Слънце, вълни и още нещо

12.09.2020 г.

Пърт, 13 ноември – 5 декември

Пърт беше важна и голяма спирка в нашето австралийско пътешествие, затова мисля, че няма да се изненадате, че му отделям още цял един текст. Вече се запознахме с метрополиса като такъв, историята му и забележителностите му (“Столица на златото”). Запознах ви и с нашето австралийско семейство и грижите, които те с такава обич положиха за нас (“Там Долу Вкъщи”). Но ни остава още една част, в която ще си говорим за приключения, за сбъднати сватбени подаръци, за срещи с природата и нови близки хора.

ПО ВЪЛНИТЕ

27 ноември

Представяте ли си да сме били в Австралия четири месеца и да не сме се качили на сърф нито веднъж? Мисля, че бихме влезли в списък на непълноценни хипстър-скитници, а не можем да си позволим такъв срам в резюмето си. 6:30 часа сутринта е. Навън е 14 градуса. Отиваме на сърф на Скарбра Бийч.

Пристигаме навреме и сме посрещнати от собственика на училището – Кийт, който започва с шегите от рано. Не го интересува много, че ние всички още дремем и не можем много да вникнем в тях. Подписваме формуляри, че те не са отговорни, ако нещо ни се случи и подготовката започва. Да ви кажа – слагането на мокър неопрен в студената сутрин е най-неприятното нещо за начинаещ сърфист. А за да е ясно все пак на всички, че сме новобранци, върху черните неопрени получаваме и жълти рашита с логото на училището. С всеки следващ урок, цветът им ще се променя, за да отбележи прогреса ни, но днес сме белязани с най-яркия.

Пръстчетата на краката ми посиняват докато получаваме инструктаж на сухо – как се носи сърф, как се държи във водата, как поемаш вълната и всички други стъпки от теоретичната част на сърф обучението. За да ни вземе страха отрано, Кийт не пропуска да ни разкаже и гадните истории за хора, които са загубили пръст или счупили нос при неправилно управление на сърфа.

И хайде, време е да нарамим сърфовете и да се насочим към пясъка. Температурата на водата е 22 градуса и ни стопля след измръзването ни на тревата. Набързо ни вкарват, за да изпробваме “улавянето” на вълните, след което излизаме за суха тренировка за четирите стъпки за изправяне – 1. Греби, греби, греби; 2. Кобра; 3. Вдигни предния крак; 4. Изправи се. На пясъка сме факири, но е пределно ясно, че влезем ли във водата изпълнението ще е напълно различно и … нескопосано.

Опасенията са правилни! За мен целия час във водата преминава в постоянна борба с вълните. Не можах да уловя нито една и определено не се и доближих до идеята да се изправя на борда. Толкова невероятно труден е този спорт! Не и за Ник, разбира се, който подхваща вълните мигновено и се изправя няколко пъти. Браво! Не че съм изненадана, де - досега не съм чула спорт, който да не му се е отдал на аматьорско, че даже и на почти професионално ниво.

Към края на урока вече нямам сили - искам просто да си лежа на борда. Установихме, че не мога да се изправя така или иначе. Почивка върху вълните звучи толкова по-приятно. Но това е против едно от първите правила за безопасност и не е позволено. Учителката ни бързо ме смъмря и аз слизам пак от сърфа, да се правя, че това спортно усилие ми доставя огромно удоволствие.

Най-сетне идва време да излезем от водата и да обелим неопрените от себе си - с голяма трудност. Бързо ги измиват на маркуча, казваме довиждане, до скоро и се качваме на съседното хълмче, където ни чакат Ели, Мери и Ая. Ели днес почива, така че се възползваме от възможността да прекараме повече време заедно. Изчакваме Ая да се наиграе на площадката, докато попиваме всеки топъл лъч от слънцето. Не пропускаме и плажното кафене, което ни предлага кафе и обяд (а за някои късна закуска), докато Ая тича напред назад, кара си колелото и се закача с Ник.

* * *

25 ноември

Хремата ми е все по-сериозна, но и днес няма да си почина, защото пак сме на сърф.

Малко след влизането ни във водата аларма разкъсва спокойствието на сутрешния плаж. Всеки понеделник се тества сирената за акули. Всеки ден австралийските служби наблюдават плажната линия с хеликоптери и при първи засичания на животните в близост до хората, се включва сирена в съответен диапазон, за да даде възможност на тези във водата да се евакуират на пясъка. Да, попитах – сирената звучи по 3-4 пъти седмично тук. Как ли пък им се ходи на плаж на австралийците?

