Дете на водата

ENGLISH POST

Нитмилук и Личфийлд, 20 – 22 октомври

20 октомври

Днес излизаме от пустинята. Е, не знам всъщност къде са географските граници и дали реално сме ги пресекли, но пейзажът е нов. Виждат се дървета. Стана зелено и живо.

Мястото ни за днес ще бъдат горещите извори на Матаранка (Mataranka Thermal Springs). На снимките се виждат невероятни естествени басейни с тюркоазени води в сенките на дъждовна гора. Е, как да не искаме да отидем, особено като е така близо по пътя за Дарвин.

Петнайсет минути преди да се отклоним за изворите пред нас се вие висок пушек сякаш от див пожар. Абе, дали трябва да продължаваме? Не изглежда много безопасно. Но пък, цветът на сините басейни е в главите ни, и пропъжда сивото. За всеки случай намираме приложение онлайн, което дава актуална карта, на пожарите в цяла Австралия. Най-близкото огнище, отбелязано на нея, е всъщност доста надалеч, така че решаваме, че няма какво да ни притеснява. Продължаваме ...

... Докато не стигнахме място на пътя с видими пожари от двете страни – пушек и пламъци по високите палми. Страшно! Ник все пак смята, че можем да подминем това място, а от другата страна ще е чисто и ще си стигнем целта. Всъщност сме се наредили в опашка от коли. Всички чакаме да заобиколим горящия палмов клон паднал на пътя, когато срещу нас идва рейнджърска кола, спира до всеки шофьор и... „Не съветвам да продължите“ – казват ни директно. Е, остана да не послушаме рейнджъра! А той влиза под червените пламъци в гората и се запътва към огромни резервоари с вода.

Бушфайър = промяна в плановете. Връщаме се на основния път и отбиваме, за да решим какво ще правим. Кофти е, че се налага да пропускаме тези места по причини, които не можем да контролираме. Не видяхме Маунт Зийл заради спуканата гума, сега и във водите на Матаранка няма да се потопим заради бушуващата стихия. Но безопасността ни е по-важна, така че не обмисляме да се жертваме за австралийските дадености.

Утрешната ни цел става днешната – пролома Катрин (Katherine Gorge) в Национален Парк Нитмилук (Nitmiluk). Пристигаме в парка твърде късно, за да можем да видим нещо, но и достатъчно рано преди вечеря. Настаняваме се в къмпинга, който заради разположението си предлага “златна” нощувката. Горещината не е за подценяване, затова я преживяваме директно в басейна на сянка. Дори не излизаме за видео-разговора с родителите на Ник. Да не сме луди?

Заспиваме трудно. Мухите вече започнаха да ни оставят на мира, но температурите са невиждани. Вече е 21:00, а термометърът показва 32 градуса. Как се справя човек с такова нещо без климатик, без вентилатор даже!? А въздухът не мърда. Поне има хладилник, където можем да спасим някои продукти.

21 октомври

Ставаме рано. Ник отива директно да ни запише за днешната разходка с канута, докато аз събирам багажа. На 240 км южно от столицата на щата, Дарвин, Национален Парк Нитмилук е също от местностите, върнати на аборигенските племена и управлявани от тях. Тук земите принадлежат на хората Джауан (Jawoyn) и се разпростират на близо 3 000 км2. Наред с националните паркове Улуру-Ката Джута и Какаду, Нитмилук е от основните притегателни места за туристи в щата. В парка има два пролома – Катрин и Едит Фoлс (Edith Falls), които предлагат много различни водни преживявания за местни и пришълци като нас.

В Северна Територия няма такова нещо като пролет, лято, есен или зима. Сезони има, но те се делят единство на мокър (Октомври - Април) и сух (Април - Октомври). Въпреки че сме на границата, ние все още сме в сухия – освен с ниските нива на водните басейни, „симптом“ на този сезон са и мухите. Е, това обяснява досегашния ни ужас. (Всъщност мокрият сезон е също безпощаден, особено за номади като нас и се радваме, че и това изпреварихме.)

През мокрия сезон водите на река Катрин са бурни и предлагат рафтинг, а през сухия е много по-спокойна и е перфектна за лежерно кану-ване. Ние сме тук, за да разгледаме Катрин от ниско, на канута. И така на 21 октомври 2019 година Вася и Ник са единствените хора, които ще плават из водите на Нитмилук. Ако това не е романтика, не знам кое е!

