашеметяващо, възбуждащо, красиво, светло, шарено, забавно, зареждащо и ...! Студено ми е, но мога само да съм благодарна на Вселената, че ни доведе тук точно днес. Абсолютно незабравимо преживяване чрез иконата на града – Стори Бридж (за който ще ви кажа по-подробно след няколко абзаца – ще видите защо!)
Усещането е новогодишно - тълпите са готови за купон! Заобиколени от стотици хора, ние тръгваме обратно към Изабела. Както се казва, вечерта е още млада. Затова нека я използваме разумно – като пуснем пералнята (първо от три зареждания). А домакинята ни продължава да разказва за Южна Америка и ще бъде ли и това приключение книга (според последни данни, май ще бъде!). Но за утре предвидените приключения са големи (и ранни) и не осъмваме!
29 септември
Ставаме уж навреме, защото в 10:15 трябва да сме на едно специално място. Но явно сме се помотквали повече от нужното, защото се налага да потичаме леко притеснени. Пресичаме центъра по подобен маршрут като вчерашния и излизаме на същото място, където вчера пихме бира преди фойерверките. Тук е една от спирките на ферибота и заставаме да го чакаме.
Важна информация за реката на Бризбън – не плувайте в нея. То не че мътните и кафяви води биха ви привлекли към такива начинания, но реката е дом на десетки акули и те лесно биха се възползвали от заблудени туристи. Не бъдете от тях като ходите в Бризбън следващия път!
Пресичаме реката на безплатния ферибот и се озоваваме в подножието на Стори Бридж. След още малко подтичване влизаме с леко закъснение в офиса на Story Bridge Adventure Climb – Приключенско катерене на Стори Бридж. Да! Тук идваме и това ще правим! Вълнувам се много! Снощи го гледахме от далеч, сега ще го гледаме много отблизо.
Построен през 1920 г. мостът Стори е емблематичен за силуета на Бризбън, най-дългият конзолен мост в Австралия – 777м от край до край и 80м над реката. Имах грешната романтичната представа, че името на моста е буквален превод от значението на думата на английски и е свързан със специална приказка. Но уви, носи просто името на архитекта си – Джон Стори. Приключението да се разхождаш до върха му се случва вече 14 години и такова нещо може да преживееш само на 3 моста в целия свят, всичките в Долната Земя – Стори Бридж, Бризбън; Харбър Бридж, Сидни; Окланд Харбър Бридж, Нова Зеландия. Чувствам се специална!
Регистрираме се, плащаме допълнително за снимки (защото ни е забранено да носим каквито и да е предмети със себе си освен слънчеви очила) и ни нареждат да седнем около един екран. Пускат ни видео, за да ни инструктират за правилата за безопасност, след което момичето, което ще ни води, ги повтаря. Раздават ни непривекателни гащеризони, връзват ни слънчевите очила за гърба, за да не излетят, и ни закопчават коланите, с бърз урок как да ползваме карабината, която ни държи вързани за предпазните въжета.
Подреждат ни в нишка и чак сега решават да питат дали някого не го е страх от височини. Мен! И след всичките тези инструкции за сигурност, взех малко много да се притеснявам къде съм тръгнала. Но няма бягане. Мечка страх, мене – не! Каката ни повежда, първо на мостик под моста, а след това започваме и да се изкачваме. Спира от време на време, за да ни насочи вниманието към различните детайли по моста или сградите, които виждаме наоколо. Ние сме първата група за деня, следователно и първите да вървят по моста след пироманите от снощи – да видим какви са последствията. Оказва се, че мостът е напълно облизан и няма помен от снощните ефекти – освен няколко картонени дискчета тук и там, едно от които Ник си прибра за спомен.
По пътя нагоре, внимателно подминаваме гнездо на местни, бризбънски свраки (magpie се казват). Набързо ни е обяснено, че гнездото им вече веднъж е било развалено на това място и за съжаление ще трябва пак да бъде направено. Напълно привично е за тези птици да нападат хора, когато яйцата са снесени и като за туристическа атракция на особена височина, това не е най-подходящото нещо. Тя снима заселниците, за да покаже на шефката си и продължаваме.