Тази сутрин влизаме във водата в зелени рашита. Но този цветови прогрес, не помага на реалните ми умения. Ловим вълните от плитчините навътре в океана, но това означава, че всяка вълна ни избутва в изровените части близо до плажа. Там пък не можеш да си стъпиш на краката, защото е дълбоко. Това постоянно придвижване със сърф е изтощително душе-изстискване, немотивиращо и чисто и просто ужасно. В комбинация с хремата ми урокът става все по-уморителен и непоносим.

Докато все пак се опитвам с мъки отново и отново да уловя която и да е вълна, забелязвам тъмно петно във водата. В началото съм убедена, че е просто камък, но камъкът започва да се мести. Ник ме убеждава, че си въобразявам, докато учителят ни не подвиква на всички да видим ската до нас. Същото петно, което и аз гледам от известно време. Казах ли ти?! Добре де, за акулите няма да дойда, ама за скатовете може и да се престраша.

Заредена от еуфорията на морската фауна, успявам за около четвърт секунда да се задържа на борда. Невероятно, но факт! До там бях с днешните постижения. Урокът не е свършил още, а сме във водата вече час и половина. Окей, стига ми толкова, аз излизам да лежа на пясъка и да изчакам и другите кандидат сърфисти да осъзнаят колко са уморени. На мен лично ми е лошо от изтощение и не мога да си представя да ми се наложи още веднъж да трябва да изляза от океанските изкопи. Сърфирането изисква физическо усилие, което бих могла да сравня единствено с карането на ски. Но при ските имаш 30 минути почивка на лифта след всяко спускане. Тук е нон стоп два часа. Или се бориш с вълните, за да ги преодолееш или се опитваш да се сработиш с тях, за да те избутат към брега. Няма средно положение.

Това, разбира се, са си моите теглила. Ник успява да използва този урок, за да подобри техниката си, но на кого му е интересно да чете за безпроблемни сърфисти. Аз ви давам мъка и борба - сеира да ми гледате. Все пак има нещо общо и при двама ни - след тези усилия и двамата умираме от глад и изчакваме бургерджийницата да отвори за обяд, за да се заситим.

* * *

4 декември

Днес нахлузваме сини рашита, но урокът преминава като всеки предишен. Ник се справя блестящо, докато аз все така се пъна с цената на живота си. Мъча се с вълните отново, до брега пак има дълбоки ями и гребането е яко. За мое успокоение, учителят ни вкарва на пясъка по средата на урока, за да си припомним на сухо четирите стъпки при сърфирането. А за мен това просто е невероятно нужна почивка. (Не мисля, също така, че някога ще разбера защо при сърфирането се казва излизане, когато влизаш в океана, и влизане, когато излизаш на пясъка. Сърфисти, май нещо се бъркате!)

Още при инструктажа на първия урок ни разказаха за “барбекю вълната”. Ясно е, че дори и за най-умелите сърфисти не всяка вълна е перфектно подхваната и изпълнена. И точно затова всеки си избира една-две, които са се получили що годе. За тях се разказва на следващото барбекю в задния двор. Историята, разбира се, с времето преувеличава всеки аспект от тези вълни. Е, Ник си набавя няколко BBQ вълни, за които днес сигурно ще каже, че са били три метра високи и е бил на сърфа минута-две.

Докато аз просто продължавам да греба безспирно. Моето преувеличаване ще е само на безкрайните ми мъки. Решено е – мен ме бива само в спортове, които изискват само мен и никакво друго оборудване – бягане, плуване, йога, танци. В момента, в който трябва да добавя и едно нещо, координацията отпада напълно ... тенис, волейбол, сърф ... Въпреки, че ските ми не са чак толкова зле …

Ето, че най-сетне излизаме от водата и този път няма да рискуваме. Трябва да се снимаме в пълно оборудване. Може сърфирането да е загубена кауза за мен, но снимка със сърф и неопрен си ме прави цял сърфист, нали така?!