По дължината си река Катрин е разделена от естествени прагове, които в сухия сезон са физически бариери. Образуват се серия от малки проломи, удобно наречени Едно, Две, Три т.н., издълбани в мекия пясъчник на местните земи. Качваме се на лодка, която да ни преведе през Пролом Едно. Видимо е пригодена за поне 50 души, а сме само ние двамата на нея - големи сме ВИПари. Гледките вече са невероятни - с отвесни скали от двете ни страни и вятър в косите ни от скоростта на лодката.

Стигаме първия праг, слизаме от лодката, пеша преминаваме сухото пространство и се прехвърляме от другата страна при канутата. Младежът, който ни обслужва, ни оборудва набързо със спасителни жилетки и гребла и ни качва в жълто двойно кану. Той няма да идва с нас – сами ще си прекараме половината ден.

По праговете ще се наложи на ръка да влачим кануто по суша, за да се прехвърляме от пролом в пролом. Обясняват ни, че без проблем ще се справим да минем от Две в Три, но към Четири пътеката ще ни отнеме поне половин час с кану в ръцете, така че по-добре да не се занимаваме. Окей, няма проблем.

Получаваме и други инструкции – за сладководните крокодили тук. Моля??? Крокодили??? По думите им сладководните крокодили не са опасни за човека, защото се страхуват от нас повече, отколкото ние от тях. Но в момента са в размножителен период и могат да бъдат видени по пясъците около реката. Ако видим някой, можем да се поспрем да го снимаме, но в никакъв случай да не се приближаваме, защото при чувство за опасност и липса на път за бягство със сигурност ще нападнат. В историята на Нитмилук е имало само два инцидента, който са били предизвикани от туристи с идеи за селфита. Е, толкова смели/глупави не сме.

Айде, тръгваме!

Три часа само двамата в кану между отвесните скали на Катрин. Невероятно! Мястото е невъобразимо красиво и нови, неочаквани гледки дебнат зад всеки ъгъл. За да се уверим, че преживяването е качествено заснето, аз правя жертвата да не греба, а само да снимам. Много ми беше трудно, а Ник така хубаво упражни мускули зад мен. Е, изкуството изисква жертви.

Скалите са разноцветни – плоски на места и нагънати на други. Зеленина е пробила навсякъде, където е можела да се хване. Разстоянията между скалите в ляво и дясно варират от 20 до 50 метра. Водата е спокойна и тъмна, а според Гугъл на места е с дълбочина 100 метра, но това не мога да го потвърдя. Гребем и се любуваме.

И за крокодили все се оглеждаме с голямо желание да видим някой. Но същевременно при всеки евентуално дегизиран крокодил като дънер или камък, сърцето ми се забързва. Колкото и да ми обясняват, че са безобидни, това са си крокодили – перфектният ловец, едва докоснат, почти непроменен от вековете еволюция. Май някой от тях си поплува под нас. Видяхме балончета покрай кануто, но това е най-близкия ни досег. Сигурен представител не видяхме.

Пресичането на каменния бент не е лесна работа. Хем екипно я вършим, ама по неравната повърхност кануто не е никак леко! А камъните са горещи. Коства ми и едната джапанка този преход (а по-късно и още няколко други изгубени неща, които най-вероятно са се оказали при крокодилите). Но се справяме и успешно преминаваме в Пролом Три. Той е доста по-къс, но пък сякаш - по-впечатляващ.

Стигаме и следващата суша и потвърждаваме думите на младежа – тук не се пресича току така с кану. Просто го паркираме на пясъка и се катерим по скалите, за да погледнем към Пролом Четири. Каменната маса се оказва толкова голяма, че от най-високата точка не може да се види следващия воден басейн. Е, добре, че не тръгнахме да носим кануто нагоре, защото мъката щеше да е безкрайна. Липсата на току що изгубените ми джапанки се усеща. Вече е почти невъзможно да се придвижвам по нажежения камък. И все пак, от високо гледката пак е прекрасна.

Тръгваме да се връщаме, а вятърът решава да ни помогне. Усилва се, натиска ни гърбовете така, че не се налага да гребем (Ник да гребе), а само отвреме на време да насочваме носа на жълтото кану. Е това вече е супер релакс! Хрупаме и по някоя ябълка - тя поне няма да привлече крокодилите.

Невероятно изживяване е да сме тук само двамата! Не просто красотата и тишината, които ни заобикалят, а фактът, че на този ден само ние имаме късмета и щастието да усетим това прекрасно място. Светът е за двама!

Връщаме се на прага между Едно и Две и не се налага да чакаме младежа да се върне за нас. Наистина малко подранихме, но той е имал много трудна сутрин – горкият през тези три часа се е излежавал под слънцето по „мускули“ и гледал клипчета онлайн. Как да не го съжалиш?