Времето днес е невероятно – слънчево, с лек полъх; дори и тя обяснява, че отдавна не е водила група в такива прекрасни условия. И ето че стигаме върха с вятър в косите си. На тази платформа сме на 80 метра над реката и 50 над пътя. Но честно казано, дори и за малко не можеш да се притесниш. Всичко е толкова добре обезопасено, че не знам дали може да ти се случи каквото и да било. Сигурно да се разх
ождаш в центъра е по-опасно, отколкото да си тук горе.
Един по един всички се изреждаме, за да ни снимат на предварително установените места, а тя продължава да разказва. Посочва съседните мостове (Victoria and Sir Leo Hielscher (Gateway) Bridges), мстните планини (Glass House), причината южната страна на моста да има завой (Kangaroo Point - местният пъб, как така ще го съборят за някакъв си мост), най-високия небостъргач в бизнес района (Brisbane Sky Tower - 270.5м) и други. Дори ни описва инженерната прецизност на Стори Бридж, заради която двете страни са се съединил без непредвидената фуга, докато новия мост 60 години по-късно е трябвало да запълва получилата се шрока междина (Sir Leo Hielscher Bridges). След това се спускаме надолу до центъра на моста, пресичаме до другата страна и се връщаме обратно, като спираме пак тук и там за снимки. В крайна сметка всичко минава толкова приятно, че го усещаме изключително кратко. Още ми се стои тук горе да гледам Бризбън и да ме духа вятърът. Но не стават така нещата …
Слизаме, разсъбличаме екипировката, разглеждаме снимките и си тръгваме. Отново в търсене на обяд, като този път се изгубваме. Е, не наистина, но ни отнема толкова дълго време да намерим нещо свястно и веган, че се чувстваме като изгубени в Бризбън. Това предизвика по-късно и силни чувства от пътешественическо напрежение. Уморително е да знаеш, че където и да отидеш си на чуждо място и ти си му чужд. Не знаеш как да се ориентираш, особено когато не можеш просто да намериш хляб и вино в неделя. Сякаш нещо ти крещи, че не принадлежиш тук: „Не ти е тук мястото!“. Започват да ни липсват онези места, които познаваме толкова добре. Местата, които наричаме дом ...
И същевременно за нас не е чак толкова трудно – с постоянен достъп до интернет винаги можем някак да се ориентираме, дори и не по най-ефективния начин. Винаги можем да звъннем вкъщи, за да си припомним чувството на принадлежност. Ами ако пътувахме преди 30 години? Както и да е ... в крайна сметка сме тук и нямаме никакво намерение да се предаваме. Просто трябва да продължим без да го мислим много. „Домът е, където са хората, които обичаш“, нали така казват. Е, Ник е винаги на една ръка разстояние!
След обяда пресичаме отново по парадния мост и сме при музея – този път ще влезем. Обикаляме и гледаме – динозаври, фосили, птици, влечуги, бозайници и какво ли още не. Целенасочено пропускам паяците, не ми трябва тази негативност в живота. Внимателно оглеждаме змиите, за да познаем нашата от разходката, а табелката потвърждава първоначалните ни открития – източна кафява змия. Наблюдаваме и единствените живи индивиди в музея – огромни (ужасни) хлебарки и пръчици (онези насекоми, които се сливат с клони и листа).
След като приключваме с всички безплатни изложби в музея, разбирайте – когато сме изключително уморени и не можем повече да се разхождаме, се преместваме в съседната сграда – щатската библиотека на Куинсланд и си намираме едно бюро с контакти. Фокусираме се отново върху продуктивни дейности с гледка към реката и бизнес района от другата страна.
