Суксма

Бали, 9 януари

Видовете екскурзии около Бали са безкрайни. Снощи се заровихме дълбоко в брошури и онлайн реклами, за да си изберем една. Коя ще ни покаже Бали най-пълноценно? Коя ще има най-много спирки? Те достатъчно културно богати ли ще са? А ще отметнем ли достатъчно гледки? Има близки или по-далечни. Има по-културни или по като за Инстаграм с безкрайни гледки. В крайна сметка се спряхме на една, записахме се и спокойно си легнахме. Имаме още цели три дни в Бали. Дори и тази да не ни покаже достатъчно, ще имаме възможност да видим и останалото.

Сутринта получаваме съобщение, че шофьорът е пристигнал и ни чака в лобито. Но до уречения час остават още петнайсет минути и ни хваща, заровили лъжици в една питая – екзотичен плод с цикламена странна кора и също така наситена вътрешност с черни семчици. Може да сте го виждали и в бял вариант или да сте го чували като драконов плод. Та опитваме ние този местен плод, а той оцветява всичко, което докосне, докато бързаме да слезем за екскурзията. Все пак ни чакат и други хора.

Да, ама не. Бали е толкова евтина дестинация, че без да разберем, всъщност сме платили за частен тур. Двамата с Ник на задната седалка на голяма кола, с личен шофьор, които да ни води от място на място, да ни разказва каквото го питаме и да ни снима, за да не останат спомените ни само в селфита. Бих казала, че това е добра оферта. Шофьорът ни се казва Ади (Adhi) и ще ни разхожда цял ден в местността на Убуд (Ubud) или основната градска част на острова.

Още с първата минута започваме да задаваме въпроси. Всичко, което ни хрумне за Бали – култура, история, религия, икономика ... Ади бързо осъзнава, че не сме от типичните туристи дошли за плажове и Инстаграм. Просто искаме да научим за това ново място. Той бързо започва да добавя спирки към програмата (но не казвайте на шефовете, че ще ни накарат да платим екстра за този лукс).

Отклонението от програмата започва още преди тя да е започнала, с посещение в работилница за платове. Очевидно всичко е нагласено за туристите, но и така показва автентичното ръкоделие на една от най-тачените балийски продукции. Всеки стадий от идея до изтъкаване е представен от различните хора по масите, а до тях са наредени и табла, за да разбереш реално колко труд отива за тези красоти. Бих поспорила, че шаловете и покривките, които продават в магазина ни най-малко не са автентични и най-вероятно са масово производство, но никой не ме кара да ги купувам.

Преди първата планирана спирка се отбиваме и в бижутерия за сребро, откъдето Ади купил подарък на майка си наскоро. Няколко много умели бижутери стоят в малка стаичка, където можеш пак да видиш занаята, а след това те прекарват и през огромния магазин. И този път са с нас на всяка крачка и очакват да пазарим до припадък. И ... се влюбвам в една гривничка още на първата витрина. Обикаляме бавно и оглеждаме внимателно, но идва време да се пазарим. За гривничката. Не че мога да докажа, че е изработена точно тук, но виждам, че е сребро, а цената като за сребро си заслужава. И ще остане вечен спомен от Бали – май няма да се сдобия с паянтова сламена чантичка като всички други мацки на острова.

Добре, сега можем да се завърнем към заложената програма. Насочваме се към първия темпъл за деня. Името му не знам и дори и Гугъл не може да ми помогне, защото храмовете в района са безбройни. Ако не е от най-големите туристически дестинации, няма шанс да го намериш. Ади идва с нас, за да ни разкаже за балийския Хиндуизъм. Споменах, че Хиндуизмът е основната религия на остров Бали, за разлика от останалите мюсюлмански земи в Индонезия. Донесен е тук от Индия, но с времето и разстоянията силно се е променил и днес следва свои собствени традиции, дизайн на храмовете и основни богове. Но както и при християнството, основният олтар гледа на изток към изгряващото слънце.

Ади разказва увлечено … Хиндуистките храмове на Бали са три вида. Обществените са отворени за всеки, който желае да ги посети. Селските са само за местните, които живеят в определения район. И, разбира се, семейните, които се намират във всеки дом и са достъпни само за тези, които принадлежат към него и техните най-близки. Ето защо сламените покриви могат да се видят навсякъде. Храмовете са във всеки двор. Достъпът до Всевишния е лесен за всеки, по всяко време.

Още с първите ни стъпки по балийските улици, забелязахме една много видима и цветна традиция. Листа от банан, сгънати като купички и пълни с красиви цветя и жито могат да се видят навсякъде. На таблото на всяка кола. На входа на всеки магазин или ресторант. В сърцето на всеки олтар. Сега ни се е паднало да питаме. Ади ни обяснява, че тези дарове се правят според трите основи на Хиндуизма, които пък се опират на основните човешки взаимоотношения. По храмовете виждаме оставени дарове от Човека за Бога. По колите и работните места са символ на респект и обич от Човека за Човека. А по тротоарите или под големи дървета даровете са оставени от Човека за Природата. Всеки дар е жест на преклонение и благодарност.