Връщаме се в туристическия център и си поръчваме обяд на огромната им тераса, високо над горите на Нитмилук. Планираме след това да се шмугнем обратно в къмпинга, за да се изкъпем, но аз не искам денят да свършва с директно придвижване към следващия къмпинг. Просто искам някой малък естествен вир, където да се отпусна за следобеда. Не че е лесно да се намери нещо такова по време на суша.

И все пак Ник намира точно това, което си представях. Отиваме малко на север, но влизаме отново в границите на Нитмилук, за да стигнем до Едит Фолс – другите водни сборища, прилежащи на аборигенската местност. За разлика от Катрин, Едит Фолс е образуван основно от каскади и водопади, много, подредени един след друг. Тръгваме първоначално към горните вирове, но по табелите се разбира, че по това време от годината най-вероятно са напълно сухи. Затова просто се пренасочваме към долния басейн.

Земен Рай! Голям естествен вир, пълнен от малък водопад в далечния край и с малък остров в средата. Точно това исках, дори и когато не можех да си го представя. Влизам смело и безотговорно – водата е топла и не ме спира. Заставам неподвижно, за да изчакам Ник да се накани също да влезе, а една риба се възползва и ме гризна.

Най-сетне сме и двамата във водата и заедно плуваме към водопада (с НоПро-то в ръце, което произведе отново нулеви резултати). Въздухът и водата са в перфектна комбинация – нито ни е студено, нито - горещо. Хубаво ни е. Можем да останем във водата безкрайно. Но не и на едно място, че пак ще ме изяде някоя риба.

Успяваме и да завържем краткотрайни приятелства с другите луди като нас – две момичета австралийки в безкрайна фотосесия и две момчета германци, тръгнали да търсят нови приключения. Хубаво е да се срещнеш с хора като теб, да си споделите историите и да видите кой има по-ненормални планове. Нашите са отново непоколебимо на първо място – четири месеца през целия континент не е от често срещаните цели.

Тръгваме си без много желание и с чувството, че сякаш престоят ни беше твърде кратък. Може би има още много, което да бъде изживяно в този Рай, но така стоят нещата. Пътят е пред нас, а ние държим да го извървим.

Къмпингът е пак до пътя, но този път е платен - с баня и бар. Барът се оказва полезен най-вече , когато ме наляга параноята. Ясно се усеща мирис на пушек, а и местните служби онлайн показват пожара не много надалеч. Но барманът ме уверява, че те познават района и следят развитието на пожарите. За тази вечер няма абсолютно никаква опасност. Пък и дърветата били отдалечени от самия къмпинг и пламъкът не би стигнал до нас. Мда... обясняваха хората и мозъкът ми уж слуша, ама сърцето не вярва. Събуждам се през час, за да проверявам местните новини. Стискам палци, че платената такса за нощувка означава и че ще ни събудят, ако трябва да се евакуираме. Не се наложи.

22 октомври

Денят не започва супер. Първо, снощи почти не спах заради страха от дивите пожари. Второ, горещината започна от рано и ни се наложи да свършим всичко набързо, за да намерим успокоението на климатика в колата. Трето, запасите от храна бая са намалели и се наложи да пропуснем закуската, от което съм още по-раздразнена.

По пътя за Дарвин ще се отбием в Национален Парк Личфийлд (Litchfield National Park). Първо спираме при термитниците. Очаквам да видя огромни, два пъти човешкия размер термитници. Като тези по пътя през саваната, но големи. И, изненадващо, точно това виждаме. През цялото време си мисля как изглеждат като малки готически катедрали. И явно не съм първият човек с подобно усещане, защото на информационните табели са наречени катедрални термитници. Трябвало е зоолог да стана.

Но на това място може да се види и нещо ново – магнитни термитници. Нещо, за което ще кажеш „Боже, какви неща прави природата!“ Е, тези купчини определено вече са като надгробни паметници. Мравките работници ги строят с перфектна ориентация Север – Юг. Доказано е, че тези термити са слепи и се вярва, че единствено чрез вграден биологичен компас може да се ориентират за да градят тези перфектни конструкции. А целта им е да предпазват „къщите“ си от прегряване. Не мога дори да си представя, че Майката Природа би измислила нещо такова и все пак доказателството е пред нас. Поле от гробници пълни с живот и изобретателност.