Може би забелязвате нещо интересно в този последен абзац – безплатни музеи и библиотеки за всеки. Това е практика, която често се среща и в Англия, но тук е изключително силно изявена и неописуемо подчертава богатствата, които притежава Австралия. И нямам предвид природни забележителности или други преносни значения – буквално с колко много пари разполагат. Няма държавна институция от туристически интерес, за която да се плаща тук или да се изисква членство – музеи, галерии, библиотеки, ботанически градини, парламентарни сгради и AНЗАК мемориали (Австралийски и Новозеландски Армейски Корпус). Чудят се управниците какво да правят с толкова много пари в хазната и затова инвестират в хората си. Разбира се, се срещат и платени турове, но те са за гостуващи експозиции, постоянните са винаги със свободен достъп. А, и някои Национални паркове са платени. За толкова изръшкан път, всичко безплатно е перфектен бонус (особено когато бягаш и от жегите).
Тази вечер ще сме сами в апартамента, затова се възползваме от всичко, което отдавна не сме имали– второ и трето зареждане на пералнята, фурна, миялна машина, баня и контакти до леглото. Утре потегляме пак, така че сега е моментът да си припомним хубавите неща от цивилизацията.
30 септември
За днес програмата включва няколко неща, но само едно заслужава разказ - Убежището за коали Лоун Пайн (Lone Pine Koala Sanctuary). Няма и да крия много – това беше най-голямото ни разочарование, може би за цялото 6-месечно пътешествие. Две са причините да бъда искрена по този въпрос – първо, не виждам причина да представям всеки момент от пътуването като невероятно позитивно усещане, когато не е така. Второ, личното ми мнение за експлоатирането на животни (например в зоопаркове и циркове) не ми позволява да скрия лоши практики.
След болницата за коали в Порт Макуири бях подготвена да съм зашеметена от начина, по който живеят коалите тук в Лоун Пайн. Вместо това просто платихме вход за най-обикновен зоопарк, експлоатиращ диви животни. Животни като прилепи и папагали, затворени в малки, мизерни клетки. А те си живеят прекрасно на открито – виждаме го със собствените си очи всекидневно. Огромно количество заграждения с коали, всички „на опашката“ да бъдат използвани за снимки с туристи. Сякаш животното си няма друга работа и изгаря от желание да го гушкат десетки хора.
Напълно бих разбрала нуждата от клетки, ако всяко едно от тези животни е пострадало до такава степен, че няма възможност да преживее в дивото. Но за разлика от болницата за коали, тук никъде не можем да видим причините тези животни да са в загражения. Нека сме честни – ако наистина подбудите тук бяха така безкористни, то маркетинг стратегията им щеше да бъде напълно различна. Гушкането нямаше да е позволено и на всяка табела щеше да пише колко са внимателни и какво специално внимание получава всяко животно. От зоология може да не разбирам, но маркетингът ми е по-ясен.
Кенгурута, динго, орли, гущери, уомбати, птицечовки, емута, казуари и още много други, затворени без ясна причина, точно както бихме ги видели във всеки зоопарк. Тръгнахме си разочаровани, леко разстроени и със сигурност с желание да разпространим надалеч, че това не е място достойно за посещения (когато ценностите ти изключват експлоатация на животни).
Денят не се подобри от загубените три часа да се върнем до Голд Коуст, защото забравихме нещо важно в квартирата, след което да продължим на север от Бризбън. Вечерта и буря ни застигна, но за щастие я усетихме навреме. Сгънахме палатката и се преместихме да спим на леглото в колата без да се намокрим ненужно. Тук долу не се спи много приятно, но в такива случаи е голямо спасение.
Благодарим на Изабела, че ни приюти и ни прие без да ни познава. За нас е голяма чест да кажем, че вече се познаваме с нея лично и сме спали на дивана ѝ. Благодарим за частния тур из Бризбън, за пералнята и най-вече за неспирното вдъхновение и ние да пътешестваме и да откриваме. Надяваме се, че успяваме да го предадем напред!
Останете си Вивид,
Вася (и Ник)
Komentáre