На входа на храма получаваме цветни поли и заедно влизаме в комплекса. Заобиколени сме от каменни порти и огради; високи олтари с разкошна орнаментика; тъмни сламени покриви и позлатени капители тук-там. Храмът е богат, в семпъл, но майсторски вид. Нищо не се натрапва, не пречи, не превзема. Сигурно това е причината толкова западняци да намират спасение в тези святи дворове. В главата ни се върти само една дума „благодаря“. Веднага питаме Ади как е на балийски. „Суксма“, отговаря той въодушевено. А „Суксма Моали“ или само „Моали“ е „моля, пак заповядай“. Е, това е лесна дума за запомняне.

След разкошния храм се преместваме на водопадите Тегенунган (Tegenungan Waterfalls) и бързо научаваме що е то туризмът в Бали – пътешестващи Инстаграмъри. Всеки на лов за перфектния кадър. Този, в който ще изглежда сякаш е в дивото и е уж непринуден. На който няма да си личи, колко време е висял на опашка, за да няма чужди хора наоколо. Сякаш е кръстосвал девствените дъждовни гори и някак си се е натъкнал на тази перла-гледка. Да не се знае, че просто си е платил вход за водопади в центъра на туристическия Бали.

„Инстаграм“ буквално е дума в рекламните кампании на всяка нова локация. И за да се уверят местните, че предлагат на прииждащите най-фотогеничните места, навсякъде са поставени гнезда, крила, сърца и люлки. И в повечето случаи трябва да си платиш, за да се качиш на едно от тях за една нищо и никаква снимка. За наше щастие, ние не се причисляваме към желаещите да поддържат пътешественическата илюзия с повече пари (попитайте ме пак като стигнем люлките), но това не означава, че няма да се наместя да позирам в някое безплатно гнездо. Определено ще го направя!

Районът наистина е прекрасен и водопадите си заслужават безкрайното слизане от паркинга. Разбира се, количествата позиращи туристи развалят обстановката, но какво да се прави. Ние сме също толкова част от какафонията, колкото всеки друг около нас. Мацки покатерени нависоко, по бански, с развяващи се рокли или с много къси гащи. А съответното гадже е заело най-неестествена поза, за да възпроизведе незабравима фотосесия. Кой с телефон, кой със скъпо професионално оборудване. Циркът е пълен! Бързо сме готови и се разделяме с него.

Лъкатушим по тесните улички на Бали към следващата дестинация, а островът продължава да ни показва красотите си. Виждаме колко активно се обработват земите на острова. Само местните си знаят къде свършва едно село и почва следващото. За мен Бали е едно голямо село, съставено от безкрайно много махали, които преливат една в друга. Аз не мога да отделя Убуд, Денпасар или Семиняк като отделни селища. Физически между тях празно пространство няма.

Докато сме в сърцето на лудия балийски трафик с истински балийски шофьор, не пропускаме възможността да попитаме за един от най-неизяснените въпроси досега - какво е това постоянно бибиткане? Ади има отговор. Разбира се, понякога е свързано директно с трафика, в който се движим. Кой кого засякъл или кой къде иска да се шмугне неправилно. Но в повечето случаи звукът на клаксона е знак на почит към място от голямо лично значение за шофьора. Това може да е улицата, на която е роден или живее; храмът, който семейството му посещава; магазинът, където работи майка му. А може и да е просто мост или многовековно дърво, на което те искат да благодарят. Въпрос на собствената им връзка с наближаващия обект. Правилник няма! Да ... някъде смятаме този звук за замърсител, другаде е символ на респект и почит.

Движим се в тези тесни и шумни улички, търговията се случва навсякъде и то на много индивидуално ниво. Големи магазини не сме видели – може би затова молът на Денпасар се води туристическа атракция. Магазинчета едно до друго – ръкоделия и майстори безкрай. Дърво, стъкло, плетени кошници, текстил, сребро ... Някой ден ще се върна, за да си обзаведа лятната къща с балийски мебели, лампиони и възглавнички.

Един от популярните продукти на Бали е вид специално кафе – Лювак му казват. Спазвайки програмата идваме в малка плантация, за да разберем за какво става въпрос.

Не може да не сте чували за онова кафе, което се добива от изпражненията на животни. Някой го мислят за лисица, други за вид маймуна. А то всъщност е азиатската палмова цивета или по местному - Лювак.