***

5 декември

Последен ден в Пърт и последен урок по сърф. Нямам търпение никога да не ми се налага да сърфирам повече. Нямам какво ново да опиша за моето време във водата днес, освен да кажа, че съм се отказала. Греба и падам от сърфа отново и отново само и само да не кажат, че не се опитвам. Но реално в душата си нямам никакво намерение да използвам енергията си ненужно. Ясно е, че нещата за мен няма да се получат, най-вече защото нямам желание. Някой друг ще стане сърфист вместо мен. Като Ник например. Днес даже му гласуват отговорността да сърфира с твърд борд. До сега бяхме само с “начинаещите”, но днес Ник е истински сърфист.

Радвам се, че се пробвахме и на този спорт. Спокойно мога да го отметна от списъка и никога повече да не се занимавам с него.

ПО ЗАЛЕЗ

23 ноември

След следобедната ни почивка, Ели грижовно ни приготвя пикник за предстоящата ни разходка с лодка – подарък от тях за сватбата. Турът включва лек кетъринг, но не сме сигурни, че ще имат храна за вегани, затова тя ни изпраща подготвени. Ще плаваме по залез.

Платноходът тръгва от кея пред пивоварната на Фрио. Посрещат ни с чаша просеко на борда. Потегляме – пет двойки и трима души екипаж. Самата разходка преди гледките със залези не е чак толкова интересна. Но за мен това е първото океанско платноходстване, а за Ник май първото по-принцип.

Придвижването по палубата не е никак лесно, затова бързо се позиционираме седнали на дека в предната част - за да не ни се налага ненужно да падаме през борда. Но малко след излизане в открити води хубавото ни място с гледка е бързо конфискувано от вълните, които така усилено искат да се присъединят към пътуващите. С предпазливо клатушкане се оттегляме към кърмата.

И тъкмо сме се преместили на по-сухо отзад, когато при носа се появява малка група делфини. Типично по делфински скачат и се състезават с лодката. Е, за това ще си рискувам живота с тичане по несигурната платформа с голям фотоапарат в ръце. До сега вече трябва да ви е станало ясно, че ние с Ник бихме рискували много за досег с местната фауна и още повече за фото доказателства. Получихме ги, малко преди делфините да ни оставят да си плаваме сами.

Залезът е достоен за снимки чак когато навлизаме обратно в пристанището. Слънцето вече е в перфектната позиция за златно червени снимки и щракането на фотоапарата е непрестанно. Повечето кадри са на силуета на индустриалната зона - залез с характер и история.

Ще спестя не много приятните разкази за морска болест само като ви информирам, че и двамата слизаме на пристанището замаяни и пребледнели. Определено си заслужаваше!

ОЩЕ ЕДНА КРЪСТНИЦА

Още от първата ни среща с Ник през 2013 година откриваме прилики между рода Коларови и рода Симс. Да се бяхме търсили с конкурс, нямаше да се намерим така подходящо. Още на пръв поглед в двете семейства откриваш учители по математика, архитекти, китаристи и философи. След по-задълбочен оглед виждаш близки характери, подобни взаимоотношения и сходни приятелства.

Дори пристигайки в Австралия, огледалните съвпадения не ни се губят. Защото освен моята кръстница, точно в Пърт живее и още една. Шърли Хамънд е кръстницата на свекърва ми Виктория. През шейсетте семейството се е преместило тук от Англия и си живеят щастливо в безкрайно обследване на континента по земя и по вода. И двете дъщери на Шърли - Франсис и Джули също в момента живеят в Пърт.

2 декември

За да отделим достатъчно внимание на Шърли и да освободим Ковачеви от вечното си присъствие, прекарваме последните три дни от тези три пъртски седмици при нея. След сърдечното сбогуване с първите си домакини ни предстои и голямото шофиране до Шърли – цели 15 минути.

Тя живее в комплекс за пенсионери в едноетажна къща с малкото си кученце Алфи. Това не е дом за възрастни, а просто квартал, в който къщите са малки и лесни за обслужване. Продават ги на възрастни хора, които предпочитат да не се занимават със своите огромни жилища, в които са отгледали семейството си. Шърли ни разказва как купила тази къща без дори да споменава на дъщерите си, че търси и въпреки плановете си, продала голямата, няколко часа след като купила тази. На това се казва бойна баба!

Заради огромните разстояния английската рода отдавна не се е виждала с австралийските си близки. Затова ние с Ник сме натоварени с тежката задача да сме представители на семейството и да не се излагаме (много). Прекарваме вечерта в разговори за нашите и нейните пътешествия из Австралия. От всички хора, с които сме се срещнали до момента, те са, най-вероятно, единствените, които са пътували из континента повече от нас. Определено имаме какво да научим от нейните истории.

