В неделя, ама то било понеделник

9.05.2020 г.

Островите Уитсъндейс, 6 октомври

6 октомври

Алармата звъни.

Звъни отново 5 минути по-късно.

15 минути по-късно все още сме в палатката. Остава ни половин час да се приготвим и да съберем багажа за Уитсъндейс. Паника не изпитваме, но лекичко бързаме. Най-сетне сме готови и чакаме на уреченото място с две минути преднина. Ходи ми се до тоалетна и решавам, че ще рискувам. Връщам се, а микробус все още няма. Ник започва да се рови из имейлите, за да разбере защо не се подреждат нещата. Изведнъж виждам отговорът в горния десен ъгъл на екрана ...

Това ли е часът??? – питам аз невярващо.
О, Боже! – отговаря Ник, осъзнавайки какво се случва.

Телефонът показва 6:48 – един час преди уреченото време. Споглеждаме се объркано и правим единственото нещо, което може да се направи в такава ситуация – търсим място за закуска. Сядаме на по сандвич и плодова салата и спокойни се връщаме на същото място, този път в правилното време. Около нас има други чакащи хора - този път не грешим.

Качваме се в микробуса и след 3 минути слизаме на Марината. Е, това можеше спокойно да го извървим в последния екстра час, но пък закуската е приоритет. Подписваме се, че нямаме здравословни проблеми, които биха ни попречили на гмуркането (то пък със шнорхел колко може да е опасно?) и тръгваме по кея към лодката. Раздават ни неопрени и ни настаняват.

Приветстват ни на борда на Булет (Bullet - Куршум), демонстрират ни правилата за безопасност и сме готови да тръгнем. Слънцето пече, океанът е прекрасен, лодката пръска солена вода в косите ни, а хитовете от уредбата са разбиващи. От време на време ни информират за островите, които подминаваме – Daydream Island (Остров Мечта), Whitsunday Island (Остров Уитсъндей), Hook Island (Остров Хук) ... Полезно е, когато не знаеш нищо за мястото, където се намираш. Но да не ви оставям и аз в неведение:

Островите Уитсъндейс са архипелаг от 74 острова, разположени в центъра на Куинсландската брегова линия. Островната група е наименована от, не кой да е, а любимият ни Капитан Джеймс Кук. И, разбира се, типично в негов стил – грешка има. В своите дневници кап. Кук пише, че пристига тук на Уитсън (Whitsun) – неделята 7 седмици след Великден, в православната църква позната като Петдесетница. Но! Сметките на капитана, не предвидили часовата разлика, измината от Англия, и че денят е всъщност понеделник, а не неделя. То пък голяма скука щеше да е, ако капитанът беше излязъл прав.

Архипелагът привлича туристи с две специални красоти. Първо - белите пясъци и тюркоазените води, чакащи плажуващи. Второ – островите са част от Големият Бариерен Риф, следователно гмуркането из коралови рифове е задължителна атракция. Подготвям ви от сега – това е от онези места, на които заставаш и не можеш да повярваш, че това не е картичка минала през Фотошоп. Красотата тук е невъобразима, и въпреки че снимките ни са великолепни (скромни сме си), и те не могат качествено да предадат реалната картинка.

Първата ни спирка е мястото за гмуркане (и двамата не помним как се казва). Петнайсетина минути преди пристигането ни инструктират да се нахлузим в мокрите неопрени (ако са сухи, обличането им е почти невъзможно). Но като горда източно-европейка аз отказвам да прекарам толкова време в нещо мокро, докато ме духа вятърът от скоростта на лодката. Всяка българска баба ще потвърди, че постъпвам правилно. Пък и си е гнусничко да трябва да залепиш още един слой кожа върху своята, в пълно неведение кой е бил преди това в нея.

Е, най-сетне успявам да превъзмогна възпитанието си и да се напъхвам. Тъкмо навреме за няколко снимки и раздаването на шнорхелите. Не ме питайте, те пък на кого са били давани преди и как са почистени. Аз съзнателно избрах да игнорирам тази тема в главата си. Но дори и така, започнах леко да се панирам. Никога не съм се гмуркала преди. Не знам какво се прави, как се случват нещата ... Ами ако нещо ме нападне?

И тези въпроси избутвам настрана с пълно пренебрежение към вграденото ми чувство за безопасност и скачам в малката лодка. За всеки случай, назначавам Ник за лидер на нашия екип от двама. Двамата от екипажа също ще са около нас през цялото време – той на Зодиака, тя на борд. Страшно няма!

Ииииииии! Влизаме! Водата далеч не е толкова студена, а и с дишането през шнорхела бързо се свиква. Най-сетне се успокоявям, абсолютно навреме, за да се насладя на изживяването от край до край. Виждам рифа; виждам коралите; виждам рибките! Паниката вече е въодушевление и адреналин. Буквално си се смея от щастие със шнорхела, а дупето ми танцува в неопрена.

Разбира се, рифът не е толкова цветен, както сме го виждали в „Търсенето на Немо“. Нямам предвид, че аниматорите на Дисни са надценили цветовете на Големия Бариерен Риф – най-големият жив организъм на Земята, видим и от космоса. Не, нищо такова, те все пак всички са минали курсове за гмуркане. Но тези невероятно наситени цветове, които също могат да се видят в аквариумите по света (които ние не подкрепяме), природата постига в много специфични условия, като най-важен елемент е ниската температура на водата. Тук сме не само близко да крайбрежието на континента, но и не сме в дълбокото. Тези гледки се виждат с истинско гмуркане с кислородна бутилка, което изисква сериозни обучения и физическа стабилност. А и (не мога да пропусна тази подробност) покачващата се температура на Земята и Световния Океан, убива голяма част от коралите – сигурна съм, че сте чували за еко-проблемите на Големия Бариерен Риф. Но пък, нуждата от ниски температури налага кораловия организъм да се изтегля на юг, така че не чак толкова много се губи от Рифа.