Всъщност животинката е подобна на енотите - тропически хищник, който често си похапва зърна кафе. Но храносмилателната им системата не ги преработва качествено, защото излизат от другия край целички. Покрити в … знаете в какво. Местните събират купчинките от дивите животни, почистват ги и от там нататък обработката е като на традиционното кафе. А балийците, които имат семейство люваци в градината си, тук стават богаташи. Кафето е изключително скъпо, а събирането му е сложно. Според коментарите на Ади от това се печелят повече пари, отколкото в офис на бюро в Англия. Дали да не се преквалифицираме с Ник? ...

На входа на плантацията ни посреща един чичко и само дето не ни хвана под ръчичка, за да ни разходи. Първо ни показва различни видове растения – кафе, какао, банан, канела, таро ... После и процеса на обработка на това странно кафе. Разбира се по пътя не пропускат и да ни посочат горкото същество лювак, затворено в малка клетка. Но нали туристите трябва да видят нещото. Съжалявам го много. Това кафе определено не се води веган. Уж се събирало от дивите групи, но ако наистина толкова много пари се изкарват, надали всички събирачи спазват този принцип. Колко по лесно е да си „осиновиш“ няколко, да ги затвориш в клетка и да ги храниш с кафе по няколко пъти дневно.

Разходката спира под сламен навес и с Ник сме наредени на дълга маса. Чичкото поставя пред нас дълъг дървен поднос със стъклени чашчици. Всяка от тях изглежда различно, а пред тях има табелка с име – кокосов чай, авокадово кафе, подправен горещ шоколад, джинджифилово кафе и още дванайсет разновидности. Тази дегустация е напълно безплатна, но не бих казала, че каквото и да е ни допадна. Чайовете са силно подсладени и специфичните им аромати са тотално загубени, а всички кафета са смесени с краве мляко. Не е за нас.

Но в нито една от тези чашчици няма от кафето Лювак. За него се плаща. Размишляваме дълго и решаваме, против веган вярванията си, да го видим какво му е толкова специално. Нареждат се алхимични посуди до нас и кафето са вари - бавно и забележително. Но нито с първата, нито с десетата глътка можем да усетим някаква особена разлика във вкуса му. Както казват на рекламата в България - „кафе като кафе“.

Благодарим за дегустацията и ставаме да си тръгнем. Но не и преди чичкото да ни преведе през магазина. Той се надява да си купим все нещо, но ние просто плащаме за изпитото кафе и се сбогуваме. Приятелското изражение мигновено пада от лицето му, когато осъзнава, че сме от „некачествените“ туристи. Ама като мога да пия кафе, което не експлоатира животинки, защо да го купувам, и то три пъти по-скъпо. Довиждане!

Следващата спирка е Маймунската Гора (Monkey Forest). Не съм много убедена, че трябва да ходим. Притеснявам се, че отново ще бъде експлоатация на животни в зоопарк. Но още с първите стъпки съм разубедена. Гората е нещо напълно подходящо за снимки на Индиана Джоунс. Античен комплекс от храмове, потопен във вековна джунгла. Безброй естествени тераси, уникални мостове и неравни дълги стълбища. Всичко обвито в каменна орнаментика и опасано от лиани. Крият се скулптури на животни измежду клони, корени и мъх. Дори и без маймунките, това място е магическо.

Но тях ги има! Около 600 макака или балийски дългоопашати маймуни живеят тук. Това е сакрално място за местните и животните са защитени и свободни в него. За нас, посетителите на тези земи, е забранено храненето, пипането или дори заглеждането на маймуните очи в очи. (?!?) Това е тяхното царство, а ние сме само гости за кратко. Гледаме отдалеч и правим няколко снимки. Това е! Всичко останало е посрещнато с овикване от уредниците на парка. Облекчение е да попаднем на това място. И духовността не е забравена. Попадаме на няколко храма в комплекса. Всички са под ключ за не-балийци, но са достатъчно отворени, за да можем да ги разгледаме отвън. Също толкова красиви и автентични като всеки друг балийски храм, но и пълни с маймунки и техните бебета. Гонят се, боричкат се и се гушкат.

След тези възвисени духовни стъпки, Ади ни води дълбоко в света на нарцистичните социални медии. Пристигаме на люлките и мечтите ми са разбити. Наистина Инстаграм е пълен със снимки на момичета в привидно изолирани местности, открили случайно една люлка по пътя си. Представям си, че са вървели часове наред пред дъждовните гори на културно и духовно пътуване и случайно са стигнали до такова прекрасно място. Където местните са сложили люлка за децата си или са направили мост към селото. И как да не се снимаш при такава прекрасна случайност. Но за съжаление тези мои представи са далеч от реалността.

Намираме се в огромен парк със 16 люлки в различни размери, форми и украси, още гнезда или камъни, които да подхранват суетата. Всичките с гледка към оризови тераси и палми в далечината. Плащаш си, за да се качиш на тях. Плащаш още повече за професионален фотограф. Плащаш и за да си наемеш шарена рокля с огромен шлейф, който да се развява под люлката. И след това се качваш от люлка на люлка, въртиш се с лице или гръб, викаш гаджето или го оставяш да гледа ... и така с часове докато все една снимка става за Инстаграм.