* * *

4 декември

Тази вечер сме канени на вечеря с цялото семейство, или по-точно тези, които са в Пърт днес, а не по задачи из страната. С голямо внимание те избират ресторант, който да е подходящ за мен и Ник и съвпаденията продължават, защото ще ни водят на същото място във Фримантъл, където обядвахме с Ели още първия ни ден. Франсис идва да ни вземе, въпреки че Алфи е напълно против идеята Шърли да си тръгне. От къде на къде ще го остави него сам вкъщи и ще ходи да се забавлява навън?! Запознаваме се с Джули и съпруга ѝ Род в ресторанта. Доколкото разбирам, ни липсва само техния син, за да запълним семейството.

Двамата с Ник сме зашеметени колко много всеки член от това семейство е пътувал по австралийските земи и морета. С кола, с влак, с платноход … за тях не мисля, че има необходена територия. Затова целият разговор се върти около пътешествията. А заради нашите преживявания и тях ги засърбяват краката да тръгнат пак. Увлечени сме в приключенски разговори и преди да се осъзнаем идва време да кажем довиждане. Всички сме имали дълъг ден днес и с нетърпение очакваме да се приберем. Цялата вечер преминава толкова леко и бързо, че аз забравям да поискам обща снимка за семейните архиви, за което официално се извинявам на всички майки и баби, които са ощетени от този пропуск. Но това е само повод да насърчим австралийците да дойдат да навестят родните си места скоро.

За нас беше удоволствие …

* * *

МАЛКИ СЛАДКИ КУОКИ

3 декември

Ротнест, идваме! Но първо да намерим място да паркираме. И после да се наредим на правилната опашка за билети за ферибота (които са си доста скъпи), и да ги купим за правилния час и най-накрая да се надяваме, че ще се качим на ферибота, който искаме, а не този, за който имаме билети. На ферибота сме – а той е пълен и места почти няма. Но това няма значение, защото все пак отиваме и нищо не може да развали това преживяване. Остров Ротнест (Rottnest), Рото за местните, ни е в мечтания списък за посещения още преди да изясним плановете за пътуването. Не е никак голям – обиколката му е около 14 км, площта - 19 кв.км. Какво толкова има да се гледа тогава, сигурно се питате. Ще ви отговоря - куоки.

Животното куока (quokka) е вид торбесто от семейството на кенгурата. То е не само ендемично за Австралия, но и не се среща почти никъде другаде освен на този остров. Куоките са горе долу с размерите на един домашен котарак. Имат сравнително къса кафява козина и са едни от най-дружелюбните и нестрахливи диви животни на планетата. С малките си, сладки личица те с желание се приближават до хората или пък просто стоят около тях безразлични. Тук на Рото куоките нямат никакви врагове - не живее никакво животно, което да застрашава съществуването им. Дали са станали така доверчиви заради тази липса или пък са оцелели само тук противно на дружелюбността си, не знам. Но знам, че са невероятно сладки животинчета!

Има два начина да се разхождаш по Ротнест – или можеш да си наемеш велосипеди, което беше първоначалната ни идея, или да се качиш на автобус, което е препоръчаният ни вариант. Със слизането от ферибота купуваме билети и тръгваме да обиколим селището. Още не сме стигнали центъра и виждаме първата си куока. Стои си до една стена и си почива, чака някой да я снима!

Селцето не е никак голямо и затова не ни отнема много време да се качим на автобуса. Спирките около острова са 19 – можеш да слезеш на всяка от тях и следващият автобус, ще те вземе пак след около 15 минути, за да те вози по-нататък. Или по-следващият … когато си готов.

Тръгваме и мигновено пред очите ни започват да се откриват невероятни пейзажи. Първо слизаме на прекрасна гледка с плаж, риф и синя вода. Но нищо не е по-важно тук от куоката под пейката на спирката. Не много отдавна един инстаграмър стана световно известен със селфитата с куоки от острова и може би точно заради него аз в момента съм тук. Но не съм само аз - куока-селфитата са реална дейност на острова и всеки се опитва да се сдобие с най-прекрасната снимка с тези чудесни торбести животинки. Няма да се минем!