Избирам любимия си корал. После още един. И още един. Сочим си един на друг всяка риба, която видим. Виждаме и Амнемонимомна. Ако имате пропуски в Дисни филмите си и не познавате цитатите на Немо – имам предвид Анемона или на български - Актиния – коралите, в които живеят рибите клоун. За съжаление Марлин и Немо отсъстваха днес. Немо сигурно е на училище. Виждаме толкова много, че определението „детска радост“ не е достатъчно да опише чувствата ни. Повече от това е. Щастие от нещо толкова чисто и диво, че умът ти не го побира. Не искам да притеснявам екипажа, но от време на време просто лежа неподвижно, за да наблюдавам, за да поема всичко. Няма от какво да се притеснявам. Просто трябва да гледам.

Качвам се на лодката с нежелание. Искам да остана във водата. Да видя още. Да чувствам още. Какво ли би било в истински цветния Риф? Тялото ми се опитва с треперене и студ да ме извади от мечтата. А аз се опитвам всичко да запомня. Добре де, май е студено, но няма да ми развали преживяването; най-страхотното изживяване от медения ни месец до момента. Искам да ми е романтично възможно най-дълго.

Тръгваме си. Но следващата локация ще ми позволи да запазим тези чувства по-дълго. Подминаваме различни островчета тук и там и се насочваме към залив, пълен с яхти. Показват ни тази на Крис Хемсуърт (още познат като бог Тор във филмите на Марвел). Е, щом за него този залив е добър избор и на нас ще ни хареса. Хвърляме котва и се изнизваме на плажа Уайтхейвън (Whitehaven – Бяло Убежище). От каквото и да бягаме, това е мястото да спрем.

Пясъците на архипелага са едни от най-белите на континента. Не се знае точно как са стигнали тук, но се предполага, че теченията са ги пренесли от плажовете около Есперанс (на югоизточното крайбрежие), които са обявени за най-чистите и бели пясъци в света, без примеси и каквито и да е оттенъци. А чистотата на дъното е и чистотата на водата. Прозрачна, тюркоазена, нереална.

Тук ще бъдем цели 2 часа. Бездействаме и изгаряме под слънцето (хм?). А и температурата на водата е перфектна (започвам да променям мнението си за океанското плажуване). Лежим, разхождаме се, падъл бордваме, плуваме. Не правим нищо повече и определено нищо по-малко!

Обядът е сервиран обратно на борда, навътре в океана. Веган опцията, специално заделена настрани, е повече от разочароваща, но не се занимавам да се интересувам. Нищо не може да ни развали перфектния ден.

Спираме на Хил Инлет (Hill Inlet) и изминаваме кратката пътека до наблюдателницата на върха. Някой ни пита като се прибрахме коя е била най-неочакваната гледка; УАУ гледката. Е, ето тази беше! Може ли такава красота да съществува наистина, а не само на пощенски картички? А може ли и да е по-хубаво?!? Бяло и синьо – прекрасни поотделно, незабравими заедно. 98.9% чист пясък. Виждаме всичко в момент на отлив, което прави преливането от искрящо бяло до наситено тюркоазено уникално. Някъде е плавно и незабележимо; другаде – с ясна граница и дълбок контраст. Вълни от цветове играят пред нас. Единствено красивите платноходи, поклащащи се там долу, ни напомнят, че това място принадлежи на Земята, а не на чужда планета.

А за завършена картина, слизаме да се разходим и по плажа. Да впием пръсти в пясъците. Да потвърдим, че там наистина има вода, а не е само мираж. Не знам дали някъде има по-перфектен плаж от този (и на Лъки Бей не е така красиво, но за там ще си говорим след време). Е, сега вече със сигурност не ми се тръгва! Никак, никак! Но предполагам, че има и други австралийски красоти, които очакват да ни впечатлят. Айде, добре, няма да оставаме!

Без часовник или телефон и каквато и да е технология, забързано се опитваме да намерим нашата група, от която нетактично се отделихме. Не че ще е голям пропуск, ако Куршумът тръгне без нас и останем на островите завинаги. Ама нали се разбрахме, че няма да оставаме. И ето че намираме пътя наобратно. Вече му се вижда края на деня и започваме да се предаваме на умората. Крайниците натежават, на очите им се спи, изгарянията започват да парят. Но това не ни интересува. Денят и времето днес бяха абсолютно перфектни за всичко организирано. Буквално не можем да очакваме повече.

Сините води са още пред нас. Слънцето все още пече. Завършваме деня със щастие, сериали и пица. Ще отнеме време, докато преживеем по-прекрасен ден от този.

А какво се случи тази сутрин с часовниците и защо се събудихме един час по-рано и до днес не можем да разберем. Някой каза, че уж часовниците са се сменили на лятно часово време, но пък Куинсланд не сменят времето. А телефоните нали уж са свързани със световните часовници, защо се объркаха? Не знаем ... Можем само да сме щастливи, че подранихме с един час, а не закъсняхме!