Трябваше да си тръгнем мигновено, но дори и ние бяхме въвлечени в това чудо-невиждано. Като центрофуга от повърхностни и себеобсебени решения. Все пак, вместо да платим за пълния пакет, решаваме да се качим само на една люлка. Колкото да начешем крастата. Избираме най-високата и единствената, която изисква обезопасителни колани и развяващото ми се потниче няма да има възможност да полети. Но така ми харесва повече. Няма да си спомням колко „хубави“ сме били, а колко сме се забавлявали в тази странна ситуация.

След балийските висини и късен обяд, отиваме и към терасовидна оризова плантация. Ади ни предупреди, че голяма част от полетата са вече ожънати и няма да бъде толкова зелено, колкото може би очакваме. Комплексът отново е осеян с люлки и гнезда, но този път има по-ценна причина за присъствието ни. Гледката е по-пълна. Иска ми се да бяхме дошли направо тук и да не се бяхме занимавали с люлките, но не ни е било писано да сме толкова предвидливи. Отделяме обаче, предостатъчно време, за да се разходим по всяка пътечка и да погледнем от всяко ъгълче. Все пак не сме виждали оризови тераси до сега. Това е и последната ни спирка за деня.

Пътят наобратно е дълъг и подхващаме разговор с Ади за възможностите ни утре да разгледаме по-навътре в острова към планините. Заедно съставяме план, за да се уверим, че може пак той да ни е шофьор и бързо го прилагаме с надежда, че ще проработи. А междувременно той продължава да ни разказва факти за Бали. Любимата ми особеност на острова е в традицията за имената на децата. Чували ли сте за това?

Тук имената на децата се дават според реда, по който са родени в семейството, независимо от пола на детето. Традиционните имена са четири и когато се стигне до петото дете, което често се случва в Бали, кръщаването започва от начало. Те леко се различават в отделните райони на острова, но Ади го подреди така: Уайан (Wayan), Маде (Made), Ниоман (Nyoman) и Кетут (Ketut). Самите имена нямат определено значение, освен че отбелязват реда на раждането.

А за да се улесни това неминуемо объркване от еднакви имена, на детето се дава второ име, което се използва като прякор или галено име. Обърках ли ви? Ето, малко нагледни примери. Като първородното дете моето име би било Уайан Василена, а на Ник - Ниоман Николас. Ади е второто дете в семейството, така че неговото име е Маде Ади, а чичо му, с когото ще се запознаем утре е Кетут Ария. Можете да предположите кой поред е и как му казват. Ади спомена, че баща му е бил едно от седем момчета в семейството, което означава, че е имал по двама братя с имената Уайан, Маде и Ниоман. Странно, а?

Обратно в Семиняк се разделяме с благодарности и Ади обещава да се чуем за утрешните планове възможно най-скоро. Бързо се преобличаме и отиваме на главната улица да се разходим из лудия консумеризъм на Бали и да търсим вечеря. По шумните улици Ник ми подвиква нещо, но аз не чувам съвсем. Той вижда, че разсеяна от шаренията около мен, не осъзнавам какво ми говори и ме сграбчва, за да спра и да го слушам.

Получили сме съобщение от Англия. Ед е буден!!! Урааааа! Неудържимо щастие започва да напира! Все още бил много объркан и уморен, но все пак е буден! Никой не казва точно какво се случи преди 5 дни и чакаме допълнителна информация, но вече можем да дишаме малко по-дълбоко. Браво, Ед!

Поръчваме вечеря и се чувстваме като че ли трябва да празнуваме. И не е ли така? Похапваме вкусна местна храна и няколко коктейла и си говорим по-спокойно за следващите няколко дни и седмици. Ади също пише. Утре е зает, но чичо Кетут Ария може да поеме ангажимента за нас. Е, няма да се дърпаме! А на връщане към хотела си позволяваме дори и да се шмугнем в едно от многобройните места за масаж по тези места. Само бърз на краката ще е, но пък защо да не се възползваме. Май го заслужаваме.

Няма как да не сме изключително благодарни за този ден. Възможността да прекараме цял ден с кореняк балиец и той да ни разкаже толкова много за своята култура! И до днес с Ник си говорим за Ади като за много близък приятел. Нищо че бяхме заедно само десет часа и сигурно никога няма да го видим пак. Но все пак имаме някакви надежди, че може и да бъдем поканени на балийска сватба някой ден. А островът още цели два дни ще ни бъде домакин и то точно за рождения ден на Ник. Нямаме търпение!

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

следващ пост < Vivid Key > предишен пост