Нищото
Кернс до Улуру, 11 – 15 октомври
Австралийският аутбек – безкраен и безпощаден.
(Outback – пустош)
Едва 9 часът е, а пътят е покрит с мараня. Толкова е горещо! Благодарни сме! За климатика на Бърти; за 25л вода в багажника; за храната в хладилната чанта.
Пейзажът е нов – гол и страшен! Червено! - или кафяво ... не, червено е! Блед цвят на места, наситен на други. Сега вече съм убедена, че сме в Австралия – ако Операта, кенгурутата и коалите досега не са си свършили работата. Потъваме в странна хипноза от празни, бежови панорами. Скучно е!
Земя властвана от термитници. Милиарди термитници! Толкова много. Толкова близо един до друг. С форма на ... надгробни паметници. Нещо толкова символично се крие в тях. Гробници на живота. Някой от тях са дори облечени. Да, облечени. Сякаш знак, оставен от предишни човеци, за да ти кажат “и аз бях тук”. Можеш да си представиш как някой спира, съблича връхната си риза и я закопчава върху най-близкият термитник. Като пустинен снежен човек. Не си сам, усмихни се.
Убитите животни на пътя са безброй. А тях разпознаваш, заради накацалите хищни птици – орли, соколи... Черни ята, видими от далеч. Придържаме се към правилото, което чухме в убежището за коали Лоун Пайн – винаги използвай клаксона, за да сплашиш животните. Много от птиците са тежки с огромен размах на крилете и им отнема време и усилие, преди да се откъснат от земята. И ако не им дадеш това време, те остават на шосето – поредната плячка.
Мъртвило е – откъм природа и откъм човешка дейност. Дървета няма, само по някой храст между термитниците, където се разхождат грозни австралийски крави. Минаваме през някакви села и не мога да не си мисля ... „Защо?“, „Какво?“ Защо някой би пожелал да живее тук? Какво би привлякло човек в тази мъртва точка? Тъжно е. Захвърлен, забравен, неизползван живот.
Опожарявания. Където е захваната гора, обикновено има следи от пожари. Най-често от едната страна е вилняла стихията, но асфалтът я е спрял да премине от другата страна и там е зелено. Ще ни отнеме дълго време, докато установим кое пожарище е скорошно и кое се е случило преди години. С времето ще видим, че повечето са стари - на 5-6-7 години, а следите все още се виждат. Природата чак сега успява да си върне откраднатото.
Пътят е еднолентов на места. Държавата може да е богата, но защо да се хабят за две ленти, когато коли се разминават по веднъж на час. А в това има дълбок символ, с който ще живеем в следващите три месеца. Всеки шофьор поздравява. Всеки! В тази пустош се опитваме всички да се захванем за най-малкото познато чувство. Да видиш други хора, да знаеш, че не си сам. Много от пътищата на Австралия са самотни и този поздрав е толкова ярък и силен, и най-вече искрен, че и до днес ми се иска да мога по всички пътища просто да махна и да не изглеждам странно. Защото това е просто жест на познанство, принадлежност и подкрепа.
Горещината е прекалена. Мухите са безпощадни.
О, мухите! По-лошо от всяко злощастие тук в Нищото. Неуморни, безпощадни, почти кръвожадни. Засилват се винаги към лицето – устата, носа и очите. Отвратително, непоносимо, отчайващо. Размахваме ръце във въздуха и изплакваме от лудост. Чувствам се като една от онези разглезени дами от аристократично семейство, които се оказват в пустинята, напълно неподготвени за живот извън стените на имението в Англия. Кой е този филм? Мога да си го представя. (“Дънди Крокодила” или “Австралия”, а даже и “Боговете сигурно са полудели”)
Това е австралийската пустош – едно голямо, безкрайно НИЩО. Над една трета от континента е класифицирана като пустинна. А цялостно сухите региони са 70%. Това са земите, които тук наричат Аутбек – обратното на Буш.
Запознайте се отблизо! Сблъскването с тази нова природа е мигновено. Не се случва постепенно. Ако я опознавате откъслечно измежду другите оскъдни истории не можете да разберете истинското чувство, истинската жажда да се случи нещо. Усетете го наведнъж! Е, сега се надявам следващите кратки истории да имат по-дълбок смисъл за вас.
11 октомври
Днес е първият ден, в който не спираме почти никъде и продължаваме напред. Изминаваме 633 км през саваната. Толкова скучно, че успяхме да свършим една цяла аудио книга. Тя не че беше чак толкова дълга, но е добър показател за пространство и време, което тук сякаш е спряло.
Приложението Spaceships намира по пътя ни един малък Национален Парк. Две неща са важни тук. Първо - като казвам малък имам предвид малък. Тръгнахме по пътеката, която уж някъде трябва да води и след около пет минути и половина се оказахме в изходната точка. Пътеката свърши. Това е. Но друго е по-важно. Гората е черна, слаба, в пепел. На табелата пише, че това са последици от септември 2019 година - едва преди месец, а може би даже две седмици. Досега не сме били в такава близост до австралийски буш пожар - и географски, и времево.