Следващата спирка са Флоренс Фолс (Florence Falls), където се очаква да можем пак да плуваме като вчера. Но вече става сравнително късно, а още не сме яли. Ставам осезаемо нервна. Почти съм готова да се откажа от всичките планове за деня и да тръгнем директно за Дарвин. Но Ник не ми дава да се предам, намира някакъв краешник хляб и ме успокоява за малко. Достатъчно, за да ме убеди да сляза до наблюдателницата към вира и да преценим, дали искаме да слезем до долу. От там нататък природата пое контрол над мен.

Под нас виждаме голям вир, към който се спускат два водопада. Хора скачат от скалите в дълбоките води или се крият под падащите води. Това е сцена от романтичен филм – дали е драма или комедия тепърва ще разберем. Изведнъж съм толкова въодушевена, че даже подтичквам надолу по 160-те стъпала.

Нереално е! Превъзходно! Ако някога съм имала една единствена цел за това пътуване, то е да плувам в Рая. Вселената вече два дни подред сбъдва тези неизказани мечти. Двамата германци от вчера са тук. Забавляват всички, като се катерят по отвесните скали и скачат смело. С всяка следваща тяхна стъпка нагоре, аз изтръпвам от лек ужас, но няма защо – вирът е изключително дълбок и дъното не може да се стигне току така.

Плуваме, гмуркаме се, гризат ни рибки, снимаме се, масажираме се под силната струя на двата водопада! Ех, да работеше глупавото НоПро!. След около 45 минути потопени във водите на Рая, се изсипва цял туристически автобус и вирчето става малко тясно и пренаселено. Ние и без това сме гладни, така че ще се прежалим да се разделим с тази красота. Но ще се преместим на следващата – Були Рокхолс или Камените Дупки Були (Buley Rоckholes).

Този път нямаме намерение да се къпем, но вземаме хавлиите за всеки случай. В края на пътеката се открива ГЛЕДКА! Каскади с басейни – върволица, много! И както нямаше да се мокрим пак, експедитивно скачаме във водните дупки. Най-невероятният естествен аквапарк. Разхождаме се нагоре по-пътеката докато намерим най-подходящото място, където няма да пречим на никого. Избираме си най-дълбокия вир. Според хората наоколо дъното е на 5-6 м, така че няма страшно.

В следващия час сме като малки деца. Скачаме, излизаме, пак скачаме, пак излизаме. Подтичваме по нажежения камък. Сядаме на струята на каскадата, за да ни разхлажда под горещото слънце. Толкова сме вглъбени в разкошното изживяване, че напълно забравяме за глада. Това е официално нашия любим Национален Парк на Австралия!

Пълним се с емоции и малко по малко изгаряме. Но кого го вълнуват такива неща, когато денят преминава толкова невероятно. Прекрасен ден! Още е ранен следобед, а ние вече сме изтощени и чашите ни преливат от щастие. Спираме и на още един водопад, но в този вече не може да се плува, така че бързо го подминаваме. Но не пропускаме да отбележим още един „облак“ на активен горски пожар в небето срещу нас. Този път този остава зад гърба ни, така че притесненията са ненужни.

Тръгнахме си. Изминахме остатъка от 80км по Стюарт Хайуей и пристигаме в Дарвин (Darwin) – столицата на федерален щат Северна Територия. Около 16:30 е и се насочваме директно към квартирата. Тя не е нещо особено, но има климатик в стаята, голямо легло и празен хладилник – друго не ни трябва.

Все още сме гладни, въпреки нахутената салата след последните вирчета. Защо все за нахут пиша!? Честна дума, и друго обядвахме по пътищата на Австралия. Слизаме в центъра на Дарвин, за да се поразходим и да намерим нещо за хапване. Освен вечеря намираме и пайнт студен Гинес в истински ирландски пъб. Закичваме се и с франджипани (вид тропическо дърво, типично за Хавай) от парка до марината. Прибираме се уморени и щастливи и бързо бързо сме готови за релакс и сън. Понякога дори и на нас ни е позволено да си починем. Мисля, че след последните два дни, днес е окей.

Аз винаги съм се смятала за дете на водата – тук може да прочетете защо. В тези три дни бяхме събрали в програмата си невероятни водни приключения и за мен това бяха най-зареждащите ни моменти. Вече прочетохте за деня ни на Уитсъндейс; и Улуру също преживяхте с нас. Е, сега вече събрахте три от четирите ни най-силни приключения за шестте месеца. Четвъртия ще го чакате до самия край, защото беше в седмицата преди полета ни обратно за Англия.

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

следващ пост < VIVID KEY > предишен пост