Вместо да чакаме тук за следващия автобус решаваме пеша да стигнем до следващата спирка и да наблюдаваме океана от различни островни ракурси. И ни се получава. Не само, че водата е по-синя от всякога, но плитчините са пълни със скали, камъни и лодки. Този сбор от елементи е толкова уникален, че не можеш да сбъркаш локацията му, ако гледаш снимки. Ясно е, че е Рото.

Автобусът на следващата спирка е пълен и групата от шестима пред нас не могат да се съберат на него, но пък шофьорът няма нищо против да вземе двама - ние сме това. Радвам се много, че избрахме варианта с автобуса, вместо велосипедите. Денят е изключително горещ. Аз все още нямам шапка - Ник си я присвои, когато загуби своята. А и определено все още не сме се намазали с крем за слънце.

Слизаме на Западния Край (West End) на острова, където всички ни обещават да видим тюлени. Обещанията се сбъдват. Въпреки че не са много близо до нас, няколко плуват долу във водата, други се почесват на морския камънак. Много по-големи са отколкото очаквах. Не че не съм виждала тюлени в зоопаркове, но в естествената си среда изглеждат някак си по-големи и най-вече по-щастливи! А скалите и вълните наоколо ти предлагат всякакви възможности за снимка-шедьовър - всички нюанси на синьото и бялото във водата и небето, на сивото и кафявото в скалите и на зеленото в мъха - от десет хиляди снимки през пътуването тази ми е от най-най-любимите.

Разбира се, когато се връщаме на спирката, се оказва, че сме си изгубили билетите за автобуса. Знаех си, че идеята ми да са във формата на гривни е по-добра. Правим се на ни лук яли, ни лук мирисали и се качваме в автобуса измежду всички други туристи. Фю, шофьорът не проверява билети.

Връщаме се в селото при ресторантите и най-вече при куоките. Те уж трябва да спят през деня. И уж не ни е позволено на нас хората да ги пипаме. И уж не трябва да ги храним. Ето, че нито едното не важи. Животинките са напълно неустоимо сладки и същевременно напълно спокойни. Идват при теб с чаровните си очички и никаква заплаха за глоба не може да те спре да ги погалиш и да им подадеш парченце ябълка. Дори виждаме едно момиче да прави отчаяни опити да отърве обяда си от една куока. Пухкавелкото се е позиционирал на масата точно срещу нея, а в един момент даже скача в скута ѝ, само и само да се докопа до прясното авокадо в ръцете ѝ. Друго пък изпитваше такъв кеф да го чеша под брадичката, че продължително се буташе в ръцете ми. Но разказите ни за куоки могат да продължат вечно, защото са толкова много. Пръснати са навсякъде около селото - по пътеки, в храсти, под дървета или маси, самички или в групички.

Остатъка от следобеда прекарваме на плаж, заобиколени от деца и куоки. Водата е студена, но смелостта да се потопиш си заслужава при горещината на въздуха. Стоим на сянка и крием банани от торбестия ни наблюдател. Ох, как не ни се тръгва. За щастие билетите ни са за късен ферибот наобратно. Като за бърз джин и тоник. Остров Ротнест е още едно невероятно островно преживяване, което добавяме към австралийската си колекция. Но нито коалите на Магнитния остров, нито динготата на остров Гари, могат да се сравняват с куоките на Рото. Ако стигнете и вие до Пърт, не пропускайте Ротнест!

БЛАГОДАРИМ ТИ, ПЪРТ!

5 декември

Последен ден в Пърт! Последна сутрин под семеен покрив. Последен урок по сърф. Последно довиждане с Шърли. Последен обяд с Мери и Ели и бърза размяна на коледни подаръци. Последен пазар в градски условия.

Тази вечер избираме безплатен къмпинг, за да не пътуваме надалеч, пък и достатъчно лукс имахме през последните три седмици. Отварянето на палатката се оказва трудна задача - забравили сме как работеше добре смазаната машина. Малко ми е досадно, че трябва пак да се върнем тук. Иска ми се да сме си на по-сигурния вариант. Но се стягам и бързо се нагаждам към тази неволя.

До сега винаги сме казвали, че като си тръгнем от Пърт ще започне „връщането“ към Сидни. Затова сега вече сме по пътя на обратно; към вкъщи.

Благодарим ти, Пърт, за всичко, с което ни дари! Спокойствие, семейство, приключения, златни истории, подскачащи делфини, малки принцеси, пораснали младежи, мекици, баници, палачинки, лилави спомени, изтощаващи вълни, далечни срещи, безкрайно щастие …