Остатъкът от деня е толкова безсъбитиен, че нарочно търсим нещо да се случи. И, за наша радост, го намираме! Къмпингът ни е на 15 минути пеша от брега, който има перфектен изглед към залеза. А там даже има и таверна – познайте как се казва! ... Замарширувахме към Таверна „Залез“ с мечти за студена бира и хубава гледка към залязващото слънце. И получихме всичко, което търсехме!
Всичко! Перфектен край на този скучен и празен ден. И имам десетки снимки, за да го докажа. Изпотените чаши с бира са перфектният обект за фотография на фона на последните слънчеви лъчи. Все пак не сме тръгнали да гоним само празни пътища.
12 октомври
Днешният път започва, както свърши вчерашният (може би защото буквално пътят е същият). Наобиколен от ята Бролга – австралийски жерав -невероятно впечатляващи, особено когато цяло ято полети.
Пътят е същият. Но вече е във федерален щат Северна Територия (Northern Territory).
Спираме на едно уширение за обяд. Мухите навън са толкова безпощадни, че трябва да си приготвим обяда вътре в колата. Само едно бързо излизане да изцедим консервите с нахут и сме наредени на предната седалка. Двигателят е изключен и климатикът заедно с него. Дъската е в скута ми и режа зеленчуци. Прегряваме. Бъркаме и ядем от една купа. И после мръсна я прибираме отзад. Няма друг начин. Само така можеш да се спасиш.
Сега се потим под слънцето, нетърпеливо чакащи да залезе. Не само за да се разделим с горещината, но в по-голямо очакване да се сбогуваме с гадните, досадни, нестихващи мухи. Всеки нормален човек би полудял. Е, представете си нашите нива колко са високи! Положението е лошо!
13 октомври
Днес се придвижихме още повече – около 7 часа. Не мога да проверя точно колко е това в километри, защото сме в безплатен къмпинг без интернет и без обхват. Но има няколко каравани около нас, за да не ни е самотно.
Преходът е буквално като всички други. Единствената разлика – още по-диво, като преминаваме от саваната в пустинята и цените на горивото са безбожни заради липсата на конкуренция тук в нищото. Бензиностанциите са толкова отдалечени една от друга, че се изисква много прецизно планиране, за да не закъсаш по пътя. За всеки случай имаме и 10 литра в резерва, ако сметките излязат грешни.
Към 3 часа пристигаме в къмпинга – този е безплатен, в Национален Парк Дяволски Лимки (Devil’s Marbles). Част от свещени аборигенски земи – на някои места снимките са забранени. “Избягването” е общ елемент от културата на аборигенските племена. Например в някои общности мъжете и жените живеят отделно; в други споменът за мъртвите е табу. В свещените земи някои зони са забранени за жените, други - за мъжете от съответното племе. Затова разпространението на изображенията е абсолютно забранено - то създава риск те да видят това, което вярата не им позволява да виждат. Ще скрия снимките, които снимах с пълното си невежество.
Аборигенските вярвания се базират и до днешно време на природата, заобикаляща дадено племе. Както и в други древни митологии, историите се развиват по местните географски забележителности – скали, реки, езера. А герои в тях са флората и фауната, които ги обитават – змии, гущери, кенгурута, храсти, дървета и пр. Най-много ще научим за това, когато пристигнем на Улуру, но не е трудно да разбереш кое е ценно за племена с такъв строй и ежедневие.
Както може да се очаква, колкото по-уникално и незабравимо е едно място, толкова по-свещено е то за местното племе. Мястото е прекрасно – огромна територия от обли скали, натрупани една върху друга като огромни червени речни камъни. Ерозията се е изразявала художествено тук.
Разхождаме се в опити да се любуваме през пролуките от мухи. Реално е пустиня тук – няма сянка, няма вода, жегата е непростима. Превръщаш се в стафида за минути. Също така няма интернет или обхват. Не е възможно да останем тук тази вечер. Или поне не преди да залезе слънцето. Ще се побъркаме от мухите.
За щастие Ник все още пази резултатите от последното си търсене и вижда, че наблизо има хотел – с душове, басейн, кухня, хладилник и бар! Да, там сме! И никак не е лошо. Оказва се хибрид с къмпинг. Нощувката ни струва $12 за всичко, от което имаме нужда в това Нищо. Перфектно!
Първата задача – студена бира! Втора – бански и в басейна! И не желая да излизам. Температурата ти е регулирана, не се спаружваш като сушен плод и мухите не те дразнят! Оставам завинаги! На Ник му омръзва бързо, но не и на мен. Въздухът е все още прекалено горещ, за да си мисля да стоя навън. Затова просто си взимам книжката и се намествам да чета в басейна – следващо ниво спокойствие.
Успяваме да охладим храната, да си сготвим вкусна вечеря и да се подготвим за утре. Преходът не би трябвало да е много страшен.
14 октомври
2500 км, 25 часа, 4 дни – пристигаме в Алис.
След откровената скука през последните три дни съм много въодушевена да видим Алис Спрингс (Alice Springs). В главата ми това е място уникално, различно. Може би портал в Аутбека, място, усещано и виждано само от шепа хора. Е, не бях права да очаквам нещо специално да последва многото ни часове на пътя. Но не се чудиш дали градчето е проход към дивото, защото е явно, че е. Реално, точно това му е целта – място за връзка, за подслон.
Алис (на галено е без Спрингс) е третият по големина град в Северна Територия. Разположен е в почти идеалния център на континента и е на равни разстояния от Дарвин на север и Аделаида на Юг по пътя Стюарт (по името на основателя). Град Стюарт е създаден като подслон за смелите (като Никол Кидман и Хю Джакман в „Австралия“) да пътуват между севера и юга , а по късно (1933 г.) е преименуван на Алис Спрингс на съпругата на Чарлс Тод, който превръща селището в телеграфен център. Думата Спрингс - идва от извор, до който е построено селището. Отдавна е пресъхнал и повече не е видян пълен.
Днес Алис е най-популярен заради близостта си с Червения Център – Национален Парк „Улуру и Ката Джута“ (Uluru and Kata Tjuta), за които скоро ще говорим много подробно. Ние също сме тук точно за това. Но малко хора осъзнават, че дори и единственият град в областта Алис Спрингс е на 500 км от свещената Скала. Те обикновено очакват да пристигнат и тя да е ей там, а се оказва на още един ден път. Е, ние сме подготвени, че не сме така близо, както ни се иска. Но ще си позволим цивилизация в най-семплия ѝ вариант докато ни е подръка.
Въпреки 200 години история (или това или древна история - средно няма), Алис няма нищо да предложи. Просто поредното място, което е оборудвано семпло да обслужи моментните нужди на живущи и преминаващи – покрив, храна и гориво. Място, където кафенетата затварят в 2 следобед в понеделник. Място, където облеклото ти за жегата навън е оскъдно за ледените климатици вътре. Място с музей на пра-гиганти и няколко аборигенски художествени галерии.
Никаква култура и никаква история. Или поне не очевидна, логична за откриване. Толкова е празно, че не би предположил да има друго освен нищото. Праща ни в пътешественическа меланхолия. Минаха четири дни – нещо трябва да можем да правим тук. Нещо, което не изисква шофиране или бира край басейна. Искаме нещо, което да раздвижи кръвта.
Улуру ще е нашето културно убежище. А сега нека да се настаним с бира край басейна!
15 октомври
Днес се придвижваме към Улуру, но плановете ни за следващите дни изведнъж стават много специфични. Искаме утре сутрин да сме на Скалата за изгрева в 6 часа сутринта, но къмпингът в курорта Айерс Рок (Ayers Rock) е пълен и за нас място няма. Затова трябва да спим в безплатен къмпинг на час и половина от Червения Център в Къртин Спрингс (Curtin Springs) – как ще станем в 4 часа? Също така знаем, че няма да издържим да прекараме цял следобед в празен къмпинг – горещ и пълен с мухи (!!!).
Затова умно решаваме да останем в Алис възможно по-дълго, за да избегнем мъките на аутбека. Първо малко ще се разходим до ждрелото Симпсонс (Simpsons Gap). Аз съм напълно подготвена, следвайки инструкциите от съпруга си, да плувам тук. Все пак това е основната причина да не си измия косата снощи. Е, нека просто кажем, че нито един от нас не се сети, че Австралия е в период на суша. Но и Гугъл не е наваксал – навигацията показва огромна пълна река да минава през Алис, а реално е просто голяма, пясъчна яма.
Не плувахме. До сухото дъно седи табела „Плуването забранено“ – поне никой не може да я наруши в момента. Разходката беше хубава, като изключим мухите, разбира се. Гледката към разцепените скали е прекрасна, а между тях има и страхотна акустика, която трябва да бъде тествана, този път с Бийтълс – Let it Be.
След сухата ни разходка се наложи да се придържаме към първоначалния план и да се шмугнем пак в къмпинга, за да се изкъпем – кодовете за тоалетните ги знаем от снощи. Не мога да се покажа в Улуру с мръсна коса (в грешка бях!). След това с чисто нова електрическа отвертка подменяме няколко рейки на палатката, които ни измъчват и се наместваме в едно мъничко кафене да хапнем, да пийнем и да работим.
Прави бяхме да отложим тръгването от Алис Спрингс. След четири часа и половина път пристигаме в Къртин Спрингс и тук няма нищо освен прахоляк, жега, мухи и мнооооого скъп бензин. За сравенение – в Кернс беше $1.53, в Пърт - $1.45, тук е $2.20. Шок! Но се сдобихме с нещо много ценно – мрежи за главата против мухи. Скоро ще научим, че това е от най-полезните ни инвестиции за това пътуване.
Това е то Аутбека! Толкова път за една свещена Скала. Надяваме се Улуру да си заслужава мъките, защото това не е чувство което се забравя. Ние хората сме социални създания и такава празнота винаги оставя следа. Сигурно винаги ще си я носим оттук нататък.
Останете си Вивид,
Вася (и Ник)
Comentários